Сладкото отмъщение на Макрон
Когато Емануел Макрон кацна на летището в Джида, вторият максимален град на Кралство Саудитска Арабия след Риад, френският президент се трансформира в първия важен западен водач, който посещава монархията след случая с убития публицист Джамал Хашоги.
Последният, напомням, бе премахнат по изключително нечовечен метод през 2018-та година в консулството на Саудитска Арабия в Истанбул. Някои разследващи организации, най-вече американски и турски, смятат, че въпросната интервенция се е случила със знанието на Мохамед бин Салман, престолонаследникът на арабската монархия. Самият той отхвърля да е имал визия в прелиминарен порядък за готвеното нападение против Хашоги.
Оттогава насам за реабилитацията в интернационалните връзки на Мохамед бин Салман съществена роля изиграха съветският президент Владимир Путин и американският му сътрудник Доналд Тръмп. Ръководителят на Кремъл даже посети Саудитска Арабия през 2019-та година. Срещите на саудитския престолонаследник със западните водачи обаче биваха ограничавани от общите такива на Г-20.
В подобен случай какво прави Емануел Макрон в Саудитска Арабия? Какво въобще цели френският президент с двудневната си обиколка на кралството, ОАЕ и Катар?
С оглед на приближаващите избори за държавен глава на Франция, актуалният титуляр на Елисейския замък желае да показва размаха на дипломацията на Париж и нейните свойства като на насочена към постигането на съответни резултати.
Влошените връзки сред Ливан и Саудитска Арабия - около изявления на представител на изпълнителната власт на Бейрут по отношение на ролята на Риад в спора в Йемен, което на собствен ред предизвика арабската монархия да отзове своя дипломат от Бейрут и да изгони ливанския от Риад - предоставиха добра опция за изява на френската външна политика. В Джида Макрон съумя да изиграе ролята на медиатор в осъществения диалог сред Наджиб Микати, министър-председателят на Ливан, и Мохамед бин Салман.
Ако въобще се стигне до стабилно възстановяване на връзките сред Риад и Бейрут, е мъчно да си представим, че има друга европейска страна, друга от Франция, която да може да спомогне за подобен процес на събитията. Това се дължи на аргументи от исторически темперамент (френският колониализъм по отношение на Ливан), на стопански (Париж е главният основател и хазаин на напъните на интернационалната общественост във финансовото подкрепяне на Ливан) и на такива от настоящо политическо естество (Франция е главната европейска страна, която образува външната политика на Европейския съюз по отношение на Ливан и перманентната рецесия там).
Според държавен източник от етажите на френските управляващи, споделил усещанията си с FT, Саудитска Арабия се е съгласила на сходно реабилитиране на разговора с Ливан, в случай че против това Мохамед бин Салман получи аудиенция от френския президент. Ако тази информация е достоверна, то идващият въпрос, на който би трябвало да се търси отговор, е за какво Макрон е подготвен да направи такава имиджова услуга на саудитския престолонаследник.
Всъщност Париж и Риад имат съвпадащи ползи по отношение на Ливан. Но с две ангажименти. Едната е, че методът на Франция е по-реалистичен от този на арабската монархия, доколкото Париж си дава сметка, че въздействието на шиитските формирования в страната на кедъра - Хизбула и Амал - не може да бъде изолирано, само че най-вече да бъде лимитирано. Другата е, че в случай че Саудитска Арабия по-скоро би желала да види в Ливан замяната на една клиентелистка мрежа с друга, то Франция упорства за осъществяването на промени и обвързва интернационалната помощ за страната с тях.
Станалите присъщи за Саудитска Арабия и Ливан рецесии в двустранните им връзки обаче не са в полза на Париж, който виждаше освен Риад, само че и Абу Даби като естествена противотежест на въздействието на Иран в Ливан. Такава противотежест двете арабски столици можеха да играят в две посоки. Едното е обвързвано с това, че Бейрут има крещяща потребност от непознато финансиране (националният дълг на страната бе малко над 150% по отношение на БВП-то й за предходната година). Другото се състои в поддръжката, която Саудитска Арабия и ОАЕ - изключително след разрива сред Мохамед бин Салман и някогашния ливански министър председател Саад Харири - оказват на християнската групировка Ливански сили, ръководена от Самир Джаджа. А това, паралелно на положителните връзки на французите със ливанските сунити и друзи, е евентуален сюжет за съдействие против подкрепяните от Иран шиитски формирования във въпросната страна.
В духа на дейната френска политика, Макрон бе и оня западен водач, който изигра съществена роля за реализирането на Багдадската среща отпреди няколко месеца в Ирак, на която свои представители, въпреки и на друго равнище, изпратиха съвсем всички страни от района. На поддръжка от Париж, при все че да не е френска самодейност, се радва и форматът на така наречен " Нов Левант " (Египет, Йордания, Ирак), който цели увеличението на съдействието в отбранителния и въглеводородния бранш на въпросните три страни, което на собствен ред би трябвало да докара до ограничение на зависимостта на Багдад от Техеран.
