Царица Елеонора се съгласява на брак, но само ако е фиктивен
Когато Фердинанд се дами за княгиня Елеонора декор Ройс, всички присъстващи са наясно, че това е брак, който ще остане “неконсумиран ”. Всъщност князът декларира това в задатък, до момента в който му търсят подобаваща булка - би трябвало му брачна половинка, която не желае доста внимание и се занимава с щедрост.
Елеонора е допустимо най-хубавият избор за това - макар напредналата си възраст тя наподобява достолепна, държи се уместно, не капризничи, не упорства да бъде на всички места със брачна половинка си, нито да знае какво прави той в свободното си време...
Граф Бурбулон написа в писмата си за нея: тя е “стара, суха, грозна, само че добра, честна и удивително интелигентна”. Сватбата е в град Кобург, Германия, и е доста семпла. Но още на вечерята след церемонията Фердинанд дава да се разбере, че мъчно понася новото женско наличие към себе си. Той почва да се заяжда с Елеонора за щяло и не щяло, което е ненадейно за нея, и тя ще се оплаква, въпреки и “с половин уста”, тъй като зестрата й е доста дребна. И по този начин ще е до дъно с техните връзки.
Но това е, тъй като те по нищо не си наподобяват, даже в дреболиите, той ненавижда отворени прозорци, а тя не обича затворени, неговите пространства в двореца са претрупани с украси, а тя обича голите стени, той се чуди какви още облекла да си ушие, а тя нехае за лукса...
Той обича фриволни диалози и закачки, а тя счита това за неприятен усет.
Все отново всички чакат най-малко в първата брачна нощ младоженците да спят в една спалня, поради традицията. Но Елеонора на висок глас декларира в тази първа нощ, че не може да спи под “нехигиеничния” сватбен балдахин на княгиня Клементина в Кобургготския палат и подрежда да й сложат малко желязно легло в тоалетната й стая. Скоро по-късно Фердинанд не се свени да предизвести румънския крал Карол I, на който новобрачните отиват на посетители през медения месец, че той и брачната половинка му ще спят в разнообразни спални.
Децата на Фердинанд не съумяват да се привържат към Елеонора, само че това не проличава на фотосите.
В писмата на граф Робер дьо Бурбулон името на княгиня Елеонора изначало се загатва с очевидно състрадание и присмехулна усмивчица - новата брачна половинка на Фердинанд не наподобява на младата и още несвикнала на протокола Мария Луиза, която си е спечелила любовта на всички - поради своята естествена доброжелателност, откровеност, възприятие за комизъм и податливост да се забавлява от време на време като дете - да излиза с неколцина другари на пикник или на разходки около брега или да си прави “театър” в двореца.
Елеонора въобще не се вписва в атмосферата на Двора, където, около навиците на “господаря”, всички са привикнали да се шляят, да клюкарстват, да отсрочват същинската работа за различен път, да си търсят мотиви за софри и пътувания, за церемонии и курорти.
Напрежението сред съпрузите нерядко трансферира положителния звук и макар че е възпитана, рационална и доста уравновесена, Елеонора от време на време не овладява раздразнението си.
Отношенията й с децата на Фердинанд също не се стоплят и остават повърхностни и протоколни освен тъй като по-големите страдат още по майка си, освен тъй като майчинството в никакъв случай не е било пробудено в нея, само че и тъй като Фердинанд постанова този жанр на другарство.
Няма по какъв начин децата да се привържат към нея, откакто са очевидци по какъв начин татко им се отнася към нея - отвисоко, хладно, от време на време подигравателно.
Постепенно обаче нещата се трансформират и в последна сметка персоналният секретар на Фердинанд признава в писмата си, че княгиня Елеонора му е доста по-близка и по-симпатична от самия Фердинанд с нейната неуморна предприемчивост в интерес на бедните, болните и сираците...
Царица Елеонора посещава и оказва помощ постоянно на домове за сираци или за небогати деца.
С нейното възприятие за отговорност и мъжество в спешни моменти. Именно с благотворителната си активност тя съумява да заслужи думи на благодарност и да потвърди, че не е била единствено фигурантка в един брак, изпразнен от наличие, че е била потребна в тази страна и на този народ.
