Ще се справи ли с корупцията държавата на двамата генерали?
Като че ли най-накрая се появиха оптимистични сигнали, че 44-то Народно заседание е на път да одобри дълго чакан от години антикорупционен закон. И то в навечерието на ротационното българско председателство на Съвета на Европейски Съюз. На 25 октомври, след тричасови диспути, законопроектът на държавното управление бе признат на първо четене със 133 гласа „ за “, 70 „ срещу “ и 9 „ въздържал се “, като получи политическата поддръжка на ГЕРБ, Обединените патриоти и Движение за права и свободи.
Според законопроекта на ГЕРБ и компания, се планува всички настоящи антикорупционни звена да бъдат обединени в един нов орган. Неговият ръководител ще бъде предлаган и избиран от Народното събрание, а той ще назначава заместниците си, които ще бъдат одобрявани от депутатите.
Новият антикорупционен орган ще предстои на парламентарен надзор, като Народното събрание ще приема отчет за активността му. Предвижда се да се одобряват и заявления за имуществено положение, както и сигнали от медии. Разширява се понятието „ длъжностно лице “, като се включват и лица от частния бранш и се инкриминира търговията с въздействие.
Законопроектът на левицата бе предстоящо отритнат със 69 гласа „ за “, 73 „ срещу “ и 68 „ въздържал се “. По принцип той планува новото звено за битка с корупцията да бъде извадено от ДАНС, да стане независима организация с проверяващи функционалности, а нейният ръководител да бъде избиран от президента. Очевидно тук е „ заровено кучето “.
Неслучайно, на последното съвещание на Консултативния съвет се стигна до неуместна и съвсем комична обстановка. Предложеният от президента текст, че в един подобен орган би трябвало да има съвместен баланс сред институциите, че и президентът, и Народното събрание да имат отношение към избирането и назначението на хората в него, съумя да събере единствено два гласа – на президента и на Корнелия Нинова.
Така или другояче, доста евентуално е до края на годината да разполагаме с антикорупционен закон. Но какво от това? До неговото действително използване и до по този начин мечтаното „ справяне с корупцията “ можем да чакаме и до „ Борисов 10 “. Дори и законодателството да е на обичайно европейско равнище, самичък по себе си „ текстът на закона “ не може да сътвори кардинално нова политическа и институционална „ антикорупционна “ просвета. Нужни са решителни дейности на разнообразни равнища и то без клиентелистки взаимни отстъпки и двойни стандарти.
За страдание, всичко това са планове, които са към момента само в региона на политическата фантастика. Нещо повече, с всеки изминат ден нараства напрежението, което е обсебило освен 44-то Народно заседание, държавното управление и президентската институция, само че даже и локалната власт, водещите политически партии и гражданското общество. Да не приказваме за посредствените спектакли на псевдополитическо мърморене на „ езика на омразата “, разиграващи се на всички политически равнища, както и в без това „ зловонната “ ни медийна среда.
Въпреки че повече от 10 години сме членове на Европейски Съюз и НАТО, още веднъж и още веднъж ставаме очевидци на неуважение на върховенството на закона и разделянето на управляващите, на потъпкване на разпоредбите на институционалната народна власт, на нападателна корупция по другите етажи на властта и държавния уред, на все по-перфидни политически зависимости в правосъдната система и прокуратурата, както и на олигархично-корпоративни политически и медийни модели, както на централно, по този начин и на локално равнище.
Колкото и да съм доброжелателен еврооптимист, мръсно сивият политически пейзаж слага доста въпроси към потенциала и политическата воля на парламентарно показаните партии и съответните институции за взимане на национално виновни вътрешнополитически решения в най-деликатните за страната ни проблематични области. Дано да не съм прав в пенсионерските си страхове, само че имам горчивото възприятие, че ще продължаваме да се въртим към оста на личната си обърканост.
