Казват, че този свят се управлява от парите. В днешно

Казват, че този свят се ръководи от парите. В днешно време, в случай че си материално удовлетворен, можеш да си купиш съвсем всичко. Казвам съвсем, тъй като даже да притежаваш несметни благосъстояния, не можеш да си купиш живот.
Роден съм в заможно семейство. Не знам какво е бедност, апетит и безпаричие, само че знам какво е ужасяваща болежка да раздира душата ти. Преди няколко години се радвах на всички богатства, които човек може да има. Имах прелестна брачна половинка – обичах я повече от себе си, наследник на 9 месеца, ръководех компанията на татко си, а банковата ми сметка позволяваше да живеем в разкош. За страдание хората сме наивни същества. Смятаме, че с пари можем да си купим и величие.
Беше началото на лятото.

С Лора излязохме на разходка и до момента в който бутах количката с дребния, слушах проектите й за идната ни отмора. Лора не обичаше да оставаме в града през лятото, по тази причина постоянно избирахме някой безоблачен курорт. Така и не усетих по какъв начин злото внезапно нахлу в живота ми.
Разби сърцето ми, унищожи щастливото ми семейство. Спомням си единствено по какъв начин жена ми се усмихваше от отсрещния тротоар, а в ръцете си държеше два сладоледа. Без да се огледа, тя потегли да пресича и видях колата, която връхлетя върху нея. Стиснах мощно очи, страхувайки се, че в случай че ги отворя, в никакъв случай повече няма да бъда същият. Чух по какъв начин хората започнаха да викат. Чувах и сина ми да пищи, само че нямах мощ да погледна ужаса в лицето.
Лекарите споделиха, че жена ми не е усетила нищо. Починала е на място.

Докато стоях в коридора на болничното заведение, най-сетне осъзнах, че към този момент нищо не е в положение да ми върне Лора. Последваха кошмарни дни и нощи. Мразех се за това, че аз съм жив, а тя е мъртва. Всеки, който е губил обичан човек, знае, че в случай че искаш да продължиш напред, първо би трябвало да минеш през ада; да пребориш мрака в душата си, с цел да успееш да видиш светлината. Подобна битка водех и аз.
Две години по-късно, изтощена от грижи по внука си и най-много страхувайки се за мен, майка ми малко по малко стартира да ме убеждава, че е време да си потърся друга брачна половинка. Думите й ми прозвучаха чудовищно. Полудях и й се разкрещях, че петни паметта на Лора и не желая да слушам повече сходни неща от нея. Тя обаче не се отхвърли и продължи да упорства. Като свредел дълбаеше в болката ми и се бореше с преградите, които бях издигнал през миналите 2 години.

Накрая подвигнах ръце и се предадох. Щом желае, дано ме ожени наново, само че аз в никакъв случай не ще позволи друга брачна половинка до сърцето си. Майка ми може и да се радва на втора снаха, на стопанка в къщата ми и на бавачка за сина ми Явор, само че нищо повече. А тя единствено това чакаше. Оказа се, че авансово е избрала бъдещата ми брачна половинка и, уверена, че ще успее, беше уговорила детайлностите с нея и фамилията й. Само след месец, в наличието на щастливите ми родители, аз сключих брак с жена, на която знаех единствено името – Жени. Докато подписвах документа в гражданското, ръката ми трепереше. С тъга сдържах сълзите си, припомняйки си по какъв начин в същата тази зала притисках Лора към гърдите си. А в този момент до мен стоеше непозната жена, забила взор в земята. И за момент не се запитах какво усеща тя – изпитва ли същата злоба и беззащитност като мен? Нейните страсти изобщо не бяха значими за мен.

От майка си бях схванал, че е от оскъдно семейство и, неизвестно за какво, в мозъка ми се загнезди подозрението, че се омъжва за мен поради парите ми. Продажница, материалистка – такава я виждаха моите очи.

