Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През

Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види по какъв начин идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха постепенно, тежко, като че умората беше ги налегнала колкото да в този момент, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с необятни бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък. И по какъв начин няма да гледат? Трева е поникнало и на камък. Такава зеленина е на открито, че и в кръчмата като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове.

Още от вратата някои извикаха: „ Доброутро! “ — само че не бързаха да седнат, тъй като измежду кръчмата беше се изправил Йови и разправяше:

— Ходих на всички места аз. Бях и на Мимерлика, и на Дурасийския път. Бе, брате, то едни ниви станали, да им се ненагледаш. Ръжта е висока колкото багра ми. От нощешния дъжд малко са полегнали, само че ще се изправят, като пекне слънце. Хеле твойта зимница, бай Алекси — обърна се той към кмета, — дето е на Чатърлъка, здраве й кажи.

— И аз имам зимница там, тя по какъв начин е, Йове?

— И тя е хубава, бай Миале. Всички са хубави.

— Йови право споделя — обади се дядо Иван. — храните са положителни. Никой не мой сподели отнапреж, че е негово, щото е сял, до момента в който не го тури в хамбаря си, но в случай че е рекъл бог, огромен спор и благодат ще бъде таз година. Трябва бранене единствено. Затуй знаеш ли какво ще ти кажа на тебе, кмете, Алексе, я чуй…

Други говореха на кмета и дядо Иван трябваше да изчака.

— А чуй, Алексе — стартира той още веднъж, — да кажеш там на твойте служители, на поляците де, да пазят добре. Нямат работа в село, в къра да вървят.

— Знам, дядо Иване, знам. Казах им. Хората претендират, рекох, или ще пазите добре, или ви отстранявам на общо съображение. Да си отваряте очите, рекох, улови ли се някой добитък в нивите — право в клопката. И санкция.

— Не санкция, а пердах, пердах. Чуваш ли, Алексе?

— Холан, дядо Иване, доста си неприятен. А що не кажеш на твойте овчери, все у нивята се увират.

— Кой? Аз? Мойте овчери? Ти да си знаеш устата, чу ли! Мойте овчери! Бе я са виж ти, себе си виж, два наполеона имаш да ми даваш от толкова време, а още не ми си ги дал. Магаре такова. Мойте овчери…

— Не се карайте! — намеси се кметът. — Стоене, ти си млад, потрай. Дядо Иване, не се ядосвай. Слушайте какво ще ви кажа: аз съм кмет. Аз, така да се рече, съм облечен в ризата на закона и знам какво върша. Не ща никой да ме учи. Отсега нататък, споделям ви го, улови ли се някой в нивите, бил той пастир, бил пастир, наш, ваш — все едно. Глоба на общо съображение. Тъй да го знайте.

Не бяха пили още, затуй и разпрата утихна елементарно. Почти пийнал беше единствено Торашко каменарят, който беше дошел най-рано. Неговата къща беше близо — горе на баира. Едно време Торашко беше се заловил да копае в близост, с цел да поразширочи двора си, тъй като нямаше накъде другаде, „ Боря се с баира! “ — споделяше той. Но на това място излезе прекрасен камък и Торашко се залови за каменарство. Около къщата му постоянно имаше в този момент струпан камък, подготвен за обмен. Тия камари приличаха на дувари, на цитадела. Затуй и Торашко споделяше: „ Не ща да знам никого, ей! Аз пребивавам в Порт Артур! “ Но той споделяше туй, когато биваше пийнал, и го изговаряше: „ Аз пребивавам в Портартър! “

Сега Торашко още мълчеше. Докато беше траяла препирнята, той деликатно беше слушал всички. С никого не беше склонен, никого не смяташе за прав. Но той си имаше ред в пиянството и още не беше пристигнала минутата да приказва. Сега единствено слушаше и, най-вече, изглеждаше яростно и дълготрайно ту тоя, ту оня, като че искаше да каже: „ Бе аз ще ви дам да разберете, но да са здрави предните зъби! “ От гняв чукаше мощно по масата и искаше още ракия.

Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби. На една страна кметът и някои близки негови хора приказваха за политика.

— Драган отново отишел в града. Щял да се оплаква на началника, желал да касира избора.

— Ами, да има да зима.

— Доходяла жена му у нас. Не зная, рекла, какво ще вършим с наш Драгана, ще си изгуби мозъка с тия селски работи. Скача, рекла, в съня си и вика: „ Касация! “

Всички се засмяха.

— Касация! — викал. Питала жена ми: „ Бульо Марийо, рекла, що е туй касация? “

— А тя?

— Рекла й: „ Хайде, хайде! Нека той виси по кръчмите, дано не си гледа работата, че касация не, ами напълно ще я закъсате! “

Пак се засмяха високо. След туй кметът се понаведе, поогледа се и ниско зашепна нещо.

На друга маса дядо Иван, не запомнил към този момент кавгата, разказваше:

— Не думай така, Миале, днешният празник е огромен. На днешния ден св. цар Костадин и кралица Елена намерили честния кръст. Същия, на който е бил разпънат Исус Христос. Хаджи Злати, като си доде от Божигроб, донесе ей такова късче от него, от честния кръст, малко, колкото една трохичка. Аз бях дете тогаз, но го видях: черно едно дърво, като кюмюр. Помага за всичко.

— Помага, вятър.

— Е и ти, Миале. Откога стана подобен протестантин!

Дядо Иван се засмя и запуши с дългото си тръстено цигаре.

В кръчмата влезе Илия, полският надзирател с преметната на рамо кримка, висок, изгорен от слънцето, и от него като че ли полъхна нещо от зелените ниви. Като видя, че кметът е вътре, Илия се повърна и тутакси вкара пред себе си един чужд селяндур.

— Гуспудин кмете! — гръмна мощният му глас. — Ей го тоя: улових го, че пасе коня си в нивите. В ичимика на Татар Христа го улових, до лозята.

Разговорите внезапно секнаха. Всички се обърнаха и погледнаха непознатия: беше малък човек, дрипаво облечен. По носията се познаваше, че е другоселец. Едното му око имаше беличко вътре и го правеше кривоглед.

— Чуваш ли, кмете, чуваш ли! — завика дядо Иван. — Аз какво ти разправях тебе…

— В моя ичимик ли бил, кайш, Илия? — попита Татар Христо. — В моя ичимик, а?

Той стана, измъкна се иззад масата и изглеждаше сякаш спокоен, само че внезапно се спусна връз другоселеца.

— Бе вий какви хора сте бе! Как така ша влезеш в непозната равнища, да тъпчеш на индивида стоката му, тъгата му? Кой си ти? Какъв си? Хайдук!

Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал пестник над другоселеца и единствено дето не го удряше още.

— Удри го, удри го! — викаше дядо Иван.

— Я чакайте! — извика кметът. — Тук закон има. Бай Христо, седни си на мястото. Ти за какво си влезнал в равнищата? — обърна се той към другоселеца.

— Не бе, гуспудин кмете, не съм влезнал. Кончето ми е болно. Спрех се на пътя, на самия крайчец на равнищата. Чакай, рекох, да видя дали ще посегне да яде, тъй като, когато добитъкът е болен, не яде. И не яде. Нито един класчец не откъсна…

— Лъже, гуспудин кмете! — извика Илия и отвисоко, като орел, изгледа другоселеца. — Лъже, измежду равнищата беше.

— Глоба! — сподели кметът. — Сто лв. санкция. Хайде, давай парите още в този момент.

— Сто лв.! Че отде ще ги зема… Сто лв.! Сиромах човек съм, нямам. Сто лв.!

— Илия, я го обискирай! Виж какъв брой пари има.