Разбира се, пародийният недодялан жанр на реплика на народна власт, особено по проблемите на битката с корупцията и независимостта на правосъдната система, не е от през днешния ден или през вчерашния ден. Още през 2012 година, при ръководството на „ Борисов 1 “, в границите на един авансово режисиран театър, властта с необикновено старание се опитваше да ни убеди, че при избора на нов основен прокурор е имало състезателност, почтена игра, висока обосновка от страна и на номинираните, и на Висш съдебен съвет и са спазени всички конституционни и европейски условия за скришен и неманипулиран избор…
А в реалност изборите бяха опорочени още със старта на процедурата. Мнозинството във Висш съдебен съвет първо прекрои разпоредбите за избор съгласно „ мярката “ на посочения за любимец на ГЕРБ ръководител на Пловдивския областен съд Сотир Цацаров, след което незабавно внесе кандидатурата му за основен прокурор. С една единствена цел, тази кандидатура да бъде гласувана преди тази на другия (почти сигурен) претендент за поста. Това и се случи на процедура.
Но това надалеч не бе всичко. 41-то Народно събрание бе първият парламент, в който ГЕРБ стартира малко по малко да заменя класическото демократично парламентарно противостоене „ ляво-център-дясно “ с ново – леплив популизъм против действителна политика, където към този момент няма идеология и полезности, а единствено конюнктурни политически ползи.
На манипулативно насаждани илюзии, наречени „ реформаторска политика “ станахме очевидци и при ръководството „ Борисов 2 “, Илюзии, съчетани с неизлечимата ни надълбоко провинциална и затлачена от комунистически рецидиви политическа, институционална и медийна (анти)култура.
Нима можем да забравим по какъв показателен метод Законът за попречване на корупцията измежду лица, заемащи висши обществени длъжности, прочут като „ Законът на Кунева “ отпадна още на първо четене и не беше признат от Народното събрание. Очакването с него да се даде знак, че битката с корупцията ще се води по нов метод и с нов орган, не се сбъдна, най-малко до в този момент.
И цялата власт по противопоставяне на корупцията си остана по този начин, както си беше – съсредоточена при основния прокурор. Неслучайно отхвърлянето на направения от екипа на Меглена Кунева законопроект провокира 16 посланици от европейски страни да излязат с общо изказване, в което остро да подлагат на критика дейностите на Народното събрание.
И по този начин стигнахме до политическия „ шедьовър “ на 2015 година – второто четене на конституционните промени за състава на Висшия правосъден съвет (ВСС), извършено предколедно на 9 декември. С демонстративно „ Живковистко “ болшинство от 204 гласа „ за “ Народното събрание неодобрява напредъка, реализиран при първо четене и утвърди „ прокурорската корекция “, импортирана сред първо и второ четене на плана от АБВ, съдружен сътрудник на ГЕРБ за „ специфични поръчения “.
Изменението промени съотношението сред парламентарната и професионалната квота в съдийската и прокурорската гилдия на Висшия правосъден съвет (ВСС), и то по подобен извратен метод, че ускори политическото въздействие на Народното събрание в (уж призваната да е независима) съдийска гилдия и целеустремено бетонира въздействието на основния прокурор в прокурорската.
Прокурорската корекция бе прокарана с гласовете на ГЕРБ, Движение за права и свободи, Българска социалистическа партия, АБВ, АТАКА и Патриотичния фронт. Против гласоподаваха единствено от Реформаторския блок, а министърът на правораздаването Христо Иванов подаде оставка, след което тези „ предатели “ (закономерно) изчезнаха от парламентарния политически пейзаж.
Никога не бях очаквал, че през днешния ден, две години по-късно, към този момент по „ времето на двамата генерали “, тези образци ще звучат все по този начин настоящо и някак си даже „ безнадеждно “. Сякаш в продължение на години най-деликатните проблеми на страната ни, свързани с битката с корупцията и с политическата взаимозависимост на правосъдната система са били съхранявани в гигантския ни политически фризер, с цел да бъдат „ целеустремено “ извадени и претоплени в навечерието на шестмесечното ни ротационно ни председателство на Съвета на Европейски Съюз.
И по този начин стигаме до политическите последствия от президентските избори през 2016 година и последвалите ги през 2017 година (поредни) предварителни парламентарни избори. От „ историческата “ 2009 година, когато Бойко Борисов за първи път пристигна на власт, до през днешния ден преживяхме към този момент 10 предизборни акции. Две за президентски избори (2011 година и 2016 г.), две за избори за европейски парламент (2009 година и 2014 г.), две за общински избори (2011 година и 2015 г.) и цели четири за пословичния български парламент (2009, 2013, 2014 и 2017 г.), три от които предварителни.
