Късметът се отнася до събития, които са извън човешкия контрол.

Късметът се отнася до събития, които са отвън човешкия надзор. Учените обаче потвърждават, че, значително, хората сами основават положителния или неприятния си шанс. Интуитивно поетият път постоянно се оказва правилният път. По него вървиш благодарение на учителите, вдъхновителите или просто положителни хора, минаващи инцидентно през живота ти.

Подобна е участта на основния воин в новия български филм „ Апостол: Един гальовен рицар в Бруталия “. Сложен и спорен облик, разкъсван от ориста и от личното си схващане за задача, избавление, идеали, правила. Режисьорът и сценарист Петър Русев е поверил комплицираната актьорска задача на Георги Гоцин. И това е първата му огромна роля в киното, след запаметяващи се участия в „ Каръци “, „ Стъпки в пясъка “ и сериалите „ Под прикритие “ и „ Дървото на живота “.

Късмет се гради със познания и срещи с хубави хора, споделя звездата на Младежкия спектакъл от „ Арт “, „ Бай Ганьо “, „ Майстора и Маргарита “, „ Дебело прасе “, „ Граф Монте Кристо “... Той е от артистите, чието наличие на сцената се разчита незабавно. Заради лекотата, с която прави нещата да наподобяват естествени, близки, естествено разрастващи се и лишени от пудрата, която театърът непроменяемо оставя на своите „ играчи “.

Без рискови завои, само че задоволително провокационен. Без правила, само че под безспорен самоконтрол. Без непотребен „ грим “, само че задоволително експресивен. Той „ вдишва “ и „ издишва “ изкуство: Георги Гоцин във фокус на деня, само че отвън фокуса на всекидневността.  

Снимка: Даниел Димитров

Георги Гоцин – за шанса да срещаш верните хора, и за тези, които са го научили на усет и са му дали криле, за тоталното отнемане от суетност, за възможностите да пробиеш в международна продукция, за държавната политика към самостоятелния спектакъл и за възприятието му за правдивост. И още: Защо всички в академията желае да учат при Ивайло Христов. Загубена идея ли е в България актьорите сами да менажират постановките си. Защо по сцените виждаме най-вече две генерации актьори...

Г-н Гоцин, какъв брой пъти Ви се е падала парата от две разнообразни баници?

- Два пъти, предходната и по-миналата година. Със сигурност, имаше доза шанс, освен финансово, само че и креативен – срещнах се с забавни хора в хубави планове.

Лаком човек ли сте, или късметлия, или просто обичате баница...

- Късметлия съм по отношение на хората, които срещам. И за нещата, които узнавам като средство за работа, за оцеляване. Иначе, всичко съм постигнал с доста работа.

Затова безусловно всичко, което ми се е случило, е справедливо. Защото знам какъв брой работа съм приключил – още, когато бях самостоятелен актьор и самичък продуцирах и правех всичко.  

Това, което можеш да научиш, е най-ценната инвестиция, и тя те прави вътрешно богат. Вярвам, че с верните познания и срещи с хубави хора, може самичък да си изградиш шанса. 

„ Записки на един вманиачен “ ли е персоналният Ви връх за най-дълго играно зрелище?

- Да, това е моята първа професионална роля в театъра, което е най-парадоксалното. Тъкмо приключих и се чудех какво да върша. Аз не мога да седнал съм без работа, избирам да не очаквам, а да работя. Малко по-късно получих ангажимент в „ Каръци “ на Ивайло Христов, който взе огромната премия в Москва и обиколи още доста фестивали в Европа. След това той ме предложения в Народния спектакъл – за „ Херкулес и Авгиевите обори “.

„ Записки “-те ми е доста на сърце, тъй като е комплициран план, самичък човек на сцената – час и 45 минути. До ден сегашен продължава да ме изненадва и провокира. И постоянно мога да намеря нещо в допълнение в това зрелище. Не спирам да го преговарям, тъй като е класика, а при огромните текстове постоянно можеш да намериш още и още, и още...

Снимка: Даниел Димитров

Например, в деня, когато играя това зрелище, преднамерено не върша нищо, не подвигам телефона. Освен това, и физически изисква сила, и душевен, тъй като постоянно има адреналин и боязън, въпреки че съм го играл над двеста пъти. 