Но преди да посегне Илия, другоселецът самичък бръкна в пояса си, извади синя, вехта торбичка, навървена на шнур и вързана на шията му, забърка в нея постепенно, с тъга. Като че в този момент видяха, че там, дето бяха ръцете му, по изтърканата му антерия имаше кръпки. Ръцете му трепереха, извади огниво, кремък, извади една банкнота от двайсет лв., сгъната на четири, няколко дребни пари, копчета.

Изведнъж стана нещо ненадейно. Торашко скочи, бутна масата пред себе си и извика:

— Оставете индивида бе! Какви хора сте вий!

Че беше пийнал, пийнал беше. Стана, позалитна, спусна се към другоселеца, постави ръце на раменете му, прегърна го и заплака:

— Ох, братко, братко! От тебе ли откриха да желаят пари, братко!

И го целуна по едната буза, след това по другата. След туй мина, седна на мястото си и повече нищо не сподели.

В кръчмата стана напълно безшумно. Никой не продума. Само дядо Иван, без да гледа някого, промърмори под носа си:

— Хм… ша го цалува пък… Юда!

Кметът се обади:

— Остави го, Илия. Хайде тоя път ти прощаваме, само че различен път, да знаеш, амнистия няма.

Не беше съумял другоселецът да прибере кесията си, треперещ в този момент от наслада, както до неотдавна трепереше от боязън, когато някой извика извън:

— На кого е тоя кон бе? Кон паднал, тука умира, на кого е бе, хей!

Другоселецът чу и незабавно изскочи на открито. Всички излязоха след него. До кръчмата имаше каруца и конят, както беше впрегнат, лежеше на земята. Право беше споделил индивидът, че конят му бил болен. Спуснаха се всички да оказват помощ. Уловиха коня кой за крайник, кой за опашка, кой за глава и го изправиха. Какъвто беше господарят, такава беше и стоката му: кончето беше едва, дребно, с разрошена четина. Изправи се, само че едвам се държеше на краката си. Очите му бяха тъмни, замъглени, като че ли слепи.

Един през други, като се трупаха в близост и викаха, селяните даваха най-различни препоръки. Дядо Иван сподели, че добичето наподобява да е подуто и затуй не ще е зле да му се даде малко британска сол. Друг сподели, че е настинало и би трябвало да се поразтрие. Тозчас Татар Христо сграби от земята стиска сено и стартира да търка животното по корема, по гърба, навсякъде. Търка го дотогаз, до момента в който самичък се умори и изпоти. Добичето като че се посъвзе.

— Метни му в този момент нещо на гърба и го поразведи — сподели кметът. — Ще му мине, недей бра грижа. Развеждай го, не го оставяй да стои на едно място.

И като се обърна към Илия, кметът сподели:

— Тичай у нас. Кажи да ти дадат малко самун, малко сирене, па дай го на индивида да си похапне.

Кметът се прибра в кръчмата, Влязоха след него и селяните. Другоселецът остана самичък и стартира да развежда коня си.

Стана пладне, някои селяни си вървяха в къщи, някои — не. Никой не обръщаше внимание на другоселеца. А той все развеждаше коня си, от час на час угрижен повече, че добичето не отива на добре.

Мръкна се. Гъстият листак на овошките потъмня, поляните и нивите към този момент не се виждаха. На нея страна, над черния тил на баира, изгряха звезди. Топло беше.

Кончето повече не можа да стои на краката си и легна до каруцата. Другоселецът стоеше до него в тъмнината. На каруцата хлябът така стоеше, както бяха му го донесли. По улиците никой към този момент не минаваше, единствено в кръчмата светеше, там свиреше гайда, чуваше се по какъв начин играят ръченица. По едно време излезе Торашко каменарят, погледна към другоселеца, само че нито го видя, нито го позна. Торашко политна насам-нататък и извика:

— Не ща да знам никого! Аз пребивавам в Портартър!

И защото беше отминал напред повече, в сравнение с трябваше, той се повърна и пое из улицата, която водеше към баира.

Другоселецът остана самичък. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око огромно, претъпкано с тъга и вътре в него светеха лъчите на звездите.