Никога не би трябвало да забравяме, че след 2009 година живеем към този момент при седмо държавно управление, три от тях служебни. За голямо страдание обаче, изразяваните неведнъж обществени планове на държавните управления „ Борисов “ 1, 2 и 3 (поне при започване на мандата му) да проведат предстоящите с години промени в страната (особено в правосъдната система, сигурността и битката с корупцията) не се оказаха нищо друго, с изключение на един раздухвана политическа мимикрия.
Казвал съм го неведнъж, само че ще го повторя отново. Винаги съм се удивлявал през годините на възторжената лекост, с която Бойко Борисов реди думи след думи, изцяло неприемливи да бъдат даже помислени, а камо ли изречени обществено от един министър-председател на демократична страна и то членка на Европейски Съюз. С този „ саморасъл “ гений на премиера се сблъскваме неведнъж и през първите месеци на ръководство на „ Борисов 3 “.
Може би най-фрапиращият образец бе методът, по който министър председателят Борисов стъписа „ европейските водачи на утрешния ден “ с следващото си „ сензационно “ обществено признание пред конгреса на Европейските студенти демократи (EDS) във Варна. По време на събитието, което се организира в края на юли 2017 година за първи път в България и в което участваха членове на 31 юношески партийни организации от ЕНП, измежду които и тази на ГЕРБ, определеният неотдавна за трети следващ път на премиерския пост Бойко Борисов просто стъписа делегатите, гостите и най-много представителите на медиите с думите:
„ Загубихме президентските избори, тъй като не искахме да ги спечелим. Много е значимо за демокрацията да има ясно разграничаване на управляващите. Когато една партия, колкото и да е добра, и демократична, е спечелила и президентската, и парламентарната, и изпълнителната и локалната власт, това не е добре за демокрацията “.
И какво се получава на процедура? Че новоизбраният президент военачалник Румен Радев е косвено назначен от премиера военачалник Бойко Борисов. Веднага поражда може би заядливият, само че логически въпрос: „ Нима е добре за демокрацията в една парламентарна република, когато и министър-председателят, и президентът са някогашни генерали, единият в системата на защитата, другият в Министерство на вътрешните работи? “ Такъв неуместен политически проблем няма в нито една друга европейска страна, а евентуално и в целия цивилизован свят.
Колкото и да спекулира Борисов с тезата си за „ двете първи цигулки, които свирят в една обща тоналност “, с всеки изминат ден става все по-ясно, че „ дуетът на двамата генерали “ звучи повече от подправено. И в случай че въпреки всичко има някакво единодушие сред тях, то е само по „ безконечната “ за България външнополитическа тематика „ Русия “. По този мотив предлагам на вниманието ви един превъзходен откъс от публикацията на Владимир Шопов „ Руският консенсус “:
„ България е от дребното страни, в които диалогът за националната сигурност с такава унизителна лекост се трансформира в съревнование кой, по какъв начин и какъв брой тъкмо обича Русия. Този поток на страстта и мисълта на българските политици е задоволително добре прочут, само че едвам в този Парламент всякаквите отклонения от тази огромна обич изгубиха опцията да нарушават съвсем еротичната пристрастеност, с която тематиката се обсъжда…
…Думичката „ НАТО “ се употребява съвсем с опрощение, с отвращение, с нюх за отдалеченост, с възприятие за превдварително решен от други избор, който е обаче лишен от дълбочината на страстта на „ съветската връзка “. Свидетели сме на разрастващ се съветски консенсус, чиито разклонения са все по-видими в държанието и реториката на политици и институции, които с друга степен на възторг вземат участие в него. Въпросът в този момент е до каква степен ще стигне той. “
Но когато става дума за най-важните вътрешнополитически решения, от които би трябвало да зависи триумфът на битката с корупцията, тогава конфликтът сред двамата генерали, който се подклажда всекидневно и от „ пурпурната Корнелия “, от ден на ден (ще) се изостря. И тук не става дума единствено за „ мегаломанското “ им его. Проблемите са доста по-сложни.
