То е детенце, какво толкова!?
Казвала съм няколко пъти, че болшинството български деца са невъзпитани. Сега си взимам думите обратно. Не, тъй като българчетата не са невъзпитани, а тъй като и непознатите са такива. И това си проличава най-много по време на лятната почивка. Тогава е времето, в което освен учебното заведение се самоизтрива от живота на хлапетата, само че и родителите им тотално не помнят, че отглеждат индивиди, а не горски тролове.
Преди два дни пътувам в шатъл буса от единия до другия терминал на барселонското летище. Накачулила съм се с багаж като клошарка - куфарче на колелца, раница, чанта, пластмасова клетка за куче и самото куче отвън клетката. Настанила съм се вдясно от вратата на празното място за колички и куфари. Свряла съм се настрана, с цел да има място за всички и с съвсем архитектурна точност съм подредила багажа си в нещо сходно на кула, на чийто връх е клетката за кучето. Едва крепя баланс, тъй като водачът на въпросното рейсче е несбъднат състезателен играч и взима завоите с цялостна газ, след което ни степва още веднъж в единна пътническа маса, като набива спирачки.
Точно до мен на останалото празно място се настанява испанско семейство. От тези доста спортните и задружните - майката и бащата са като брат и сестра, даже са облечени по сходен метод - сандали за дълги преходи, къси панталони, фланелки от хай тек материя в изкрящи цветове и две раници като студентски дрешници. Децата им - две момченца на към 10 и 12 години - също „ естествени ". Ама толкоз естествени, че на по-голямото непринудено му идва желанието да висне на лоста над главите ни, където кардинално по-високите хора би следвало да се държат, до момента в който пътуват. Бащата освен няма нищо срещу този детски състезателен ентусиазъм, ами и на драго сърце, шумни възторзи (испанците не умеят да приказват безшумно, убедих се) и препоръки му оказва помощ.
Детенцето висва като изтощена маймунка на лоста и стартира да прави опити да се набира. По време на завоите, които водачът взима с цвилене на гуми, тялото му се лашка във всички направления, като неравномерно ме удря в гърба. „ Извинете " няма. Бащата се смее гръмогласно, майката си чете нещо в телефона, а по-малкото врещи, че и то желало по този начин да се люлее. Е, и дребното висва на лоста, а краченцата му, също обути в дребни туристически сандалки, стартират в допълнение да ме риткат в главата. Извръщам се с въпросително изражение към семейството, което бива разчетено очевидно като привет, тъй като бащата се усмихва.
Точно тогава придвижванията на двете деца се синхронизират и аз получавам по едно и също време ритник в главата и боричкане по гърба, поради които залитам, разтоварвам се върху пирамидата си от багаж и тя трагично се пръсва на съставни елементи на пода на рейса. Семейството не регистрира, че дължа този миг на тях и заедно се вторачва в мен с яд. При рухването си клетката за кучето е блъснала щръкналото сред каишките на сандалите пръстче на дребното дете, което, несъмнено, писва. „ Защо не се държите?! ", забива ми въпрос бащата. „ Ами тъй като, в случай че вие не бяхте употребявали рейса за фитнес салон, евентуално аз щях да мога да го употребявам като рейс ", давам отговор аз. Разбиране не срещам - децата не престават да си висят и да се набират на лоста, а аз настойчиво оставам на мястото си с все разпиления багаж и следващи удари в гърба.
Решавам, че просто съм изтеглила късата съчка с децата в близост и след 10 минути съм умерено настанена във вътрешна градина на летището, където би трябвало някак да убия четири часа до втория си полет. И там дечица. Викам си, няма да се акордирам, ония просто не бяха възпитани, не може да е все по този начин. Оказа се, че можело. Този път ставам център на внимание на десетина деца от всевъзможни националности, които ме наобикалят, поради кучето и стартират едно през друго да ме разпитват за него на родните си езици. Тук-таме хващам какво ми приказват и се пъна да превключа, а до момента в който върша това, две хлапета отмъкват куфарчето ми на колелца и ведро се возят на него. Когато ги апелирам да го оставят, виждам родителите им, приседнали в дъното на градинката радостно да разясняват творчеството им. Моля ги да кажат на децата си да оставят куфарчето, тъй като в него имам чупливи неща. Единият баща - наедрял и крепко татуиран италианец - пренебрежително ми подмята, че куфарчето ми е от твърдите и нищо нямало да стане с чупливите ми неща. Когато пет часа по-късно избърсвам капещия от облеклата ми разлят мед от счупения буркан в багажа си, въобще не мисля по този начин.
