“Казвам се Иван и съм на 7 години. Обичам майка

“Казвам се Иван и съм на 7 години. Обичам майка ми и баща ми, само че и аз се опасявам доста от тях. Често ме удряха и не разбирам за какво.
Тази заран се разсъниха и отидох на учебно заведение. Аз съм добър възпитаник и моят преподавател ме харесва.

Харесвам и всичките си съученици, само че нямам другари. Ето за какво нормално оставам вътре по време на ваканиците. Никой не желае да играе с мен. Опитах се да се сприятеля с другите деца, само че те ме отхвърлиха и ми споделиха, че съм непоносим.

Те ми се смеят, тъй като нося едни и същи износени дънки, тениска и скъсани обувки всеки ден.

Един ден след учебно заведение влязох в салона и откраднах яке, което висеше там дълго време, на никой не му липсваше. С него се прибра у дома самичък и през снежната стихия. Треперех от мраз и беше мъчно да се движа против мощния вятър. Изведнъж някой ме бутна напред, паднах в снега и някой ме притисна в лицето. Тогава чух:

“Никой не те харесва. Идиот! ”

Те ме ритаха в гърба и в стомаха, след това избягаха и ме оставиха в студения сняг.
Плаках. Не тъй като ми беше студено, или имах ран, плаках, тъй като нямах нито един другар, макар че ми харесваха всички останали.
Щом се прибрах у дома, майка ми се затича и ме сграбчи за косата.

“Къде беше? Защо си толкоз влажен и замърсен? Проклето дете, няма да вечеряш, отивай си в стаята, там ще стоиш.
Направих, както ми сподели майка ми, влязох в стаята си и не излязох до идващия ден, макар че бях доста гладен и замръзвах от мраз.
Оценките ми се утежниха и всякога, когато баща научаваше, ме удряше мощно. Веднъж ме удари толкоз мощно, че не можех да движа показалеца си, а той в никакъв случай не се оправи и всички деца ми се смееха.

Един ден почувствах доста мощна болежка в гърдите.

Мама и баща не се интересуваха, че ме боли. Вечерта лежах в леглото си и желаех единствено едно нещо. Искаше ми се да не ме боли повече, тъй като не желаех да нервирам мама и баща. Обичам ги толкоз доста, в действителност.

На идващия ден в учебно заведение ни споделиха да нарисуваме най-голямата си фантазия. Другите деца рисуваха коли, ракети и хубави кукли. Аз не.
Не тъй като не одобрявам тези неща, а тъй като това, което желаех най-вече, беше майка и баща да ме обичат. Така че аз нарисувах едно семейство.

Една майка, един татко и техният наследник. Те си играеха и всички бяха щастливи. Докато рисувах, плаках безшумно. Бих желал да имам майка и татко, които ме обичат.
Когато беше мой ред да покажа моята картина на класа, всички се смееха.

Застанах пред класа и обясних:

“Най-голямата ми фантазия е семейство ”.

Смехът стана по-силен. Започнах да рева и споделих:
“Моля ви, не ми се смейте, това е най-голямата ми фантазия! Можете да ме удряте, можете да ме ненавиждате, само че апелирам ви, апелирам те не ми се смейте.
Искам родители като вашите, които ме прегръщат и ми се смеят, които ме вземат след учебно заведение и са щастливи да ме видят. Знам, че съм противен и слаб, знам, че имам крив пръст, само че апелирам те не ми се присмивайте.
Учителят се опита да изтрие сълзите ми, мисля, че някои деца ме схванаха, само че мнозина продължиха да се смеят.

Един ден, когато правихме тест,аз не се оправих добре. Знаех, че майка ми ще бъде доста смутена.

Страхувах се да се прибера у дома, само че не знаех къде да отида. Бавно се прибирах, само че не желаех. Майка ми се ядоса.

Тя ме сграбчи и ме хвърли на пода, ударих си мощно крайници.

После ме удари в главата два пъти. Просто лежах там, не можех да стана. Това в действителност боли. Но майка ме остави там на пода.
Когато се върна, ми сподели да почистя бъркотията, другояче когато баща се прибере у дома, в действителност ще ме бие.

Помолих мама да не му споделя нищо, само че когато подвигнах взор, видях, че към този момент е на прага.
Когато мама му сподели за теста, той ме издърпа от пода, раздруса ме и ме удари.
После не помня нищо. Събудих се в болничното заведение. Погледнах към ръката си, не можах да докосна нито един от петте ми пръста. Погледнах през прозореца и плаках.
Знаеш ли за какво плаках?
Не знам какво да ме прегърне майка ми. Родителите ми просто ме биеха, само че въпреки всичко ги обичам. Винаги съм правил всичко допустимо, бях добър в учебно заведение, само че те към момента не ме харесват.

Един ден разлях чашата си, а те ме удариха още веднъж.

Изведнъж още веднъж усетих болежка в гърдите си. Казах на майка ми, само че не й пукаше. След известно време още веднъж трябваше да отида в болничното заведение, никой не пристигна да ме види.

Лекарят сподели, че майка и баща евентуално ще дойдат на идващия ден, само че не го направиха. Чаках и чаках, само че никой не пристигна. Обичам родителите си по този начин или другояче.

Два дни по-късно Иван умира от пострадванията си. В ръката му лекарите намират писмо, което не бе написал ясно.

“Скъпи майка и баща, ужасяващ съм, тъй като съм противен, непоносим и малоумен. Съжалявам, тъй като не можете да ме обичате.
Никога не съм желал да ви нервирам. Всичко, което желаех, беше да ви прегърна и да чуя, че в миналото сте ме обичали. Татко, аз просто желаех да играеш с мен, да държиш ръката ми на разходка или да пееш с мен.

Знам, че съм презрян за теб. ”

Тогава дребното сърце на Иван спря.

Тази история е била в началото написана на съветски език. Не знам, дали е вярна, само че мисля, че това няма значение. Сама по себе си е необикновено значима въпреки всичко!

Всички деца имат право да бъдат обичани. Все още злоупотребата с деца се случва всяка секунда, всяка минута, всеки час и всеки ден, написа hotkafe.com. Във всички страни, всички градове и всички учебни заведения.

Домът на детето би трябвало да бъде свободен от принуждение и безвредно място. Децата се нуждаят от обич, деликатност и непосредственост, а от време на време прегръдката може да коства доста повече, в сравнение с в миналото сте могли да си визиите.

Моля, споделете тази история с всичките си другари във Фейсбук, с цел да подсети на всички, че никое дете не би трябвало да се усеща зле.