Да си ожулим колената преди да ожулим сърцата си
Каска, протектори за колене, лакти, длани. .. несъмнено е имало и още, само че са ми убегнали. С сходно въоръжение в жанр „ партизан за пердах се стяга “ моята 6-годишна племеница отива да кара ролери.
Да искаш, не можеш да си ожулиш колената. Лошо няма! Главата и крайниците са значимо нещо. При този й тип обаче някак инстиктивно се сещам за моето детство, това голо, невъоръжено и неразумно детство мое.
Тогава ролери нямаше, само че имаше ролкови кънки – с четири колела и две кожени каишки, които минаваха през глезените и пръстите. Пързаляхме се по къси панталони, къси ръкави и разчорлени глави. По днешните стандарти, това си беше чиста проба самоубийство.
За това време обаче беше същинско мъжество. Спускахме се като луди по наклонената квартална рампа. Падахме, ставахме, мерихме си раните и с горделивост си носихме белезите.
„ Юнак без рана не може “ беше житейското ни кредо, а „ Хайде на джанката “ – командата, с която събирахме тълпата. Катерихме се по клоните, ставахме задачите в листни въшки, събирахме джанки в тениските си и ги ядяхме все едно са най-големият деликатес на света.
Циганската баница беше другият обичан деликатес, който баба ми приготвяше за следобедна закуска. Чуехме ли звънецът обаче, тичахме на терасата, провиквахме се „ Слизам! “ , грабвахме филията и тичахме на открито, с цел да не изпуснем тайфата.
Thinkstock
Терасата беше нашият messenger, който работеше безотказно. По същия метод идваше и вечерната команда, която обичайно включваше реплики от рода на „ Прибирай се! “, „ Ей в този момент “, „ Качвай се, че стана късно “, „ Може ли още малко? “, „ Хайде, на следващия ден отново “.
Не можеха да ни приберат. Накрая просто се понасяхме към входа по едно и също време щастливи и недоволни , че не сме съумели да си изпросим още време за ластик, въже, национална топка, пийнал морков или други импровизации на тематика „ игри пред блока “.
Днес на мястото на кварталната джанка построиха затворен комплекс. Никой към този момент не играе на ластик, въже или национална топка. Децата не си викат през терасата „ Хайде, слизай! “. Уговарят се по различен метод. Играят на други игри.
Детството им е с различен усет . Не знам какъв, само че се надявам да им е апетитен. Защото няма по-хубаво от детството.
Времето, което животът ни е дал за игри, равнодушие, независимост и безразсъдна смелост. Време за филии с лютеница и циганска баница.
Thinkstock
Време да викаме на воля, да тичаме, да падаме, да ставаме и отново да тичаме все едно нищо не е било.
Време да си ожулим колената преди по-късно да ожулим сърцата си.
Да искаш, не можеш да си ожулиш колената. Лошо няма! Главата и крайниците са значимо нещо. При този й тип обаче някак инстиктивно се сещам за моето детство, това голо, невъоръжено и неразумно детство мое.
Тогава ролери нямаше, само че имаше ролкови кънки – с четири колела и две кожени каишки, които минаваха през глезените и пръстите. Пързаляхме се по къси панталони, къси ръкави и разчорлени глави. По днешните стандарти, това си беше чиста проба самоубийство.
За това време обаче беше същинско мъжество. Спускахме се като луди по наклонената квартална рампа. Падахме, ставахме, мерихме си раните и с горделивост си носихме белезите.
„ Юнак без рана не може “ беше житейското ни кредо, а „ Хайде на джанката “ – командата, с която събирахме тълпата. Катерихме се по клоните, ставахме задачите в листни въшки, събирахме джанки в тениските си и ги ядяхме все едно са най-големият деликатес на света.
Циганската баница беше другият обичан деликатес, който баба ми приготвяше за следобедна закуска. Чуехме ли звънецът обаче, тичахме на терасата, провиквахме се „ Слизам! “ , грабвахме филията и тичахме на открито, с цел да не изпуснем тайфата.
Thinkstock Терасата беше нашият messenger, който работеше безотказно. По същия метод идваше и вечерната команда, която обичайно включваше реплики от рода на „ Прибирай се! “, „ Ей в този момент “, „ Качвай се, че стана късно “, „ Може ли още малко? “, „ Хайде, на следващия ден отново “.
Не можеха да ни приберат. Накрая просто се понасяхме към входа по едно и също време щастливи и недоволни , че не сме съумели да си изпросим още време за ластик, въже, национална топка, пийнал морков или други импровизации на тематика „ игри пред блока “.
Днес на мястото на кварталната джанка построиха затворен комплекс. Никой към този момент не играе на ластик, въже или национална топка. Децата не си викат през терасата „ Хайде, слизай! “. Уговарят се по различен метод. Играят на други игри.
Детството им е с различен усет . Не знам какъв, само че се надявам да им е апетитен. Защото няма по-хубаво от детството.
Времето, което животът ни е дал за игри, равнодушие, независимост и безразсъдна смелост. Време за филии с лютеница и циганска баница.
Thinkstock Време да викаме на воля, да тичаме, да падаме, да ставаме и отново да тичаме все едно нищо не е било.
Време да си ожулим колената преди по-късно да ожулим сърцата си.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