Чии са жертвите и възможно ли е национално помирение
Кийт Лоу (Keith Lowe) е английски историк (р. 1970), създател на книгата „ Дивашки континент. Европа в резултат на Втората международна война “ (Savage Continent, 2012), в която цитира думи на Василий Гросман от 1943 година: „ Останаха ни единствено две свещени думи. Първата е „ обич “; втората е „ възмездие “. В разрушена от войната Европа създателят отбелязва: „ Отмъщението прочее стана фундаментален детайл на основите, върху които се възвърне Европа след войната “ (с. 133 от френския превод на книгата).
Това много просторно проучване на следвоенна Европа демонстрира доколко концепцията за „ възмездие “ като синоним на „ отмъщение “ е публикувана. Петер Вуте, доктор и участник в антифашистката опозиция в Нидерландия, отбелязва в спомените си: „ дълбоката злоба към колаборационистите и желанието за възмездие беше толкоз публикувано, че някаква форма на наказване беше неизбежна “. Не се ли случва това, обаче, след всеки исторически интервал на претърпяна контузия, изпълнена със загатна за отминалото принуждение? Включително и след 1989 година?
Президентът Румен Радев се поклони на 1 февруари 2022 година пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим в София. Но през 2021 година на въпрос, за какво в никакъв случай не е почитал паметта на тези жертви, той е дал отговор по този начин: „ Нека да е ясно, че аз не разделям жертвите съгласно режима, който ги е убивал. Паметта на всички почтени български жертви е свещена. Нито разстрелите и репресиите след 9 септември 1944 година, нито траповете, които погълнаха Христо Ясенов, Гео Милев, децата от Ястребино, имат някакво опрощение. “
Жестът му, несъмнено, породи по едно и също време утвърждение, само че и остри рецензии. Отляво го упрекнаха в двуличие, отдясно отново в двуличие, тъй като в никакъв случай не го е правил преди. Но като че ли никой не си спомни казаното от него преди година: политическите репресии нямат никакво опрощение.
В къс текст озаглавен „ Без съревнование по антикомунизъм “ Борис Станимиров, основател на ДСБ и някогашен народен представител от Реформаторския блок отбелязва: „ Това, което през днешния ден направи Румен Радев, не е елементарно. Една част от „ неговите “ ще се възмутят. Една част от „ нашите “ ще го оплюят. Но през днешния ден той направи една крачка към моята политическа фантазия за България – да има тематики, да има дни, да има компликации, пред които да сме като снопа на Кубрат “.
Но, несъмнено, живеем във време, когато по никакъв начин не е елементарно да реализираме единодушие за интерпретациите, т.е. за разбирането на доста от това, което ни е сполетяло като нация през ХХ век. И въпросът не е просто да заличим разликите, тъй като те са също по този начин и учредени на фамилни истории и контузии, само че да се опитаме почтено и отговорно да приказваме за тях както и да се опитаме да „ чуваме и другата страна “. Защото всяко страдалчество изисква състрадание, само че не всяко закононарушение може да има опрощение.
Какво ни разделя на 1 февруари?
Същото, което ни разделя и на 9 септември – какво се е случило, целесъобразно ли е, носим ли някаква виновност за това, не са ли ни го наложили? Много въпроси, чиито отговори не са нито лесни, нито „ елементарни “, изискват прозрение и изпитание са схващане. Но този текст няма за цел да преподава история, а е покана за размисъл и диалог.
Всъщност става въпрос за това, допустимо ли е да реализираме национално помиряване, само че не като се опитаме да заличим разликите сред противоположни разбирания за предишното (най-вече към „ преди и след Девети “), а като се опитаме да „ отсеем плявата от зърното “ или с други думи, да отделим отговорните от почтените почтено, без да ставаме жертва на криворазбирана преданост, било към хрумвания, партии или семейства. В последна сметка, децата не са виновни за това, което техните родители са създали.
Има два въпроса, които разделят мненията в нашето общество и чиито отговори са от голяма важност за вероятностите на едно национално помиряване:
1. Всички ли наказани от Народния съд са били почтени?