Ключовите въпроси, кой ще ръководи новия антикорупционен орган и ще назначава хората в него и какви функционалности ще има този орган, надалеч на са единствено политически. Те са значително и юридическо-конституционни, което съществено затруднява постигането на парламентарно и институционално болшинство.
Просто е изумително по какъв начин Българска социалистическа партия продължава да упорства за основаването на нов антикорупционен орган, на който се вменяват проверяващи функционалности, в случай че в Българската конституция е записано, че проверяващи функционалности може да има само и единствено прокуратурата. Много забавни разсъждения по тази в действителност сензитивна и прекомерно деликатна тематика ще намерите в публикацията на Иван Бедров: „ Защо антикорупционните напъни са напразни “ в „ Клуб Z “.
Още по-противоречиви в конституционно отношение са напъните на самия президент да оглавява новия антикорупционен орган и да назначава неговите членове. Ето какво е мнението по тематиката на известния правист и политик проф. Александър Джеров, изразено в изявление за „ Фактор.бг “:
„ Конституцията е базата на устройството на действие на страната. Тя не може да се трансформира, а законът на Народно събрание е „ вторична “ функционалност. За страдание, в последно време в България започнахме да си играем с конституцията, което не е редно. Тя би трябвало да бъде нещо устойчиво. Която и да е институция, първо би трябвало да се научи да чете законите и да знае правата си. В случая с Румен Радев нямаме институционален спор, а непознаване на правилата на законодателството. Не може президентът да излезе отвън функционалностите си и да желае да завоюва права над парламента…
…Румен Радев върви против конституцията, за което няма право. В два Народното събрание съм бил ръководител на Законодателната комисия. Винаги съм знаел нещо доста значимо – конституцията и правните правила са над мен. “
В сходен, въпреки и по-дипломатичен дух е и мнението на президента Росен Плевнелиев от изявлението му за „ 24 часа “:
„ …И откровено се надявам да се реализира консенсус, само че също по този начин предизвестявам, че желаната от Българска социалистическа партия и от президента Радев негова роля в антикорупционното звено и назначението на хората в него е контрапродуктивно. Държавният глава не е изпълнителна власт. Той не може да бори корупцията. Това е задача на изпълнителната власт, на законодателната власт и на съответните институции.
Държавният глава не ръководи страната, той съставлява страната. Той не може да има изпълнителна роля в този развой. Президентът може да зададе логичен приоритет – по този начин както го е направил с КСНС за битка с корупцията. Това е доста добре. Президентът може да търси единодушие, може, несъмнено, да работи за това, институциите да осъществят този логичен приоритет. И тук съгласно мен лекичко се преиграва с настояването да се даде право на Държавния глава да назначава хора в единния орган за битка с корупцията. “
Без подозрение, слабостите и минусите на признатата през 1991 година от 7-то Велико народно събрание конституция, се оказаха един от най-значителните проблеми на българския преход. По-рано или по-късно, тя несъмнено ще бъде изменена. Но през днешния ден (все още) някои от нейните закостенели разпореждания се оказват комфортни както за политическите ползи на парламентарните болшинства, които ни ръководят, по този начин и за тези представители на правосъдната власт, които се пробват да блокират промените в областта на правосъдните органи и основната прокуратура.
Може би тъкмо тук е мястото да обърнем по-специално внимание на изявлението на еврокомисаря по правораздаването, потребителите и равнопоставеността сред половете Вера Йоурова със заглавие: „ Все още няма осезаеми резултати в битката с корупцията “, направено за „ Капитал “ по време на визитата ѝ в София за годишната министерска среща Европейски Съюз – Западни Балкани в региона на правораздаването и вътрешните работи.
Вместо авторско умозаключение, ви предлагам един откъс от тази обява, който надали се нуждае от специфичен коментар:
„ …Съдбата на проточилия се към този момент 10 години мониторинг върху правосъдните системи на България и Румъния към момента е неразбираема. Въпреки догатките, че тонът на задаващия се в средата на ноември следващ отчет ще бъде по-положителен, тъй че да стартира един равномерен развой на анулация на наблюдението, комисарят по правораздаването, потребителите и равнопоставеността сред половете Вера Йоурова дава разнопосочни сигнали…
„ …Ние към момента не виждаме осезаеми резултати, тъй че да вземем за пример корумпираните да бъдат изправени пред съда. Също по този начин виждаме изследванията на публичното мнение, които демонстрират по какъв начин самите хора в България и Румъния желаят този напън за промени да продължи. Това е разбираемо, защото самостоятелната и добре функционираща правосъдна система е значима за тях “… “
Автор: Аспарух Панов
Според законопроекта на ГЕРБ и компания, се планува всички настоящи антикорупционни звена да бъдат обединени в един нов орган. Неговият ръководител ще бъде предлаган и избиран от Народното събрание, а той ще назначава заместниците си, които ще бъдат одобрявани от депутатите.