Само седмица преди злощастното пътешестване със аероплан, като същинска българка прекарах 10 дни на гръцко море. И би трябвало да ви кажа, че в случай че българските деца могат да са ужасни, то гръцките такива стават напряко демонични. Четири нищо и никакви момиченца да вземем за пример съумяха да озвучат един голям и запустял плаж по този начин, че в случай че си затвориш очите, да си мислиш, че си в психиатрия, където всички са във фаза.
И четирите бяха решили да си играят тъкмо пред шезлонга ми, натирен преднамерено в най-тихата част на плажа, като се закопават една друга до кръста в пясък и се снимат. Тази активност, несъмнено, беше съпроводена с пръски вода, летящ пясък, който се стоварва в лицето ми, детски пердах и ред и истерични викове от всевъзможен прочувствен указател. През това време родителите им добродушно си спяха в другия завършек на плажа, до момента в който аз въображаемо си представях злокобни способи за въдворяване на ред и средновековни мъчения.
Да се сблъсквам с ваканционното неблагоприличие на децата не е ново за мен. Преди две-три години една био-еко-натурална майка (от тези невиждалите грим и недокосвали лак, естествено занемарени дами с обли нокти и свободно лашкащи се под тениските гърди) на един къмпинг ме изгледа като пиянско повърнато, когато направих забележка, че детето й се изака до нас в тревата. „ Ами то е детенце, какво толкоз?! ", сподели тя, до момента в който буташе в устата му бисквити с лимец, без да има минимум желание да почисти детското редко. Ма вземете си го сложете на масата, като ви е толкоз благо! - не устоях аз - Щото и аз мога да ви даря с едно кучешко в случай че - ми и то е животинче, какво толкоз?! " Така, де, като че ли от детските дупета не излизат същите неща, които създават червата на възрастните, ами опаковани подаръчета с картинки на меченца и мирис на изпрано.
Друг път пък в един столичен ресторант в края на август следващите търчащи тъдява пет-шестгодишни момченца и момиченца бутнаха масата ни, а когато от нея падна една стъклена бутилка и се пръсна на части, едната майка най-сетне се отдели от цигарата си, с цел да ни изясни, че „ то по този начин не се оставят стъклени неща по масата! ". „ Е къде да ги държим?! - крещя й - На дрешник? ". Сякаш не сме в ресторант, където на децата, които не могат да седят на маса, не им е мястото, а сме се запили в спалното помещение на някоя детска градина! А за киселия плач на полузаспали хлапета, търкалящи се в краката на добродушно хранещите се дори няма да разтварям дума. Не мога да не загатна обаче, че ми се е случвало и една майка да ми изшътка злостно с показалец директно на уста в бар на морето, където до момента в който аз в среднощ се пробвах да пия мохито на мира и да се дръзвам с цяло гърло, тя беше решила да приспива бебето си...
Сега, като ги пиша тези неща, ясно осъзнавам по какъв начин половината от читателите ще ме нарекат лелка, която не обича деца. Не, обичам децата! Просто постоянно не мога да претърпявам техните родители. И не, тъй като моите деца са били все като извадени от интернат за буржоазни девици.
Още ми държи топло казусът, в който дребното ми дете пристигна до мен на плажа и с цяло гърло изкрещя „ мамо, аз аках! ", акцентирайки ми творбата си, кацнало на милимунда от главата на една спяща на хавлията си дама. Ами тъй като, за разлика от родителите на хлапетата, за които ви описах, хукнах с лопатка и кофичка тихичко да премахвам нашето в случай че, преди дамата незабелязано да го е размазала в косата си. И тъй като с изключение на, че неведнъж се извиних и обясних и на дребната за какво и тя би трябвало да се извини, чисто човешки си ме беше позор. Нищо, че „ то детенце, какво толкоз! " Защото на следващия ден, когато тези деца пораснат, всички ще сме доста смутени, че пикаят по входовете, не могат да си служат с нож и вилица, не са наясно с думи като „ апелирам ", „ извинявай " и „ благодаря " и считат своята персонална цялост и справедливост за неоспорими. Особено, когато да във почивка.
Автор: Мария Касимова
Инфо: www.webcafe.bg