2. Всички ли партизани са били разбойници?
Първият въпрос незабавно активизира разногласието за Народния съд, а вторият въпрос незабавно активизира разногласието за това, имало ли е законна антифашистка опозиция в България.
Нека стартираме с първия въпрос за Народния съд.
В един извънредно ослепителен текст озаглавен „ Хроника на едно безпределно ликвидиране “ журналистката Велислава Дърева разказва някои имена, маркирани на Мемориала на жертвите на комунизма: „ Там ще откриете без изключително взиране ген. Русев, ген. Вълков, ген. Луков, капитан Харлаков, Славейко Василев, ген. Кочо Стоянов, Богдан Филов, Петър Габровски, Александър Белев, офицерите от Трета секция (които в черните нощи на Белия гнет извършват норма – убиват по 50 антифашисти на нощ), Черни капитани и Черни полковници, поручици и подпоручици, полицейски сътрудници, полицейски шефове, жандармеристи, деветоюнски превратаджии и шпицкомандаджии, легионери, ратници, бранници, апологети на Закона за отбрана на страната, адепти на Закона за отбрана на нацията, инквизитори, екзекутори, истерични антисемити, главорези, касапи, мракобеси, всеобщи убийци, фашизоиди, хвалители и покровители на Хитлер и Мусолини. “ И това е тъкмо по този начин – измежду имената в Мемориала го има както Александър Белев, основен комисар по еврейските въпроси 1942-1943 (името му е малко променено, с цел да не провокира, евентуално скандал), по този начин и имена на земеделци антифашисти, които евентуално ще се извърнат в гроба, когато се видят на една паметна плоча дружно с техните палачи отпреди 1944.
Ако кажем, че всички наказани от Народния съд са почтени, помиряването няма да е допустимо. Но то няма да допустимо и в случай че кажем, че всички наказани от Народния съд са отговорни. Това с виновността е несъмнено комплицирана материя, само че тук от голяма важност не е толкоз юридическата подготовка, а моралната. Пример за това е Димитър Пешев, индивидът, изиграл толкоз решаваща роля за спасяването на българските евреи от депортация в „ лагерите на гибелта “. Осъден е от Народния съд на 15 години затвор, само че след покровителство е освободен след 13 месеца. Няма подозрение в приноса му за предотвратяването на готвеното гигантско закононарушение през 1943 година, само че също няма подозрение в дейната му роля за приемането на явно антисемитския Закон за отбрана на нацията през 1940 година Две противоположни дейности на един и същи човек. Как да го съдим?
Очевидно е нужно да вършим разграничения, като кажем, че не всички наказани през 1945 година са почтени, както и че не всички наказани са отговорни. Както е че присъдите в доста случаи са непомерно сурови. Можем да прибавим и разбирането, че в този явно ексклузивен съд България не е никакво изключение в следвоенна Европа, тъй като във Франция, Белгия, Нидерландия, Дания, Норвегия признатите през 1945 година закони са също ретроактивни, а някъде даже възвръщат смъртното наказване, отстранено преди войната).
Вторият въпрос е за статута на антифашистката опозиция в България.
На 29.06.2019 година е открит публично мемориал, в памет на 31 поданици от брациговското село Равногор, избити от партизаните на отряд „ Антон Иванов” след разгрома му през февруари 1944 година Инициатори на монумента са Атанас Узунов, ръководител на Съюза на репресираните в Пловдив, евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев, националният представител от ГЕРБ Спас Гърневски, Георги Харизанов. При откриването Атанас Узунов споделя, че „ партизаните не бяха национални синове, а разбойници и злодеи “. Това е версията на антикомунистите в България за партизанското придвижване, което по времето на комунизма имаше статута на реликва.
Трудността тук, обаче, е същата, като с Народния съд и наказаните от него. Ако приемем горната подготовка, помиряване не е допустимо. Защото това е противоположното на основания през комунизма облик на „ национални, правилни синове “ за партизаните от Съпротивата. Нещо повече, в днешна България доминира дискурсът, че въобще не е редно да приказваме за антифашистка опозиция, тъй като в България не е имало фашизъм.
