Великите европейци – Хуан Грис
Картините на испанския художник Хосе Викториано Кармело Карлос Гонзалес-Перес са емблематични, когато става дума за върховите достижения на кубизма и се продават за десетки милиони долари. Широката аудитория обаче въобще не знае името му.
Нещата се усъвършенстват, само че напълно малко, в случай че се посочи, че приказваме за индивида, по-известен като Хуан Грис. Някои критици го назовават „ третият кубист ” и го подреждат след Пикасо и Брак. Това обаче е класиране по-скоро по реда на появяването им във времето, а не по качеството на тяхната работа, разбирането им за кубизма и приноса им за развиването му като един от най-значимите художествени стилове на модерната ера.
Други критици се питат по какъв начин ли би се развил креативният път и до каква степен би стигнала славата на Хуан Грис, в случай че не беше починал прекомерно млад, на няма и 40, а като Пикасо бе доживял до патриаршеските 90. Примамлив въпрос, въпреки изцяло неправилен от практическа позиция. Но не е ли, прочее, такова и цялото човешко изкуство – мираж от цветни сенки, които лъстиво танцуват по черните стени в пещерата на действителността.
Сеговия
Малкият Хосе Гонзалес-Перес се ражда през 1887 година в Мадрид. Могъщата в миналото испанска столица е недодялан европейски град, откакто са отминали блестящите имперски времена и историята е трансформирала легендите в съсипия. Хосе е 13-то от 14-те деца на Изабел Перес и Грегорио Гонзалес, богат производител на хартия. Десет от тях умират, рано умира и бащата Грегорио, тъй че гибелта оставя бездънен отпечатък в това семейство. Хосе получава положително обучение, в това число по рисуването, към което от дребен има податливост.
На 15 отива в мадридското Училище по изкуства и науки, където учи инженерство, физика, математика и техническо начертаване, въпреки да си дава сметка, че техниката е леко настрана от директния му интерес. Докато учи обаче, младият Хосе се забавлява да рисува илюстрации за две мадридски хумористични списания. През 1904 взима уроци от университетския художник Хосе Морено Карбонеро, а малко по-късно сменя името си с по-артистичния и запаметяващ се псевдоним Хуан Грис. Поне аз не открих пояснения за какво е избрал тъкмо това име. Смяната обаче може би е обвързвана и с другия значим акт в живота на 19-годишния юноша – с цел да избегне военната работа, той отпътува за Париж и до края на дните си е незаконен бежанец във Франция. Ситуацията е особена – Грис в никакъв случай повече не вижда родната Испания, само че освен тъй като е дезертьор от армията, а и тъй като няма документи и даже когато става прочут художник, не може да напусне Франция и да пътува из Европа.
За сметка на това обаче в Париж той се настанява в най-артистичната част на Монмартр, става комшия и другар със сънародника си Пабло Пикасо, както и с доста от другите гении на епохата – художниците Анри Матис, Жорж Брак, Фернан Леже, поетите Гийом Аполинер, Макс Жакоб, Андре Салмон, американската писателка Гертруд Стайн, която е нещо като гуру на парижката бохема. С други думи – Хуан Грис се ориентира прекомерно добре като за незаконен бежанец в непозната страна. А може би в тази ситуация му оказва помощ и шансът на гения, в случай че такова нещо в действителност съществува в другояче стиснатата на шанс Вселена.
Ерик Сати, Gnossiennes, 0.00
През първите няколко години в Париж Хуан Грис се устоя – или по-скоро добавя издръжката от фамилията си – отново с работа като илюстратор. Той сътрудничи на няколко анархистки издания, само че не се заблуждавайте – за разлика от множеството френски актьори и интелектуалци тогава, пък и по-късно, Грис няма леви убеждения. Цял живот той се интересува единствено от изкуството и не се ангажира с политика въобще. По принцип се счита, че художникът се впуска с цялостна мощ в живописта чак през 1910 и стартира с акварел.