Що за режисьор е Ованес Торосян?

- Той е мой другар и преподавател, паралелно с Ивайло Христов и Малин Кръстев. Малин Кръстев е първият ми преподавател, той ме научи на усет. След това Ивайло Христов ми даде криле и някак си съумя да развие персоналните ми качества.

Ованес ми даде чувство за независимост на сцената, и че на нея, в последна сметка, всичко е развлечение. Помогна ми да излизам от удобната си зона, което е доста значимо. Много освобождаващо работи работата с него и развива гения в посока тотално отнемане от суетност. Човек може да стигне до неща, за които не е подозирал. Каквото и да се случи на сцената, какъвто и проблем да има, то е в границите на нещо, с което можем да се оправим. 

Не е ли малко необичайно, когато режисьорът е връстник на артиста? 

- Ованес е доста интелигентен и умен за възрастта си, което е доста учудващо. Работил съм с възрастни хора, които би трябвало да са огромни театрали, само че от тях нищо не съм научил. Дори, за жалост – мога откровено да го кажа – по-скоро се боря с техните хрумвания, които не са това, което би трябвало да бъде. И най-после, постоянно се увещавам в моята концепция, тъй като е била по-резонна.

Снимка: Даниел Димитров

За мен е значимо да науча нещо от срещата с режисьора, а не просто да си направя моето и самичък да си измисля всичко, или да се опитам да му оказа помощ той да разбере нещо явно. Мисля, че режисьорът би трябвало да е много по-подготвен от актьорите. За страдание, 50 на 50 са случаите, в които имам такава срещи. И не е до възрастта, а какъв брой един човек е мислил даден текст, какво го вълнува и за какво желае да го сложи. Не одобрявам процеси, в които режисьорът няма никаква концепция, а просто е взел един текст. Това е загуба на време. Предварителната подготовка в киното и в театъра е 50 % от работата.

Ивайло Христов или Малин Кръстев?

- И двамата. С Ивайло Христов съм изкарал най-вече време. Малин Кръстев, както споделих, ме научи на усет и доста добре ме приготви за академията. На Ивайло Христов дължа толкоз доста, тъй като ми оказа помощ да разпростра своя капацитет и ми сподели основите на актьорското майсторство – и в киното, и в театъра. Той просто е страховит преподавател. Неслучайно, всички в академията желаеха да учат при него.

Загубена идея ли е в България актьорите сами да менажират постановките си?

- Изчел съм томове литература за реклама, за маркетинг и по този начин нататък. Просто, живеем в такова време, когато артистът би трябвало да бъде и управител. Вижда ми се малко суетно да промотирам себе си. Предпочитам напъните ми да бъдат съсредоточени напълно в това, което върша – изкуството. 

Какви са Вашите мемоари от онази „ Медея “ на Античния спектакъл в Пловдив, през юни 2019 година, когато се изсипа невъобразим проливен дъжд?

- Вълнуващо беше... Ето, Снежина Петрова е човек, който умее да менажира и да е виновен за безусловно всички. Тя е един от малцината, които го вършат с лекост.

Снимка: Даниел Димитров

Голяма стихия се изсипа. Представлението беше предизвикателство, както за публиката, по този начин и за актьорите, само че с напъните на двете страни този театър реализира задачата си. Помня, че на нашата сцена със Снежина бурята беше в своя пик. Бяхме си в окото на бурята!

Драмата на Еврипид влиза в афиша на спектакъл „ Азарян “, премиерните представления са на 8 и 9 октомври

Политиката към самостоятелния спектакъл в България е изкуствена, казвате през 2017 година Все още ли е по този начин?

- Да... До огромна степен, просто се хвърлят едни пари, които биха могли да бъдат вложени в нещо, което има резистентност. В последна сметка, виждаме едни представления, които се играят по шест пъти. Щом аз съм могъл да играя 11 години „ Записки на един вманиачен “, а вторият ми план се игра четири години и спря, тъй като с Каталин станахме доста заети (Става въпрос за актрисата Каталин Старейшинска и „ Дани и дълбокото синьо море: Танцът на апашите “ от Джон Патрик Шанли, режисьор – Ованес Торосян – бел. а.).