В един текст озаглавен „ Народният съд и неговите прочити “ историкът Светослав Живков отхвърля тезата, че този ексклузивен арбитражен съд е проявяване на революция в България, почнала още през 1923 година: „ Силно дискусионно е до каква степен в България има революция в интервала 1923 – 1925 (според мене няма, само че ще признаем, че съществуват и други аргументирани мнения). Партизанското придвижване през Втората международна война най-малко до лятото на 1943 година е толкоз маргинално (под 1000 партизани за страната), че е неуместно да се приказва за революция до седмиците към гибелта на цар Борис III /28 август 1943 г./. “ При това партизанското придвижване, съгласно него, само че и други историци и политици през днешния ден, е инспирирано от тогавашния Съюз на съветските социалистически републики след нападението на Хитлер, а не от вътрешни аргументи. Ако бъде отречено съществуването на антифашистка въоръжена опозиция в България, явно е че цялата активност на партизаните ще бъде квалифицирана като демонстрация на тероризъм или злодейство.
Това, обаче, влиза в несъгласие най-малко с един случай – този на майор Франк Томпсън, английски офицер, спуснат с парашут в Македония при започване на 1944 година, с цел да реализира връзката на английската войска с българските партизани. След пердах с жандармерията, Томпсън е хванат и по-късно разстрелян дружно с двама други пленени българи (един партизанин и един ятак). Не умира в престрелка, а е разстрелян, откакто е хванат. За съд и присъда не приказваме. Този случай вероятно би трябвало да значи, че най-малко част от партизаните са приети от Съюзниците за законна антифашистка опозиция, т.е. съдружници на Обединените народи.
Един от причините, че в България не е имало антифашистка опозиция, е, че страната не е окупирана от нацистка Германия. Всъщност даже е по-лошо, тъй като държавните управления тогава са в съюз с Хитлер. И съперниците на този съюз, разнородна политическа група, работят както легално (в безпартийните национални събрания през 1938-1944 г.), по този начин и въоръжени в планините, като партизани, подложени на риска да бъдат хванати и убити на място (не постоянно в престрелка, а просто без съд и присъда).
Но пък самите партизани също не са били „ ангели небесни “ и даже в позволени литературни творби преди 1989 година има податки, че в някои случаи партизани за работили като елементарни разбойници и насилници (вж. Давид Овадия). Това би трябвало да се споделя, само че не и да се трансформира в генерално клеймо за антифашистката опозиция в България.
С други думи, още веднъж имаме потребност от разграничение на праведниците и грешниците, както при всеки опит за правдивост. Давайки си сметка, че в един и същи човек евентуално дремят по едно и също време и грешникът, и праведникът.
А какво тъкмо стана на 9-ти септември и по-късно?
Няма желание да се връщам върху нещо, което към този момент съм писал. Въпросът е, дали можем да описваме случилото се по този начин, че да вървим към национално помиряване.
Например, можем да кажем, че 9 септември 1944 година спря няколко сериозни неща в България. Първо, спря една монархия, в която нямаше кой да спре държавното управление да подпише Тройния пакт на 1 март 1941 и България да стане съдружник на Хитлер. Премахна политически режим, в който държавното управление еднопосочно разгласи война на Съединени американски щати и Англия на 13 декември 1941 (само седмица след японското нахлуване над Пърл Харбър). Прекрати ръководство, при което е допустимо държавното управление на Добри Багрянов да разгласи „ цялостен неутралитет “ на България през юли 1944 година, даже да разгласи, че ще разоръжава немските войски в България, само че не е денонсирало Тройния пакт.