В края на Междусъюзническата война - есента на 1913 година, в Кюстендил, където е щабът на настоящата войска, цар Фердинанд връчва пред войнишкия строй боен кръст “За храброст”, IV степен без мечове, на своята висока, стройна брачна половинка, облечена в сестрински облекла. Това остаряло отличие могат да получат единствено тези, които имат заслуги на бойното поле, и то напълно съответни.
По време на войните Елеонора с нейни персонални средства провежда курсове за милосърдни сестри и самата тя работи на фронта като милосърдна сестра. Тя подарява основното знаме на Македоно-Одринското опълчение и дружно с княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска основават Българския червен кръст.
Венец в активността на кралица Елеонора в интерес на второто й родно място е директното й присъединяване в редовете на фронтовата войска 1912 година при Лозенград, Свиленград и Булаир, а през 1913 година - в Югозападните региони на България.
Тя, под дъжд от патрони и директни попадения на артилерията, самоуверено съпровожда и оказва помощ в работата му личния състав на проведената и персонално издържана от нея военнополева болница Грижи се за постъпилите там ранени или умиращи от холера и петнист тиф български бойци. Както написа по-късно самарянката Мария Хаканова: “Нямаше боец, който да е изказал някакво предпочитание на Царицата Майка - те й викаха Майко - и да не бъде то изпълнено...”
Положението наподобява неудържимо, когато гърците настъпват в Кресненското дефиле. От основния щаб идва височайша заповед за оттегляне. Болницата на царицата със 170 души ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага.
И тогава, за пръв път, кралица Елеонора употребява правата на своя сан: заповядва на полковник Атанасов да й обезпечи заграден огън, до момента в който ранените биват измъкнати и избавени. И след това персонално поема последствията от гнева на Фердинанд.
“Белият ангел с аления кръст” се поболява точно на фронта, настояват откривателите на живота й.
Умира три години по-късно, на 12 септември 1917 година Погребват я до южната фасада на Боянската черква и над гроба има скромен кръст от дялан камък.
Малцина знаят, че изискуем опазването на Боянската черква точно на Елеонора. Тя, като схваща, че боянчани се канят да разрушат храма си, тъй като им се вижда остарял и дребен, им предлага да запазят остарелия храм, а тя да им закупи със свои средства нов терен, където да си построят нова черква.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/в. " Над 55 " /
Елеонора е допустимо най-хубавият избор за това - макар напредналата си възраст тя наподобява достолепна, държи се уместно, не капризничи, не упорства да бъде на всички места със брачна половинка си, нито да знае какво прави той в свободното си време...
Граф Бурбулон написа в писмата си за нея: тя е “стара, суха, грозна, само че добра, честна и удивително интелигентна”. Сватбата е в град Кобург, Германия, и е доста семпла. Но още на вечерята след церемонията Фердинанд дава да се разбере, че мъчно понася новото женско наличие към себе си. Той почва да се заяжда с Елеонора за щяло и не щяло, което е ненадейно за нея, и тя ще се оплаква, въпреки и “с половин уста”, тъй като зестрата й е доста дребна. И по този начин ще е до дъно с техните връзки.
Но това е, тъй като те по нищо не си наподобяват, даже в дреболиите, той ненавижда отворени прозорци, а тя не обича затворени, неговите пространства в двореца са претрупани с украси, а тя обича голите стени, той се чуди какви още облекла да си ушие, а тя нехае за лукса...
Той обича фриволни диалози и закачки, а тя счита това за неприятен усет.
Все отново всички чакат най-малко в първата брачна нощ младоженците да спят в една спалня, поради традицията. Но Елеонора на висок глас декларира в тази първа нощ, че не може да спи под “нехигиеничния” сватбен балдахин на княгиня Клементина в Кобургготския палат и подрежда да й сложат малко желязно легло в тоалетната й стая. Скоро по-късно Фердинанд не се свени да предизвести румънския крал Карол I, на който новобрачните отиват на посетители през медения месец, че той и брачната половинка му ще спят в разнообразни спални.
Децата на Фердинанд не съумяват да се привържат към Елеонора, само че това не проличава на фотосите.