Новият антикорупционен орган ще предстои на парламентарен надзор, като Народното събрание ще приема отчет за активността му. Предвижда се да се одобряват и заявления за имуществено положение, както и сигнали от медии. Разширява се понятието „ длъжностно лице “, като се включват и лица от частния бранш и се инкриминира търговията с въздействие.
Законопроектът на левицата бе предстоящо отритнат със 69 гласа „ за “, 73 „ срещу “ и 68 „ въздържал се “. По принцип той планува новото звено за битка с корупцията да бъде извадено от ДАНС, да стане независима организация с проверяващи функционалности, а нейният ръководител да бъде избиран от президента. Очевидно тук е „ заровено кучето “.
Неслучайно, на последното съвещание на Консултативния съвет се стигна до неуместна и съвсем комична обстановка. Предложеният от президента текст, че в един подобен орган би трябвало да има съвместен баланс сред институциите, че и президентът, и Народното събрание да имат отношение към избирането и назначението на хората в него, съумя да събере единствено два гласа – на президента и на Корнелия Нинова.
Така или другояче, доста евентуално е до края на годината да разполагаме с антикорупционен закон. Но какво от това? До неговото действително използване и до по този начин мечтаното „ справяне с корупцията “ можем да чакаме и до „ Борисов 10 “. Дори и законодателството да е на обичайно европейско равнище, самичък по себе си „ текстът на закона “ не може да сътвори кардинално нова политическа и институционална „ антикорупционна “ просвета. Нужни са решителни дейности на разнообразни равнища и то без клиентелистки взаимни отстъпки и двойни стандарти.
За страдание, всичко това са планове, които са към момента само в региона на политическата фантастика. Нещо повече, с всеки изминат ден нараства напрежението, което е обсебило освен 44-то Народно заседание, държавното управление и президентската институция, само че даже и локалната власт, водещите политически партии и гражданското общество. Да не приказваме за посредствените спектакли на псевдополитическо мърморене на „ езика на омразата “, разиграващи се на всички политически равнища, както и в без това „ зловонната “ ни медийна среда.
Въпреки че повече от 10 години сме членове на Европейски Съюз и НАТО, още веднъж и още веднъж ставаме очевидци на неуважение на върховенството на закона и разделянето на управляващите, на потъпкване на разпоредбите на институционалната народна власт, на нападателна корупция по другите етажи на властта и държавния уред, на все по-перфидни политически зависимости в правосъдната система и прокуратурата, както и на олигархично-корпоративни политически и медийни модели, както на централно, по този начин и на локално равнище.
Колкото и да съм доброжелателен еврооптимист, мръсно сивият политически пейзаж слага доста въпроси към потенциала и политическата воля на парламентарно показаните партии и съответните институции за взимане на национално виновни вътрешнополитически решения в най-деликатните за страната ни проблематични области. Дано да не съм прав в пенсионерските си страхове, само че имам горчивото възприятие, че ще продължаваме да се въртим към оста на личната си обърканост.
Разбира се, пародийният недодялан жанр на реплика на народна власт, особено по проблемите на битката с корупцията и независимостта на правосъдната система, не е от през днешния ден или през вчерашния ден. Още през 2012 година, при ръководството на „ Борисов 1 “, в границите на един авансово режисиран театър, властта с необикновено старание се опитваше да ни убеди, че при избора на нов основен прокурор е имало състезателност, почтена игра, висока обосновка от страна и на номинираните, и на Висш съдебен съвет и са спазени всички конституционни и европейски условия за скришен и неманипулиран избор…
А в реалност изборите бяха опорочени още със старта на процедурата. Мнозинството във Висш съдебен съвет първо прекрои разпоредбите за избор съгласно „ мярката “ на посочения за любимец на ГЕРБ ръководител на Пловдивския областен съд Сотир Цацаров, след което незабавно внесе кандидатурата му за основен прокурор. С една единствена цел, тази кандидатура да бъде гласувана преди тази на другия (почти сигурен) претендент за поста. Това и се случи на процедура.