Френската дипломация има своя различим резултат и в друго прилежащо направление: това на Източното Средиземноморие, където Париж взе участие в " плетенето " на военно-политическата коалиция, построена от съдействието сред локални страни като Египет, Гърция, Република Кипър, Израел и такива като Франция и ОАЕ, които са отвън района.
А предвид на флуктуациите в турско-френските връзки, Париж няма потребност от спомагателни причини, с цел да развива съдействието си със Саудитска Арабия, която, наред с Анкара, е другият политически и набожен център в сунитския свят. Отношенията на Париж с Абу Даби пък имат логичност, която надалеч не се изчерпва на терена на Близкия Изток: и в упоменатото Източно Средиземноморие, и в Сахел, и в Северна Африка, и в Индо-Пасифика двете столици си сътрудничат в интензивен порядък.
Външната политика на Франция по отношение на арабските монархии се обуславя в допълнение и от добре отличим търговски интерес.
Така да вземем за пример, в ОАЕ френският президент подписа договорка за продажбата на 80 многоцелеви изтребителя " Рафал " и 12 военно-транспортни хеликоптера " Каракал ", които ще костват на Емиратите сред 17 и 19 милиарда евро. Подобно съглашение идва в миг, в който Абу Даби бе декларирал желанието си да закупи американския изтребител F-35. Такова стичане на събитията, в което ОАЕ избират, най-малко на този стадий, да се задоволят с френския военен аероплан, евентуално е " сладкото възмездие " на Емануел Макрон по отношение на Съединени американски щати, които съумяха да стимулират Австралия да скапе съглашението си за закупуването на подводници от Франция, сключвайки такова с Вашингтон и Лондон.
В Саудитска Арабия президентът на Петата република пък подписа контракт за доставянето на 26 цивилни хеликоптера, създадени от европейската марка Airbus (с главно присъединяване на Париж и Берлин), както и обезпечи опцията на френска компания да ръководи доставянето на питейна вода до потребителите на столицата Риад и нейните покрайнини.
Сам бидейки центрист, защитаващ тезата за стратегическата равноправност на Франция от Германия и тази за стратегическата самостоятелност на Европейски Съюз от Съединени американски щати, Емануел Макрон показва същия почерк и на двудневната му аудиенция в Арабския полуостров. Там той показва отново, че неговата външна политика се образува въз основата на характерни ползи, а не на универсални полезности.
Последният, напомням, бе премахнат по изключително нечовечен метод през 2018-та година в консулството на Саудитска Арабия в Истанбул. Някои разследващи организации, най-вече американски и турски, смятат, че въпросната интервенция се е случила със знанието на Мохамед бин Салман, престолонаследникът на арабската монархия. Самият той отхвърля да е имал визия в прелиминарен порядък за готвеното нападение против Хашоги.
Оттогава насам за реабилитацията в интернационалните връзки на Мохамед бин Салман съществена роля изиграха съветският президент Владимир Путин и американският му сътрудник Доналд Тръмп. Ръководителят на Кремъл даже посети Саудитска Арабия през 2019-та година. Срещите на саудитския престолонаследник със западните водачи обаче биваха ограничавани от общите такива на Г-20.
В подобен случай какво прави Емануел Макрон в Саудитска Арабия? Какво въобще цели френският президент с двудневната си обиколка на кралството, ОАЕ и Катар?
С оглед на приближаващите избори за държавен глава на Франция, актуалният титуляр на Елисейския замък желае да показва размаха на дипломацията на Париж и нейните свойства като на насочена към постигането на съответни резултати.
Влошените връзки сред Ливан и Саудитска Арабия - около изявления на представител на изпълнителната власт на Бейрут по отношение на ролята на Риад в спора в Йемен, което на собствен ред предизвика арабската монархия да отзове своя дипломат от Бейрут и да изгони ливанския от Риад - предоставиха добра опция за изява на френската външна политика. В Джида Макрон съумя да изиграе ролята на медиатор в осъществения диалог сред Наджиб Микати, министър-председателят на Ливан, и Мохамед бин Салман.
Ако въобще се стигне до стабилно възстановяване на връзките сред Риад и Бейрут, е мъчно да си представим, че има друга европейска страна, друга от Франция, която да може да спомогне за подобен процес на събитията. Това се дължи на аргументи от исторически темперамент (френският колониализъм по отношение на Ливан), на стопански (Париж е главният основател и хазаин на напъните на интернационалната общественост във финансовото подкрепяне на Ливан) и на такива от настоящо политическо естество (Франция е главната европейска страна, която образува външната политика на Европейския съюз по отношение на Ливан и перманентната рецесия там).