В писмата на граф Робер дьо Бурбулон името на княгиня Елеонора изначало се загатва с очевидно състрадание и присмехулна усмивчица - новата брачна половинка на Фердинанд не наподобява на младата и още несвикнала на протокола Мария Луиза, която си е спечелила любовта на всички - поради своята естествена доброжелателност, откровеност, възприятие за комизъм и податливост да се забавлява от време на време като дете - да излиза с неколцина другари на пикник или на разходки около брега или да си прави “театър” в двореца.
Елеонора въобще не се вписва в атмосферата на Двора, където, около навиците на “господаря”, всички са привикнали да се шляят, да клюкарстват, да отсрочват същинската работа за различен път, да си търсят мотиви за софри и пътувания, за церемонии и курорти.
Напрежението сред съпрузите нерядко трансферира положителния звук и макар че е възпитана, рационална и доста уравновесена, Елеонора от време на време не овладява раздразнението си.
Отношенията й с децата на Фердинанд също не се стоплят и остават повърхностни и протоколни освен тъй като по-големите страдат още по майка си, освен тъй като майчинството в никакъв случай не е било пробудено в нея, само че и тъй като Фердинанд постанова този жанр на другарство.
Няма по какъв начин децата да се привържат към нея, откакто са очевидци по какъв начин татко им се отнася към нея - отвисоко, хладно, от време на време подигравателно.
Постепенно обаче нещата се трансформират и в последна сметка персоналният секретар на Фердинанд признава в писмата си, че княгиня Елеонора му е доста по-близка и по-симпатична от самия Фердинанд с нейната неуморна предприемчивост в интерес на бедните, болните и сираците...
Царица Елеонора посещава и оказва помощ постоянно на домове за сираци или за небогати деца.
С нейното възприятие за отговорност и мъжество в спешни моменти. Именно с благотворителната си активност тя съумява да заслужи думи на благодарност и да потвърди, че не е била единствено фигурантка в един брак, изпразнен от наличие, че е била потребна в тази страна и на този народ.
В края на Междусъюзническата война - есента на 1913 година, в Кюстендил, където е щабът на настоящата войска, цар Фердинанд връчва пред войнишкия строй боен кръст “За храброст”, IV степен без мечове, на своята висока, стройна брачна половинка, облечена в сестрински облекла. Това остаряло отличие могат да получат единствено тези, които имат заслуги на бойното поле, и то напълно съответни.
По време на войните Елеонора с нейни персонални средства провежда курсове за милосърдни сестри и самата тя работи на фронта като милосърдна сестра. Тя подарява основното знаме на Македоно-Одринското опълчение и дружно с княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска основават Българския червен кръст.
Венец в активността на кралица Елеонора в интерес на второто й родно място е директното й присъединяване в редовете на фронтовата войска 1912 година при Лозенград, Свиленград и Булаир, а през 1913 година - в Югозападните региони на България.
Тя, под дъжд от патрони и директни попадения на артилерията, самоуверено съпровожда и оказва помощ в работата му личния състав на проведената и персонално издържана от нея военнополева болница Грижи се за постъпилите там ранени или умиращи от холера и петнист тиф български бойци. Както написа по-късно самарянката Мария Хаканова: “Нямаше боец, който да е изказал някакво предпочитание на Царицата Майка - те й викаха Майко - и да не бъде то изпълнено...”
Положението наподобява неудържимо, когато гърците настъпват в Кресненското дефиле. От основния щаб идва височайша заповед за оттегляне. Болницата на царицата със 170 души ранени трябвало да бъде изоставена на милостта на врага.
И тогава, за пръв път, кралица Елеонора употребява правата на своя сан: заповядва на полковник Атанасов да й обезпечи заграден огън, до момента в който ранените биват измъкнати и избавени. И след това персонално поема последствията от гнева на Фердинанд.
“Белият ангел с аления кръст” се поболява точно на фронта, настояват откривателите на живота й.
Умира три години по-късно, на 12 септември 1917 година Погребват я до южната фасада на Боянската черква и над гроба има скромен кръст от дялан камък.
Малцина знаят, че изискуем опазването на Боянската черква точно на Елеонора. Тя, като схваща, че боянчани се канят да разрушат храма си, тъй като им се вижда остарял и дребен, им предлага да запазят остарелия храм, а тя да им закупи със свои средства нов терен, където да си построят нова черква.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
/в. " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