Отхвърли една политическа система, при която тримата регенти могат просто по този начин да уволнят държавното управление и да назначат ново из средите на показаната в Народното събрание съпротива, която има 10-тина места от 160. Сложи завършек на един политически режим, където монархът има право когато и да е да уволни министър-председателя, с цел да го размени с различен, без да се преценява със състава на Народното събрание. Промени система, в която новоназначеният министър председател провежда избори за национално заседание, които постоянно печели. Премахна ръководство, подкрепяно от определено през зимата на 1939-1940 година в безпартийни избори Народно заседание, което с болшинството си приема Закона за отбрана на нацията. Накратко, 9-ти септември сложи края на един политически режим, който нито е либерален, нито е обективен, нито е човечен. Но не го размени с либерален, обективен и човечен политически режим.
Следователно би трябвало да кажем също по този начин, че има закононарушения на комунистическия режим, за които би трябвало да се приказва. Да се помнят избитите без съд и присъда през септември-октомври 1944 година без да има даже опит за търсене на отговорност. Да се помнят прекомерно жестоките присъди от Народния съд за закононарушения, които в друга обстановка биха били осъдени с друго, а не със гибел. Да се знаят инсталираните процеси против опозицията, довели до изтезанието на нейните водачи и възбраната на опозиционните партии през 1947. Да се разобличават своеволията към всяка опозиционна активност и изпращането в трудово-изправителните лагери на хора, които не са направили закононарушения. Да се отхвърли системата на навсякъде и безотговорно следене, подпомагана от насърчаването на доносничеството. Да се жигосах недопускането на политическа съпротива и даже на сериозни към властта отзиви.
Помирението е сложна работа, изключително в случай че живият спомен на поколенията, претърпели една или друга принуда, продължава да подхранва упованието за отмъщение или възмездие. Но не можем непрестанно да се разделяме съгласно това, чии жертви са по-важни. Просто би трябвало да си приказваме и да опитаме да разбираме и другия.
Вероятно ще би трябвало да приемем, че основателите на Закона за отбрана на нацията, сътрудниците на нацистите в депортацията и избиването на евреите от Македония и Беломорска Тракия (под българска администрация 1941-1944), отговорните за убийствата без съд и присъда както на хванати партизани и ятаци, по този начин и на почтени хора, като децата от Ястребино, да вземем за пример, е трябвало да понесат своята отговорност. Да приемем, че Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Александър Стамболийски, Петко Д. Петков, Тодор Страшимиров, Димо Хаджидимов, Никола Вапцаров, ген. Владимир Заимов, доктор Александър Пеев, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова, Адалберт Антонов-Малчика, Вела Пеева, Свилен Русев, Емил Шекерджийски и доста като тях не са разбойници и терористи, а са починали за добра идея. И че отговорните за тяхната гибел не са почтени жертви на един различен наказателен режим. Но също и да приемем, че не всички претърпели някогашни партизани заслужават същата респект, както починалите техни приятели. Необходимо е разграничение.
Вероятно би трябвало да приемем, че измежду наказаните от Народния съд има почтени, хора, които заслужават самопризнание, а не присъда. Също по този начин да приемем, че така наречен „ Отечествен фронт съпротива “ в лицето на Никола Петков и Кръстьо Пастухов са по едно и също време антифашисти и критици на руския комунизъм. Както и че изискуем почитание и благодарност на техните наследници като Милан Дренчев и Петър Дертлиев в построяването на демокрацията в България. Но също и че не всички репресирани по времето на комунизма еднообразно имат право на респект и самопризнание. Разграничаването е належащо и тук.
Разбира се, президентът Румен Радев дължи пояснение, за какво точно в този момент реши да направи този жест на помиряване. Но в действителност, добре е да се запитаме, дали такова помиряване освен е допустимо, само че и фактически? Ще има ли други сходни жестове, като да вземем за пример цветя пред Братската могила в София, поднесени от управлението на ДСБ? Или от Съюза на репресираните? В тази Братска могила са костите и на Антон Иванов, Йорданка Николова, Адалберт Антонов, Лиляна Димитрова, Свилен Русев, Емил Шекерджийски, починали доста преди комунистическия режим в България. Или даже единствено да бъдат изличени някои имена от Мемориала на жертвите на комунизма в София, тъй като не заслужават респект.