Когато ритуалът завърши, с отвращение отворих вратата на дома си за Жени. Тя нямаше доста багаж: два куфара и дамска чанта. Същата вечер се напих и вместо да й кажа „ добре пристигнала “, със леден взор й дадох да разбере, че в моята къща тя ще бъде стопанка и бавачка, само че не и моя брачна половинка. Жени не пророни и дума, просто кимна с глава и концентрира цялото си внимание върху сина ми. На другия ден се разсъниха някъде следобяд. Докато си взимах душ и се разсънвах, усетих вкусния мирис на печено. В дневната Жени беше сервирала масата и хранеше Явор. Известно време ги следих, след това безшумно се обърнах и излязох. Прибрах се късно вечерта. Детето спеше блажено в стаята си. Наведох се над него и го погалих по дребната ръчичка. Миришеше на сладко, на чисто – тя го беше изкъпала и намазала с крем.

През идващите месеци нищо не се промени. Бях оставил на Жени дебитната си карта, с цел да може умерено да пазари и да заплаща сметките. Давах й задоволително пари, имаше покрив над главата, носеше семейството ми – какво повече може да чака от мен? Надали в миналото си е представяла, че ще живее в подобен разкош.

На третата година от гибелта на Лора през целия ден оплаквах обичаната си, а вечерта още веднъж се напих. Прибрах се сплескан от тъга. Не приличах на човек. Едва се добрах до леглото си. Исках единствено едно – да дремя и да не помни разтърсващата болежка. Изведнъж усетих, че някой ме допира. Стреснато отворих очи и до себе си видях загриженото лице на Жени. Изпитах мощен яд. Изправих се и й изкрещях: „ Махай се от тук, натрапнице! За мен ти си чистачка и бавачка, нищо повече. Знай си мястото! “ Крещях още, и още… Наговорих й грозни думи, обиждах я, ругаех я. На другия ден се усещах извънредно.

Истински се разкайвах, само че бях прекомерно горд, с цел да й желая амнистия. А тя се държеше по този начин, като че ли помията, с която я залях, не беше за нея. Продължаваше да се грижи за Явор, който я обожаваше, а на масата още веднъж ме чакаше вкусно приготвената вечеря. Дрехите ми постоянно бяха изпрани и сгънати, прилежно подредени в дрешника. Само дето Жени не ми говореше. И в случай че преди на лицето й се четеше признателност, в този момент то беше безизразно, лишено от страст.

После тя се разболя. Не беше съдбовно, само че задоволително съществено, с цел да полудея от паника. Без да изгубвам време, повиках най-хубавия експерт в града ни. Десет дни брачната половинка ми прекара на легло – време, през което не знаех на кой свят се намирам. Молех се единствено да оживее. Докато тя се съвземаше, съвестта стартира да ме гризе и безмилостно ми сочеше истината. Колко разнообразни бяха двете с Лора! Покойната ми брачна половинка като мен обичаше бохемския живот, даваше благо и драго, с цел да хвърля пари по скъпи хотели и заведения за хранене. Чак тогава, като се върнах обратно в годините, се сетих, че с изключение на изгорелия омлет, тя друго не умееше да готви. А Жени и един път не предяви искания, нито пък злоупотреби с финансите, които й отпусках. Грижеше се за сина ми като родна майка. Беше блага, нежна, любяща. Защо тогава аз, слепият простак, я обиждах и наказвах за гибелта на Лора?

Когато осъзнах всичко това, проумях и друго – незабелязано се бях влюбил във втората си брачна половинка. Слава на Бога, че тя оздравя. Една заран се изправи от леглото бледа, само че уверена. Застана пред огледалото, оглеждайки отслабналото си тяло. Бавно приближих към нея, а в ръцете си носех цветя. Безмълвно, горящ от позор, й подадох букета. Жени не сподели нищо, но от усмивката, която леко озари лицето й, разбрах, че съм я зарадвал. Срамежливо я взех в обятията си и тя се сгуши в мен. Два месеца по-късно направихме същинска женитба – с доста посетители, музика и танци. Днес съм безпределно благополучен и оценявам всеки момент с прелестното си семейство, с което ориста ме подари.
Красимир
Инфо: lichna-drama