Но това надалеч не бе всичко. 41-то Народно събрание бе първият парламент, в който ГЕРБ стартира малко по малко да заменя класическото демократично парламентарно противостоене „ ляво-център-дясно “ с ново – леплив популизъм против действителна политика, където към този момент няма идеология и полезности, а единствено конюнктурни политически ползи.
На манипулативно насаждани илюзии, наречени „ реформаторска политика “ станахме очевидци и при ръководството „ Борисов 2 “, Илюзии, съчетани с неизлечимата ни надълбоко провинциална и затлачена от комунистически рецидиви политическа, институционална и медийна (анти)култура.
Нима можем да забравим по какъв показателен метод Законът за попречване на корупцията измежду лица, заемащи висши обществени длъжности, прочут като „ Законът на Кунева “ отпадна още на първо четене и не беше признат от Народното събрание. Очакването с него да се даде знак, че битката с корупцията ще се води по нов метод и с нов орган, не се сбъдна, най-малко до в този момент.
И цялата власт по противопоставяне на корупцията си остана по този начин, както си беше – съсредоточена при основния прокурор. Неслучайно отхвърлянето на направения от екипа на Меглена Кунева законопроект провокира 16 посланици от европейски страни да излязат с общо изказване, в което остро да подлагат на критика дейностите на Народното събрание.
И по този начин стигнахме до политическия „ шедьовър “ на 2015 година – второто четене на конституционните промени за състава на Висшия правосъден съвет (ВСС), извършено предколедно на 9 декември. С демонстративно „ Живковистко “ болшинство от 204 гласа „ за “ Народното събрание неодобрява напредъка, реализиран при първо четене и утвърди „ прокурорската корекция “, импортирана сред първо и второ четене на плана от АБВ, съдружен сътрудник на ГЕРБ за „ специфични поръчения “.
Изменението промени съотношението сред парламентарната и професионалната квота в съдийската и прокурорската гилдия на Висшия правосъден съвет (ВСС), и то по подобен извратен метод, че ускори политическото въздействие на Народното събрание в (уж призваната да е независима) съдийска гилдия и целеустремено бетонира въздействието на основния прокурор в прокурорската.
Прокурорската корекция бе прокарана с гласовете на ГЕРБ, Движение за права и свободи, Българска социалистическа партия, АБВ, АТАКА и Патриотичния фронт. Против гласоподаваха единствено от Реформаторския блок, а министърът на правораздаването Христо Иванов подаде оставка, след което тези „ предатели “ (закономерно) изчезнаха от парламентарния политически пейзаж.
Никога не бях очаквал, че през днешния ден, две години по-късно, към този момент по „ времето на двамата генерали “, тези образци ще звучат все по този начин настоящо и някак си даже „ безнадеждно “. Сякаш в продължение на години най-деликатните проблеми на страната ни, свързани с битката с корупцията и с политическата взаимозависимост на правосъдната система са били съхранявани в гигантския ни политически фризер, с цел да бъдат „ целеустремено “ извадени и претоплени в навечерието на шестмесечното ни ротационно ни председателство на Съвета на Европейски Съюз.
И по този начин стигаме до политическите последствия от президентските избори през 2016 година и последвалите ги през 2017 година (поредни) предварителни парламентарни избори. От „ историческата “ 2009 година, когато Бойко Борисов за първи път пристигна на власт, до през днешния ден преживяхме към този момент 10 предизборни акции. Две за президентски избори (2011 година и 2016 г.), две за избори за европейски парламент (2009 година и 2014 г.), две за общински избори (2011 година и 2015 г.) и цели четири за пословичния български парламент (2009, 2013, 2014 и 2017 г.), три от които предварителни.