Едва ли скоро можем да се надяваме на подобен жест, само че диалогът си заслужава да продължи.
*Текстът на политолога проф. Антоний Тодоров е оповестен в неговия блог -
Това много просторно проучване на следвоенна Европа демонстрира доколко концепцията за „ възмездие “ като синоним на „ отмъщение “ е публикувана. Петер Вуте, доктор и участник в антифашистката опозиция в Нидерландия, отбелязва в спомените си: „ дълбоката злоба към колаборационистите и желанието за възмездие беше толкоз публикувано, че някаква форма на наказване беше неизбежна “. Не се ли случва това, обаче, след всеки исторически интервал на претърпяна контузия, изпълнена със загатна за отминалото принуждение? Включително и след 1989 година?
Президентът Румен Радев се поклони на 1 февруари 2022 година пред Мемориала на жертвите на комунистическия режим в София. Но през 2021 година на въпрос, за какво в никакъв случай не е почитал паметта на тези жертви, той е дал отговор по този начин: „ Нека да е ясно, че аз не разделям жертвите съгласно режима, който ги е убивал. Паметта на всички почтени български жертви е свещена. Нито разстрелите и репресиите след 9 септември 1944 година, нито траповете, които погълнаха Христо Ясенов, Гео Милев, децата от Ястребино, имат някакво опрощение. “
Жестът му, несъмнено, породи по едно и също време утвърждение, само че и остри рецензии. Отляво го упрекнаха в двуличие, отдясно отново в двуличие, тъй като в никакъв случай не го е правил преди. Но като че ли никой не си спомни казаното от него преди година: политическите репресии нямат никакво опрощение.
В къс текст озаглавен „ Без съревнование по антикомунизъм “ Борис Станимиров, основател на ДСБ и някогашен народен представител от Реформаторския блок отбелязва: „ Това, което през днешния ден направи Румен Радев, не е елементарно. Една част от „ неговите “ ще се възмутят. Една част от „ нашите “ ще го оплюят. Но през днешния ден той направи една крачка към моята политическа фантазия за България – да има тематики, да има дни, да има компликации, пред които да сме като снопа на Кубрат “.
Но, несъмнено, живеем във време, когато по никакъв начин не е елементарно да реализираме единодушие за интерпретациите, т.е. за разбирането на доста от това, което ни е сполетяло като нация през ХХ век. И въпросът не е просто да заличим разликите, тъй като те са също по този начин и учредени на фамилни истории и контузии, само че да се опитаме почтено и отговорно да приказваме за тях както и да се опитаме да „ чуваме и другата страна “. Защото всяко страдалчество изисква състрадание, само че не всяко закононарушение може да има опрощение.
Какво ни разделя на 1 февруари?
Същото, което ни разделя и на 9 септември – какво се е случило, целесъобразно ли е, носим ли някаква виновност за това, не са ли ни го наложили? Много въпроси, чиито отговори не са нито лесни, нито „ елементарни “, изискват прозрение и изпитание са схващане. Но този текст няма за цел да преподава история, а е покана за размисъл и диалог.
Всъщност става въпрос за това, допустимо ли е да реализираме национално помиряване, само че не като се опитаме да заличим разликите сред противоположни разбирания за предишното (най-вече към „ преди и след Девети “), а като се опитаме да „ отсеем плявата от зърното “ или с други думи, да отделим отговорните от почтените почтено, без да ставаме жертва на криворазбирана преданост, било към хрумвания, партии или семейства. В последна сметка, децата не са виновни за това, което техните родители са създали.
Има два въпроса, които разделят мненията в нашето общество и чиито отговори са от голяма важност за вероятностите на едно национално помиряване:
1. Всички ли наказани от Народния съд са били почтени?
2. Всички ли партизани са били разбойници?
Първият въпрос незабавно активизира разногласието за Народния съд, а вторият въпрос незабавно активизира разногласието за това, имало ли е законна антифашистка опозиция в България.