През 1911 една картина на Жан Метцингер - „ Вкусът ”, известна още като „ Следобеден чай ”, го убеждава какъв брой е значима математиката за живописта. И малко по-късно, през 1912, Грис излага в Салона на самостоятелните един от своите кубистични шедьоври – „ Портрет на Пабло Пикасо ”. Някои споделят, че в изкуството на живописта преходът от нищото до гениалността не може да е по този начин бърз и евентуално Грис рисува от самото начало, само че просто нищо не е непокътнато. Истината е неразбираема, само че по-важното е, че той в действителност се появява внезапно на сцената като приключен художник. Нещо повече – съгласно критиците, рисува по този начин, като че ли изяснява кубизма даже на неговите основатели Пикасо и Брак, които са много по-хаотични в своите търсения. С други думи – Грис незабавно става нещо като класик на този жанр и, несъмнено, провокира професионална ревнивост. Интелектуалният гуру Гертруд Стайн написа, че Хуан Грис е единственият човек, за който Пикасо си пожелава да изчезне от погледа му. Конкретният британски идиом, който тя употребява, е мъчно преводим на български, само че като цяло значи, че Пикасо е по едно и също време респектиран и нервиран от своя другар и съотечественик. Така или другояче, 1912 е много сполучлива година за Хуан Грис.
Освен в Салона на самостоятелните, той се показва в някои от най-известните европейски изложбени зали - в Барселона, в галерията на модернистите „ Дер Щтурм ” в Берлин, в Салона на нормандските съвременни художници в Руан, както и в парижкия Салон на „ Златното сечение ”. През същата година Грис, както Пикасо, Брак и Леже, подписва контракт с Даниел-Хенри Канвейлер, прочут немски историк на изкуството и огромен колекционер. Договорът планува Канвейлер да заплаща на тези художници солидна годишна прехрана, с цел да могат те да работят умерено, против което получава изключителното право да купува техните картини. С други думи, заплаща им обилно един път, с цел да има право да им заплати повторно. Много поучителна процедура, върху която си коства да помислят българските новобогаташи, които имат искания да са фенове на изкуството.
Филип Глас, Фасади, 13.35
Хуан Грис, както се споделя, стъпва на раменете на колоси. Смята се, че кубизмът се появява през 1906-1907 година в ателиетата на Пабло Пикасо и Жорж Брак. Като най-ранната прото кубистична творба, излагана пред аудитория, се сочи „ Девойките от Авиньон ” на Пикасо, въпреки че тя е някъде по средата на пътя, доколкото към момента е мощно обвързвана с експресионизма. Като ровим за най-дълбоките корени на кубизма обаче, стигаме до Сезан и неговите търсения в областта на триизмерното изображение и стремежът му да опростява естествените форми, като ги разлага на геометрични фигури – цилиндри, сфери, конуси. Пикасо и Брак схващат посланието на Сезан прекомерно безусловно, споделят някои критици-шегаджии.
И прибавят, че май на модерните художници им е писнало от употребяваните към този момент пет века правила на класическата вероятност, та търсят нещо ново, с цел да освежат художественото изображение. И намират новото както в стилизираните форми на примитивното африканско изкуство, по този начин и в науката, по-точно – в геометрията. Тогава в Европа има взрив на неевклидовите геометрии и те отварят нови хоризонти освен пред физиката, астрономията, математиката, само че и в областта на изображението. Основната концепция на кубизма е, че, както е в неевклидовите геометрии, даден обект може да бъде забелязан – и надлежно изобразен - от няколко гледни точки по едно и също време, освен от една. Така се появяват тези странни на пръв взор произведения, в които носът на индивида е на рамото или на шапката му и от гледането на които по-консервативната аудитория мощно се стряска. Всъщност базисната логичност на сякаш комплицирания кубизъм е в действителност елементарна, а като я схванеш – разбираш и самите картини. Отначало обаче Брак и Пикасо не се замислят много-много, а просто рисуват.
Самият Пикасо споделя, че кубизмът не е теоретично събитие, а вътрешните му претекстове са чисто пластически. И като цяло не създателите на стила, а тъкмо Хуан Грис обяснява правилата на кубизма. Първо той, както и всички останали, се придържа към така наречения изчерпателен кубизъм – термин, фиктивен по-късно от самия него. Това е тъкмо разказаният жанр, при който обектите се фрагментират, а след това събират още веднъж и построяват облика като цялост от елементарни геометрични форми. Много скоро обаче, още през 1913, самият Хуан Грис се преориентира към синтетичния кубизъм, което значи, че открива колажа, вграждането в картината на детайли като хартия, плат, пясък, дърво или различен непряк материал. Този метод дава спомагателни благоприятни условия във връзка с построяването и развиването на облика и задълбочава търсенето на нови измерения в художественото пространство. Към началото на Първата международна война Хуан Грис към този момент е една от най-големите фигури на европейския модернизъм.
