Казват, че нейните романи не са създадени за мъже и

Казват, че нейните романи не са основани за мъже и несъмнено са прави. Чували сме и легендата, че Турция е последната страна, която да се освободи вечно от Османската империя, а това е самоуверено изказване. Във времето на Суат Дервиш ще открием, че нейният живот въобще не е приказка и като че ли в никакъв случай няма да стане. Тя се ражда през далечната 1905 година и на 11-годишна възраст съумява да види разрухата на Първата Световна война.

Малко по-късно към този момент ще следи и бездната, в която тогавашната империя се хвърля. Колапсът на империята е последван от редица проблеми – не можем да забравим обстоятелството, че арменският геноцид слага страната на картата, само че в никакъв случай не се приказва за българския подобен, а и самата дума ще се вкара доста по-късно, с цел да можем да приказваме за всички осъществени зверства.

Суат си спомня, че Константинопол – градът, който е съумял да се трансформира в портал сред две цивилизации и считан за нещо извънредно на международната карта, един ден ще се трансформира в котило на дребни душици и краят му настава с приключването на първото световно стълкновение. Бежанците потеглят по улиците и някои наблюдаващи признават, че става въпрос за стотици и хиляди. Някогашната Османска флота в този момент е сменена с английски, френски, италиански и даже американски бойни кораби. Старите елитни семейства са изгонени или потънали в недружелюбност. Някои съумяват да избягат в Германия, с цел да не бъдат съдени за своите каузи, други се вричат в новата власт. Останалите, които помнят своите корени, стартират да се разкриват пред публиката, само че желанията на масата са обвързани напълно с живота им в загадка и борба за самостоятелност.

Суат се отдава навръх тази битка. Нейният другар Назим е имал доста горещи усеща, пишел поеми и споделял живота си, който за нея оставал в сянка, до момента в който тя самата стартира да написа още на 7-годишна възраст, само че в никакъв случай за него. Истината е, че нейният другар оказва помощ да се трансформира в писателка, той скрито носи материалите ѝ в локално издание и откакто го разгласяват, хората желаят от нея да написа най-различни истории и тя го прави, въпреки и в никакъв случай да не се е съгласявала публично за всичко това. Това, което нейният другар в никакъв случай не съумява да открие е един цялостен разказ, който на 16-годишна възраст е публично приключен и стои в шкафа ѝ, той открива единствено едно нейно стихотворение. С този разказ ще успее да изкове своята финансова самостоятелност, а по-късно да продължи пътя си за публикуването на още седем романа. Обратите ѝ са тъкмо толкоз вълнуващи, колкото тези на Едгар Алън По.

Авторката живее в апартамент, от който може да следи крайбрежията на Босфора, също така има опция да следи от високо и модернизацията, която би трябвало да оформи новото лице на Турция. Макар и множеството книги да са основани за дами, мъжете също не пропущали да се срещнат с трудовете ѝ. През 20-те години на предишния век, авторката публично заема позицията на политически публицист. Нейният другар Назим е отпътувал за Съветския съюз, като споделя и споделя видяното от революцията, която се случва там.

Около 10 години по-късно той също стартира да работи и да приказва за гражданска война, употребявайки силата на думите. Благодарение на тези влечения, двамата ще съумеят да си издействат една доста специфична процедура – тази за основаването на едно по-сериозно главоболие за ръководещите. В идващото десетилетие те ще се трансфорат в хората, които ще усетят силата на цензурата. Държавата желае да ги заглуши, само че не би трябвало да ги унищожава – двата разновидността са извънредно лесни за осъществяване. Първата покана в този случай е за цензурата – техните мемоари се изземват, офисите им са постоянно обирани, а чиновниците вътре са постоянно обект на изнудване.

След като човек не може да бъде сплашен по този метод, следва призоваването му в съда, конфискуването на паспорта му и правото му да работи, допустимо е да се озове в пандиза, да бъде изпратен някъде в заточение или да попадне в листата на убийците. Суат и Назим не се отхвърлят от задачата си, съумяват постоянно да намерят малка врата в закона и да издадат нов материал. Какво ги вълнува най-вече? Свободата и авторката е ангажирана да приказва за равни права, да упорства за естествен живот и всичко, което западната жена получава. Макар и да не подозира, че дамите не са особена мощ в Съюз на съветските социалистически републики – да те имат право да работят, само че най-често леят бетонни плочи, както споделя години по-късно самият Георги Марков – тя разгласява своя труд „ Защо съм другар на Съюз на съветските социалистически републики “ и го прави благодарение на псевдоним, но не е мъчно за никого да се досети и да разпознае авторката – въпреки всичко перото ѝ е като ДНК.

Докато кариерата се развива положително, персоналният живот е напълно друга история, Суат е принудена да се разведе трети път. Първият ѝ брак е с футболист от националния тим, който въпреки и да задоволява някои потребности, постоянно е описван като лекомислен. Вторият е публицист от левицата, а връзките им завършват тъкмо по този начин, както са почнали – бързо. Четвъртият брачен партньор е господин Баранер – основен секретар на комунистическата партия в Турция. Преди обаче да могат да се порадват на взаимния си живот, Баранер ще се озове в пандиза за към 17 години. Бракът се подписва през 40-те години на предишния век, а брачният партньор умира през 1968 година Самата журналистка съумява да мине под радара и е осъдена единствено с домакински арест. Тя е прекомерно комплицирана за ликвидиране и възможностите ѝ да се трансформира в страдалец и да отвори нови рани, не би трябвало да се понесат от никого.

През 1953 година най-сетне е изпратена в заточение. За мнозина нейното наказване е допустимо да се стори като парадайс – въпреки всичко е изпратена в Париж. Там съумява да пренапише някои от романите си и да ги издаде на френски, само че няма средства и гладува. Назим, който към този момент се намира в Москва и се счита за  много сполучлив. Този път той не дава отговор или просто е минало времето, в което да я преследва, след няколко брака. Успява да открие френската комунистическа партия и да получи поддръжка от тях.

Те не дават пари, само че ѝ разрешават да се срещне с издател, който да ускори процеса по публикуването. Суат получава и положително отношение от страна на критиците и книгите ѝ още веднъж носят нужните капитали за оцеляване. Другата позитивна линия е, че преводът е изработен независимо, авторката споделя, че сестра ѝ е помогнала, само че единствено толкоз. След освобождението на брачна половинка ѝ, тя съумява да се завърне през 1963 година Нейните помощници въобще не я правят оценка и даже са подготвени да хвърлят камъни, тъй като е пропуснала една цяла гражданска война. Остава единствено със брачна половинка си, който е руина.

Междувременно нейният живот също не е пъстър – дълго време е съумяла да пренебрегва диабета, а в този момент към този момент има диагноза. Губи зрението си, има проблеми с очите. През 70-те години на предишния век, когато левицата още веднъж е попаднала в недружелюбност, Суат има още 2 години живот, които няма какво да донесат повече. Успява да помогне за установяването на социалистическата женска асоциация. Представят я като брачната половинка на основния секретар на комунистическата партия, а тя отвръща, че е просто публицист.

И до през днешния ден нейното име се счита за едно от най-популярните, само че по подигравка на ориста не е станала известна с обстоятелството, че е написала толкоз доста книги, а просто, че е била заличена. Биографията ѝ демонстрира, че не се е интересувала толкоз от партията и комунистическите хрумвания, нейната съществена концепция е била да открие някой, който ще даде пълноправие, тъкмо затова съумява да отразява и събития, свързани с човешките права, най-много тези на дамите. С оглед на протичащото се, не можем да бъдем сигурни дали са сполучливи или не.