Никога не би трябвало да забравяме, че след 2009 година живеем към този момент при седмо държавно управление, три от тях служебни. За голямо страдание обаче, изразяваните неведнъж обществени планове на държавните управления „ Борисов “ 1, 2 и 3 (поне при започване на мандата му) да проведат предстоящите с години промени в страната (особено в правосъдната система, сигурността и битката с корупцията) не се оказаха нищо друго, с изключение на един раздухвана политическа мимикрия.
Казвал съм го неведнъж, само че ще го повторя отново. Винаги съм се удивлявал през годините на възторжената лекост, с която Бойко Борисов реди думи след думи, изцяло неприемливи да бъдат даже помислени, а камо ли изречени обществено от един министър-председател на демократична страна и то членка на Европейски Съюз. С този „ саморасъл “ гений на премиера се сблъскваме неведнъж и през първите месеци на ръководство на „ Борисов 3 “.
Може би най-фрапиращият образец бе методът, по който министър председателят Борисов стъписа „ европейските водачи на утрешния ден “ с следващото си „ сензационно “ обществено признание пред конгреса на Европейските студенти демократи (EDS) във Варна. По време на събитието, което се организира в края на юли 2017 година за първи път в България и в което участваха членове на 31 юношески партийни организации от ЕНП, измежду които и тази на ГЕРБ, определеният неотдавна за трети следващ път на премиерския пост Бойко Борисов просто стъписа делегатите, гостите и най-много представителите на медиите с думите:
„ Загубихме президентските избори, тъй като не искахме да ги спечелим. Много е значимо за демокрацията да има ясно разграничаване на управляващите. Когато една партия, колкото и да е добра, и демократична, е спечелила и президентската, и парламентарната, и изпълнителната и локалната власт, това не е добре за демокрацията “.
И какво се получава на процедура? Че новоизбраният президент военачалник Румен Радев е косвено назначен от премиера военачалник Бойко Борисов. Веднага поражда може би заядливият, само че логически въпрос: „ Нима е добре за демокрацията в една парламентарна република, когато и министър-председателят, и президентът са някогашни генерали, единият в системата на защитата, другият в Министерство на вътрешните работи? “ Такъв неуместен политически проблем няма в нито една друга европейска страна, а евентуално и в целия цивилизован свят.
Колкото и да спекулира Борисов с тезата си за „ двете първи цигулки, които свирят в една обща тоналност “, с всеки изминат ден става все по-ясно, че „ дуетът на двамата генерали “ звучи повече от подправено. И в случай че въпреки всичко има някакво единодушие сред тях, то е само по „ безконечната “ за България външнополитическа тематика „ Русия “. По този мотив предлагам на вниманието ви един превъзходен откъс от публикацията на Владимир Шопов „ Руският консенсус “:
„ България е от дребното страни, в които диалогът за националната сигурност с такава унизителна лекост се трансформира в съревнование кой, по какъв начин и какъв брой тъкмо обича Русия. Този поток на страстта и мисълта на българските политици е задоволително добре прочут, само че едвам в този Парламент всякаквите отклонения от тази огромна обич изгубиха опцията да нарушават съвсем еротичната пристрастеност, с която тематиката се обсъжда…
…Думичката „ НАТО “ се употребява съвсем с опрощение, с отвращение, с нюх за отдалеченост, с възприятие за превдварително решен от други избор, който е обаче лишен от дълбочината на страстта на „ съветската връзка “. Свидетели сме на разрастващ се съветски консенсус, чиито разклонения са все по-видими в държанието и реториката на политици и институции, които с друга степен на възторг вземат участие в него. Въпросът в този момент е до каква степен ще стигне той. “
Но когато става дума за най-важните вътрешнополитически решения, от които би трябвало да зависи триумфът на битката с корупцията, тогава конфликтът сред двамата генерали, който се подклажда всекидневно и от „ пурпурната Корнелия “, от ден на ден (ще) се изостря. И тук не става дума единствено за „ мегаломанското “ им его. Проблемите са доста по-сложни.
Ключовите въпроси, кой ще ръководи новия антикорупционен орган и ще назначава хората в него и какви функционалности ще има този орган, надалеч на са единствено политически. Те са значително и юридическо-конституционни, което съществено затруднява постигането на парламентарно и институционално болшинство.