Мисля, че би трябвало да се дава заем на подобен вид представления и да се прави досие за устойчивостта на плана. При състояние, че се раздават милиони от фонд „ Култура “, може да построят още някоя самостоятелен сцена или нещо, което е стабилно.

Снимка: Даниел Димитров

Например, във Финландия, в случай че една организация покаже, че повече от три години може да бъде сполучлива и да има аудитория, тя минава под шапката на страната. И това е много по-адекватно, в сравнение с да се дават пари на калпак – на всеки. Също по този начин, би било добре държавните и общинските театри да отворят малко повече вратите си към самостоятелния спектакъл, и, най-малко един път на сезон, да одобряват по едно без значение зрелище.

Как си обяснявате това, че по сцените виждаме най-вече две генерации актьори, а не три или четири, както е било преди време в театъра?

- Защото е сървайвър. И става едно решето. Мъжете, да вземем за пример, в случай че приемем, че стартират на 20, по-късно навлизат в 30-те и 40-те, и основават фамилии. Повечето не могат да се устоят с спектакъл. Затова избират фамилията пред театъра, напущат и стават все по-малко, все по-малко и съвсем изчезват. В момента има рецесия за артисти към 40-те.

Имате ли към момента сътрудник в Англия?

- Да. Срещат се забавни планове. С много любопитни режисьори съм стигал и до финални кръгове. Става въпрос за продукции на Дани Бойл, Томас Витенберг, за сериала Stranger Things. Все още, не съм съумял да пробия, само че чувството, че имаш такава опция, е неповторимо. 

Като приказваме за тази задължения в чужбина, какъв брой езика към този момент знаете? 

- Немския съм го учил в още в гимназията, а с британския работя непрекъснато. Изкарах натоварен курс по испански. Говоря и съветски. И всичко това е, с цел да го имам в джоба, в случай че ми се случи като артист.

Чувството за правдивост изостря ли се или се притъпява с годините? Как е при Вас?

- Имам мощно развито възприятие за правдивост. Аз съм много мирен човек, само че в случай че ми падне пердето, и някой ме притисне, ставам съдбоносен и дори краен.

Снимка: Даниел Димитров

Аз в никакъв случай не си замлъквам – без значение дали е в работата или отвън нея. Просто съм си подобен от дете. 

Как наподобява дъното в този момент и преди 10 години?

- (Смее се – бел. а.) Малко по-далече е. Оттласнал съм се от дъното. Доволен съм и сега съм благополучен. За мен дъното е, в случай че моите близки не са здрави. Относно изкуството, ние не сме хирурзи и никой няма да почине, в случай че нещо се случи с изкуството и с моята кариера...

Пестелив ли сте на страсти в живота, за сметка на сцената?

- Да (Отговаря, без да се замисля, и се смее – бел. а.). Но зависи. Ако съм с близки хора, не се тормозя от тях по никакъв метод. С тях ми е занимателно. Иначе съм по-наблюдателен, което ненапълно ми е помогнало в работата. Обичам да следя хората и, по-скоро, съм спестовен в думите си.

Усещате ли се по-лек на сцената през днешния ден, за разлика от преди години? Нямам поради по-лек на килограми...

- Повече се развличам, сякаш. Все повече виждам на работата като на занимание, в хубавия смисъл. Забавлявам се с сътрудниците и е по-скоро като терапия, в сравнение с като специалност и поминък. С повече познания съм, може би, и това ми е помогнало с времето, както и че съм се справил самичък като самостоятелен артист.

Снимка: Даниел Димитров

Сега ми е много по-лесно, тъй като действително не преставам да бъда самостоятелен – духовно и от професионална позиция. Мога да се оправя с всевъзможни хора, които или умеят, или не умеят специалността, и би трябвало да ме водят... Това ме кара да бъда свободен. 

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Аз съм човек, който обича... (Замисля се – бел. а.)... Водата (Смее се – бел. а.). Обичам да плавам и обичаното ми нещо е да вляза доста във вътрешността в морето и да остана по този начин – самичък със себе си. Обичам и околните си, естествено... Но да не изпадаме в клишета (Смее се – бел. а.).

Най-полулярната пиеса на Ясмина Реза живее нов живот в Младежкия спектакъл Спектакълът на Максима Боева в Младежкия спектакъл е по книгата и затворническия опит на доктор Филип Зимбардо