Нека стартираме с първия въпрос за Народния съд.
В един извънредно ослепителен текст озаглавен „ Хроника на едно безпределно ликвидиране “ журналистката Велислава Дърева разказва някои имена, маркирани на Мемориала на жертвите на комунизма: „ Там ще откриете без изключително взиране ген. Русев, ген. Вълков, ген. Луков, капитан Харлаков, Славейко Василев, ген. Кочо Стоянов, Богдан Филов, Петър Габровски, Александър Белев, офицерите от Трета секция (които в черните нощи на Белия гнет извършват норма – убиват по 50 антифашисти на нощ), Черни капитани и Черни полковници, поручици и подпоручици, полицейски сътрудници, полицейски шефове, жандармеристи, деветоюнски превратаджии и шпицкомандаджии, легионери, ратници, бранници, апологети на Закона за отбрана на страната, адепти на Закона за отбрана на нацията, инквизитори, екзекутори, истерични антисемити, главорези, касапи, мракобеси, всеобщи убийци, фашизоиди, хвалители и покровители на Хитлер и Мусолини. “ И това е тъкмо по този начин – измежду имената в Мемориала го има както Александър Белев, основен комисар по еврейските въпроси 1942-1943 (името му е малко променено, с цел да не провокира, евентуално скандал), по този начин и имена на земеделци антифашисти, които евентуално ще се извърнат в гроба, когато се видят на една паметна плоча дружно с техните палачи отпреди 1944.
Ако кажем, че всички наказани от Народния съд са почтени, помиряването няма да е допустимо. Но то няма да допустимо и в случай че кажем, че всички наказани от Народния съд са отговорни. Това с виновността е несъмнено комплицирана материя, само че тук от голяма важност не е толкоз юридическата подготовка, а моралната. Пример за това е Димитър Пешев, индивидът, изиграл толкоз решаваща роля за спасяването на българските евреи от депортация в „ лагерите на гибелта “. Осъден е от Народния съд на 15 години затвор, само че след покровителство е освободен след 13 месеца. Няма подозрение в приноса му за предотвратяването на готвеното гигантско закононарушение през 1943 година, само че също няма подозрение в дейната му роля за приемането на явно антисемитския Закон за отбрана на нацията през 1940 година Две противоположни дейности на един и същи човек. Как да го съдим?
Очевидно е нужно да вършим разграничения, като кажем, че не всички наказани през 1945 година са почтени, както и че не всички наказани са отговорни. Както е че присъдите в доста случаи са непомерно сурови. Можем да прибавим и разбирането, че в този явно ексклузивен съд България не е никакво изключение в следвоенна Европа, тъй като във Франция, Белгия, Нидерландия, Дания, Норвегия признатите през 1945 година закони са също ретроактивни, а някъде даже възвръщат смъртното наказване, отстранено преди войната).
Вторият въпрос е за статута на антифашистката опозиция в България.
На 29.06.2019 година е открит публично мемориал, в памет на 31 поданици от брациговското село Равногор, избити от партизаните на отряд „ Антон Иванов” след разгрома му през февруари 1944 година Инициатори на монумента са Атанас Узунов, ръководител на Съюза на репресираните в Пловдив, евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев, националният представител от ГЕРБ Спас Гърневски, Георги Харизанов. При откриването Атанас Узунов споделя, че „ партизаните не бяха национални синове, а разбойници и злодеи “. Това е версията на антикомунистите в България за партизанското придвижване, което по времето на комунизма имаше статута на реликва.
Трудността тук, обаче, е същата, като с Народния съд и наказаните от него. Ако приемем горната подготовка, помиряване не е допустимо. Защото това е противоположното на основания през комунизма облик на „ национални, правилни синове “ за партизаните от Съпротивата. Нещо повече, в днешна България доминира дискурсът, че въобще не е редно да приказваме за антифашистка опозиция, тъй като в България не е имало фашизъм.