Просто е изумително по какъв начин Българска социалистическа партия продължава да упорства за основаването на нов антикорупционен орган, на който се вменяват проверяващи функционалности, в случай че в Българската конституция е записано, че проверяващи функционалности може да има само и единствено прокуратурата. Много забавни разсъждения по тази в действителност сензитивна и прекомерно деликатна тематика ще намерите в публикацията на Иван Бедров: „ Защо антикорупционните напъни са напразни “ в „ Клуб Z “.
Още по-противоречиви в конституционно отношение са напъните на самия президент да оглавява новия антикорупционен орган и да назначава неговите членове. Ето какво е мнението по тематиката на известния правист и политик проф. Александър Джеров, изразено в изявление за „ Фактор.бг “:
„ Конституцията е базата на устройството на действие на страната. Тя не може да се трансформира, а законът на Народно събрание е „ вторична “ функционалност. За страдание, в последно време в България започнахме да си играем с конституцията, което не е редно. Тя би трябвало да бъде нещо устойчиво. Която и да е институция, първо би трябвало да се научи да чете законите и да знае правата си. В случая с Румен Радев нямаме институционален спор, а непознаване на правилата на законодателството. Не може президентът да излезе отвън функционалностите си и да желае да завоюва права над парламента…
…Румен Радев върви против конституцията, за което няма право. В два Народното събрание съм бил ръководител на Законодателната комисия. Винаги съм знаел нещо доста значимо – конституцията и правните правила са над мен. “
В сходен, въпреки и по-дипломатичен дух е и мнението на президента Росен Плевнелиев от изявлението му за „ 24 часа “:
„ …И откровено се надявам да се реализира консенсус, само че също по този начин предизвестявам, че желаната от Българска социалистическа партия и от президента Радев негова роля в антикорупционното звено и назначението на хората в него е контрапродуктивно. Държавният глава не е изпълнителна власт. Той не може да бори корупцията. Това е задача на изпълнителната власт, на законодателната власт и на съответните институции.
Държавният глава не ръководи страната, той съставлява страната. Той не може да има изпълнителна роля в този развой. Президентът може да зададе логичен приоритет – по този начин както го е направил с КСНС за битка с корупцията. Това е доста добре. Президентът може да търси единодушие, може, несъмнено, да работи за това, институциите да осъществят този логичен приоритет. И тук съгласно мен лекичко се преиграва с настояването да се даде право на Държавния глава да назначава хора в единния орган за битка с корупцията. “
Без подозрение, слабостите и минусите на признатата през 1991 година от 7-то Велико народно събрание конституция, се оказаха един от най-значителните проблеми на българския преход. По-рано или по-късно, тя несъмнено ще бъде изменена. Но през днешния ден (все още) някои от нейните закостенели разпореждания се оказват комфортни както за политическите ползи на парламентарните болшинства, които ни ръководят, по този начин и за тези представители на правосъдната власт, които се пробват да блокират промените в областта на правосъдните органи и основната прокуратура.
Може би тъкмо тук е мястото да обърнем по-специално внимание на изявлението на еврокомисаря по правораздаването, потребителите и равнопоставеността сред половете Вера Йоурова със заглавие: „ Все още няма осезаеми резултати в битката с корупцията “, направено за „ Капитал “ по време на визитата ѝ в София за годишната министерска среща Европейски Съюз – Западни Балкани в региона на правораздаването и вътрешните работи.
Вместо авторско умозаключение, ви предлагам един откъс от тази обява, който надали се нуждае от специфичен коментар:
„ …Съдбата на проточилия се към този момент 10 години мониторинг върху правосъдните системи на България и Румъния към момента е неразбираема. Въпреки догатките, че тонът на задаващия се в средата на ноември следващ отчет ще бъде по-положителен, тъй че да стартира един равномерен развой на анулация на наблюдението, комисарят по правораздаването, потребителите и равнопоставеността сред половете Вера Йоурова дава разнопосочни сигнали…
„ …Ние към момента не виждаме осезаеми резултати, тъй че да вземем за пример корумпираните да бъдат изправени пред съда. Също по този начин виждаме изследванията на публичното мнение, които демонстрират по какъв начин самите хора в България и Румъния желаят този напън за промени да продължи. Това е разбираемо, защото самостоятелната и добре функционираща правосъдна система е значима за тях “… “
Автор: Аспарух Панов
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