Клетките на тялото ни разговарят“ помежду сиЕдно от най-неочакваните прозрения

Клетките на тялото ни „ беседват “ между тях
Едно от най-неочакваните прозрения на актуалната просвета е, че хроничният стрес работи като вътрешен „ вирус “ – не носи зараза извън, само че основава верига от „ инфектирани “ послания вътре в нас. Модерната биология все по-често приказва за хроничния стрес не
просто като прочувствено положение, а като биологичен развой с измерими последствия.
Изследвания демонстрират, че даже кафези, които не са изложени непосредствено на стресов тласък, стартират да се държат по друг метод. Науката търси повода и я открива в лицето на дребни везикули,
които клетките употребяват, с цел да обменят информация между тях –  екзозоми .
Освен, че са главно средство за междуклетъчна връзка, те се отделят от съвсем всички типове кафези и доближават до други, пренасяйки молекули, повлияващи метода, по който действа не
единствено приемната клетка, само че и цели тъкани и органи.
Посредством белтъци, РНК, липиди, метаболити и други молекули, екзозомите предават информация от една клетка на друга, например, че има потребност от помощ, че е под офанзива или че е време за напредък и възобновяване. В здравословни условия това подкрепя акомодацията и регулацията на телесните функционалности. При стрес обаче, този механизъм може да се обърне против организма.
Можем да излъжем себе си, само че не и клетките си.
Сигурно сте забелязали какъв брой бързо и фрапантно се трансформират хората в интервали на мощен стрес. Кожата на лицето им губи свежестта си, наподобяват изпити, прибързано остарели. И противоположното – любовта и щастието освен озаряват и прибавят искра в очите, само че човек наподобява очевидно подмладен и разкрасен.
Причината за това е, че в другите прочувствени положения наличието на екзозомите
се трансформира, като с това се трансформира и клетъчната връзка. Под въздействие на продължителен стрес, екзозомите стартират да придвижват молекули, които ускоряват възпалителните процеси, понижават
чувствителността към инсулин,
потискат деленето на нервни кафези и нарушават съня. Така стресът, въпреки и в началото психо-емоционален, стартира да се демонстрира и на телесно равнище като ускорено стареене, утежняване на имунния отговор или нараснал риск от хронични болести. „ Стресираните “ кафези безусловно „ заразяват “ другите кафези, които не са били подложени на стресов тласък със своето положение, без физически да ги повреждат или инфектират. Това прави хроничния стрес
съпоставим с вирус – незабележим, систематичен и с капацитет за дълготрайни последици.
Когато живеем в напрежение – без значение дали повода е работа, загуба, самотност или просто непрекъсната тревога – тялото не го не помни. Дори когато се опитваме да бъдем смели и рационални, за
да не натоварваме околните си и близките с нашите паники и страхове,
то от клетките ни няма по какъв начин да скрием какво в действителност претърпяваме. Можем да изглеждаме видимо спокойни, само че клетките ни към този момент сигнализират. Биологичният боязън се предава от орган на орган, от тъкан на тъкан. В мозъка това може да значи нараснал риск от меланхолия, в сърцето – ускорено стареене на съдовете, а в имунната система – несъразмерна интензивност, която от време на време отключва автоимунни положения.
Но и освен.
Въздействието на напрежението не остава заключено във вътрешността. То има и напълно забележими проявления. Без да сме лекари или учени, постоянно разпознаваме по кое време някой минава през тежък интервал. Забелязваме го в кожата, стойката, гласа, излъчването. Това не е просто прочувствен
отпечатък, а още веднъж физиологичен резултат от напрежението върху всяка клетка.
Тъй като екзозомите стартират да придвижват сигнали за инфектиране и увреждане, те неимоверно стигат и до клетките на кожата. Това забавя регенерацията, колагенът се разгражда, а бариерната функционалност отслабва. Външният ни тип реагира с повяхване, сивкав загар и изтощено изражение.
Щастието лекува
Няма да е честно да приказваме за транспорт на информация сред клетките, в случай че не споменем по какъв начин те поддържат връзка в положение на положителни страсти.
Когато изпитваме наслада, признателност, обич или успокоение,
в тялото се освобождават „ мулекули на щастието “ – серотонин, допамин, окситоцин. Те трансформират хормоналния декор, понижават възпалението, а екзозомите стартират да придвижват сигнали, които подтикват обновяването и заздравяването. Комуникацията сред клетките стартира да става градивна и тогава настъпват тези дребни, само че действителни промени: кожата възстановява блясъка си, раните заздравяват по-бързо, сънят се усъвършенства, а човек наподобява по този начин, като че ли се е завърнал в личното си тяло. И в себе си.
Тогава има ли значение по какъв начин живеем?
Всяка смяна стартира с внимание към мислите и чувствата. Доказано е, че даже пет минути дневно в съзнателна признателност, разходка на слънце, фокус върху дишането или диалог с обичан човек могат да пренасочат интензивността на мозъка и да пресечен каскадата от стресови сигнали. Физическа интензивност, задоволителен сън, разнообразно хранене, умения за ръководство на напрежението – всички тези фактори въздействат освен върху настроението и тонуса ни,
само че и върху метода, по който нашите кафези споделят между тях.
Именно тази междуклетъчна връзка е в сърцевината на ново и бързо разрастващо се поле на проучване – ролята на екзозомите. Днес те се преглеждат като евентуални диагностични маркери и даже като лечебни принадлежности при положения като невродегенеративни болести, автоимунни реакции и хронично инфектиране. Същевременно, в естетичната медицина екзозомите се изследват поради способността им да
подкрепят регенерацията на кожата – директен отпечатък от вътрешното ни положение.
Затова психо-емоционалното здраве не е просто комфорт или бягство от напрежението. То е действителен биологичен запас – част от езика, на който клетките ни си приказват. И път към това зарево, което не идва от количеството грим, а от мира във вътрешния ни свят.