Според държавен източник от етажите на френските управляващи, споделил усещанията си с FT, Саудитска Арабия се е съгласила на сходно реабилитиране на разговора с Ливан, в случай че против това Мохамед бин Салман получи аудиенция от френския президент. Ако тази информация е достоверна, то идващият въпрос, на който би трябвало да се търси отговор, е за какво Макрон е подготвен да направи такава имиджова услуга на саудитския престолонаследник.
Всъщност Париж и Риад имат съвпадащи ползи по отношение на Ливан. Но с две ангажименти. Едната е, че методът на Франция е по-реалистичен от този на арабската монархия, доколкото Париж си дава сметка, че въздействието на шиитските формирования в страната на кедъра - Хизбула и Амал - не може да бъде изолирано, само че най-вече да бъде лимитирано. Другата е, че в случай че Саудитска Арабия по-скоро би желала да види в Ливан замяната на една клиентелистка мрежа с друга, то Франция упорства за осъществяването на промени и обвързва интернационалната помощ за страната с тях.
Станалите присъщи за Саудитска Арабия и Ливан рецесии в двустранните им връзки обаче не са в полза на Париж, който виждаше освен Риад, само че и Абу Даби като естествена противотежест на въздействието на Иран в Ливан. Такава противотежест двете арабски столици можеха да играят в две посоки. Едното е обвързвано с това, че Бейрут има крещяща потребност от непознато финансиране (националният дълг на страната бе малко над 150% по отношение на БВП-то й за предходната година). Другото се състои в поддръжката, която Саудитска Арабия и ОАЕ - изключително след разрива сред Мохамед бин Салман и някогашния ливански министър председател Саад Харири - оказват на християнската групировка Ливански сили, ръководена от Самир Джаджа. А това, паралелно на положителните връзки на французите със ливанските сунити и друзи, е евентуален сюжет за съдействие против подкрепяните от Иран шиитски формирования във въпросната страна.
В духа на дейната френска политика, Макрон бе и оня западен водач, който изигра съществена роля за реализирането на Багдадската среща отпреди няколко месеца в Ирак, на която свои представители, въпреки и на друго равнище, изпратиха съвсем всички страни от района. На поддръжка от Париж, при все че да не е френска самодейност, се радва и форматът на така наречен " Нов Левант " (Египет, Йордания, Ирак), който цели увеличението на съдействието в отбранителния и въглеводородния бранш на въпросните три страни, което на собствен ред би трябвало да докара до ограничение на зависимостта на Багдад от Техеран.
Френската дипломация има своя различим резултат и в друго прилежащо направление: това на Източното Средиземноморие, където Париж взе участие в " плетенето " на военно-политическата коалиция, построена от съдействието сред локални страни като Египет, Гърция, Република Кипър, Израел и такива като Франция и ОАЕ, които са отвън района.
А предвид на флуктуациите в турско-френските връзки, Париж няма потребност от спомагателни причини, с цел да развива съдействието си със Саудитска Арабия, която, наред с Анкара, е другият политически и набожен център в сунитския свят. Отношенията на Париж с Абу Даби пък имат логичност, която надалеч не се изчерпва на терена на Близкия Изток: и в упоменатото Източно Средиземноморие, и в Сахел, и в Северна Африка, и в Индо-Пасифика двете столици си сътрудничат в интензивен порядък.
Външната политика на Франция по отношение на арабските монархии се обуславя в допълнение и от добре отличим търговски интерес.
Така да вземем за пример, в ОАЕ френският президент подписа договорка за продажбата на 80 многоцелеви изтребителя " Рафал " и 12 военно-транспортни хеликоптера " Каракал ", които ще костват на Емиратите сред 17 и 19 милиарда евро. Подобно съглашение идва в миг, в който Абу Даби бе декларирал желанието си да закупи американския изтребител F-35. Такова стичане на събитията, в което ОАЕ избират, най-малко на този стадий, да се задоволят с френския военен аероплан, евентуално е " сладкото възмездие " на Емануел Макрон по отношение на Съединени американски щати, които съумяха да стимулират Австралия да скапе съглашението си за закупуването на подводници от Франция, сключвайки такова с Вашингтон и Лондон.
В Саудитска Арабия президентът на Петата република пък подписа контракт за доставянето на 26 цивилни хеликоптера, създадени от европейската марка Airbus (с главно присъединяване на Париж и Берлин), както и обезпечи опцията на френска компания да ръководи доставянето на питейна вода до потребителите на столицата Риад и нейните покрайнини.
Сам бидейки центрист, защитаващ тезата за стратегическата равноправност на Франция от Германия и тази за стратегическата самостоятелност на Европейски Съюз от Съединени американски щати, Емануел Макрон показва същия почерк и на двудневната му аудиенция в Арабския полуостров. Там той показва отново, че неговата външна политика се образува въз основата на характерни ползи, а не на универсални полезности.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