В един текст озаглавен „ Народният съд и неговите прочити “ историкът Светослав Живков отхвърля тезата, че този ексклузивен арбитражен съд е проявяване на революция в България, почнала още през 1923 година: „ Силно дискусионно е до каква степен в България има революция в интервала 1923 – 1925 (според мене няма, само че ще признаем, че съществуват и други аргументирани мнения). Партизанското придвижване през Втората международна война най-малко до лятото на 1943 година е толкоз маргинално (под 1000 партизани за страната), че е неуместно да се приказва за революция до седмиците към гибелта на цар Борис III /28 август 1943 г./. “ При това партизанското придвижване, съгласно него, само че и други историци и политици през днешния ден, е инспирирано от тогавашния Съюз на съветските социалистически републики след нападението на Хитлер, а не от вътрешни аргументи. Ако бъде отречено съществуването на антифашистка въоръжена опозиция в България, явно е че цялата активност на партизаните ще бъде квалифицирана като демонстрация на тероризъм или злодейство.
Това, обаче, влиза в несъгласие най-малко с един случай – този на майор Франк Томпсън, английски офицер, спуснат с парашут в Македония при започване на 1944 година, с цел да реализира връзката на английската войска с българските партизани. След пердах с жандармерията, Томпсън е хванат и по-късно разстрелян дружно с двама други пленени българи (един партизанин и един ятак). Не умира в престрелка, а е разстрелян, откакто е хванат. За съд и присъда не приказваме. Този случай вероятно би трябвало да значи, че най-малко част от партизаните са приети от Съюзниците за законна антифашистка опозиция, т.е. съдружници на Обединените народи.
Един от причините, че в България не е имало антифашистка опозиция, е, че страната не е окупирана от нацистка Германия. Всъщност даже е по-лошо, тъй като държавните управления тогава са в съюз с Хитлер. И съперниците на този съюз, разнородна политическа група, работят както легално (в безпартийните национални събрания през 1938-1944 г.), по този начин и въоръжени в планините, като партизани, подложени на риска да бъдат хванати и убити на място (не постоянно в престрелка, а просто без съд и присъда).
Но пък самите партизани също не са били „ ангели небесни “ и даже в позволени литературни творби преди 1989 година има податки, че в някои случаи партизани за работили като елементарни разбойници и насилници (вж. Давид Овадия). Това би трябвало да се споделя, само че не и да се трансформира в генерално клеймо за антифашистката опозиция в България.
С други думи, още веднъж имаме потребност от разграничение на праведниците и грешниците, както при всеки опит за правдивост. Давайки си сметка, че в един и същи човек евентуално дремят по едно и също време и грешникът, и праведникът.
А какво тъкмо стана на 9-ти септември и по-късно?
Няма желание да се връщам върху нещо, което към този момент съм писал. Въпросът е, дали можем да описваме случилото се по този начин, че да вървим към национално помиряване.
Например, можем да кажем, че 9 септември 1944 година спря няколко сериозни неща в България. Първо, спря една монархия, в която нямаше кой да спре държавното управление да подпише Тройния пакт на 1 март 1941 и България да стане съдружник на Хитлер. Премахна политически режим, в който държавното управление еднопосочно разгласи война на Съединени американски щати и Англия на 13 декември 1941 (само седмица след японското нахлуване над Пърл Харбър). Прекрати ръководство, при което е допустимо държавното управление на Добри Багрянов да разгласи „ цялостен неутралитет “ на България през юли 1944 година, даже да разгласи, че ще разоръжава немските войски в България, само че не е денонсирало Тройния пакт.
Отхвърли една политическа система, при която тримата регенти могат просто по този начин да уволнят държавното управление и да назначат ново из средите на показаната в Народното събрание съпротива, която има 10-тина места от 160. Сложи завършек на един политически режим, където монархът има право когато и да е да уволни министър-председателя, с цел да го размени с различен, без да се преценява със състава на Народното събрание. Промени система, в която новоназначеният министър председател провежда избори за национално заседание, които постоянно печели. Премахна ръководство, подкрепяно от определено през зимата на 1939-1940 година в безпартийни избори Народно заседание, което с болшинството си приема Закона за отбрана на нацията. Накратко, 9-ти септември сложи края на един политически режим, който нито е либерален, нито е обективен, нито е човечен. Но не го размени с либерален, обективен и човечен политически режим.
Следователно би трябвало да кажем също по този начин, че има закононарушения на комунистическия режим, за които би трябвало да се приказва. Да се помнят избитите без съд и присъда през септември-октомври 1944 година без да има даже опит за търсене на отговорност. Да се помнят прекомерно жестоките присъди от Народния съд за закононарушения, които в друга обстановка биха били осъдени с друго, а не със гибел. Да се знаят инсталираните процеси против опозицията, довели до изтезанието на нейните водачи и възбраната на опозиционните партии през 1947. Да се разобличават своеволията към всяка опозиционна активност и изпращането в трудово-изправителните лагери на хора, които не са направили закононарушения. Да се отхвърли системата на навсякъде и безотговорно следене, подпомагана от насърчаването на доносничеството. Да се жигосах недопускането на политическа съпротива и даже на сериозни към властта отзиви.
Помирението е сложна работа, изключително в случай че живият спомен на поколенията, претърпели една или друга принуда, продължава да подхранва упованието за отмъщение или възмездие. Но не можем непрестанно да се разделяме съгласно това, чии жертви са по-важни. Просто би трябвало да си приказваме и да опитаме да разбираме и другия.
Вероятно ще би трябвало да приемем, че основателите на Закона за отбрана на нацията, сътрудниците на нацистите в депортацията и избиването на евреите от Македония и Беломорска Тракия (под българска администрация 1941-1944), отговорните за убийствата без съд и присъда както на хванати партизани и ятаци, по този начин и на почтени хора, като децата от Ястребино, да вземем за пример, е трябвало да понесат своята отговорност. Да приемем, че Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Александър Стамболийски, Петко Д. Петков, Тодор Страшимиров, Димо Хаджидимов, Никола Вапцаров, ген. Владимир Заимов, доктор Александър Пеев, Лиляна Димитрова, Йорданка Николова, Адалберт Антонов-Малчика, Вела Пеева, Свилен Русев, Емил Шекерджийски и доста като тях не са разбойници и терористи, а са починали за добра идея. И че отговорните за тяхната гибел не са почтени жертви на един различен наказателен режим. Но също и да приемем, че не всички претърпели някогашни партизани заслужават същата респект, както починалите техни приятели. Необходимо е разграничение.
Вероятно би трябвало да приемем, че измежду наказаните от Народния съд има почтени, хора, които заслужават самопризнание, а не присъда. Също по този начин да приемем, че така наречен „ Отечествен фронт съпротива “ в лицето на Никола Петков и Кръстьо Пастухов са по едно и също време антифашисти и критици на руския комунизъм. Както и че изискуем почитание и благодарност на техните наследници като Милан Дренчев и Петър Дертлиев в построяването на демокрацията в България. Но също и че не всички репресирани по времето на комунизма еднообразно имат право на респект и самопризнание. Разграничаването е належащо и тук.
Разбира се, президентът Румен Радев дължи пояснение, за какво точно в този момент реши да направи този жест на помиряване. Но в действителност, добре е да се запитаме, дали такова помиряване освен е допустимо, само че и фактически? Ще има ли други сходни жестове, като да вземем за пример цветя пред Братската могила в София, поднесени от управлението на ДСБ? Или от Съюза на репресираните? В тази Братска могила са костите и на Антон Иванов, Йорданка Николова, Адалберт Антонов, Лиляна Димитрова, Свилен Русев, Емил Шекерджийски, починали доста преди комунистическия режим в България. Или даже единствено да бъдат изличени някои имена от Мемориала на жертвите на комунизма в София, тъй като не заслужават респект.
Едва ли скоро можем да се надяваме на подобен жест, само че диалогът си заслужава да продължи.
*Текстът на политолога проф. Антоний Тодоров е оповестен в неговия блог -
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