След войната идва и най-бляскавият интервал в живота му, когато го застигат славата и парите, прави декори и костюми за фамозния балет на Дягилев, изнася и серия лекции в Сорбоната под заглавие „ Възможностите на рисуването ”, в които извежда главните си теоретични постановки за кубизма. Здравето му обаче се утежнява от ден на ден. Грис е по природа посърнал - не мислете, че всичко идва от типичния за времето, мястото и статуса му бохемски живот. Разбира се, не, че той стои встрани от тези неща, само че е относително сдържан, не прекалява чак толкоз с алкохола и дамите, както някои свои другари и сътрудници.
Така или другояче, през 1927 бъбреците и сърцето на Хуан Грис отхвърлят да работят повече и той си отива от този свят. По това време фокусът на публиката към този момент все по-отчетливо се измества към новите съблазнителни форми на модерното изкуство, най-много към сюрреализма, тъй че дружно с Хуан Грис в отвъдното като че ли потъва и неговият толкоз обичан кубизъм.
Арво Пярт, Ориент и Запад, 01.11.44
Нещата се усъвършенстват, само че напълно малко, в случай че се посочи, че приказваме за индивида, по-известен като Хуан Грис. Някои критици го назовават „ третият кубист ” и го подреждат след Пикасо и Брак. Това обаче е класиране по-скоро по реда на появяването им във времето, а не по качеството на тяхната работа, разбирането им за кубизма и приноса им за развиването му като един от най-значимите художествени стилове на модерната ера.
Други критици се питат по какъв начин ли би се развил креативният път и до каква степен би стигнала славата на Хуан Грис, в случай че не беше починал прекомерно млад, на няма и 40, а като Пикасо бе доживял до патриаршеските 90. Примамлив въпрос, въпреки изцяло неправилен от практическа позиция. Но не е ли, прочее, такова и цялото човешко изкуство – мираж от цветни сенки, които лъстиво танцуват по черните стени в пещерата на действителността.
Сеговия
Малкият Хосе Гонзалес-Перес се ражда през 1887 година в Мадрид. Могъщата в миналото испанска столица е недодялан европейски град, откакто са отминали блестящите имперски времена и историята е трансформирала легендите в съсипия. Хосе е 13-то от 14-те деца на Изабел Перес и Грегорио Гонзалес, богат производител на хартия. Десет от тях умират, рано умира и бащата Грегорио, тъй че гибелта оставя бездънен отпечатък в това семейство. Хосе получава положително обучение, в това число по рисуването, към което от дребен има податливост.
На 15 отива в мадридското Училище по изкуства и науки, където учи инженерство, физика, математика и техническо начертаване, въпреки да си дава сметка, че техниката е леко настрана от директния му интерес. Докато учи обаче, младият Хосе се забавлява да рисува илюстрации за две мадридски хумористични списания. През 1904 взима уроци от университетския художник Хосе Морено Карбонеро, а малко по-късно сменя името си с по-артистичния и запаметяващ се псевдоним Хуан Грис. Поне аз не открих пояснения за какво е избрал тъкмо това име. Смяната обаче може би е обвързвана и с другия значим акт в живота на 19-годишния юноша – с цел да избегне военната работа, той отпътува за Париж и до края на дните си е незаконен бежанец във Франция. Ситуацията е особена – Грис в никакъв случай повече не вижда родната Испания, само че освен тъй като е дезертьор от армията, а и тъй като няма документи и даже когато става прочут художник, не може да напусне Франция и да пътува из Европа.
За сметка на това обаче в Париж той се настанява в най-артистичната част на Монмартр, става комшия и другар със сънародника си Пабло Пикасо, както и с доста от другите гении на епохата – художниците Анри Матис, Жорж Брак, Фернан Леже, поетите Гийом Аполинер, Макс Жакоб, Андре Салмон, американската писателка Гертруд Стайн, която е нещо като гуру на парижката бохема. С други думи – Хуан Грис се ориентира прекомерно добре като за незаконен бежанец в непозната страна. А може би в тази ситуация му оказва помощ и шансът на гения, в случай че такова нещо в действителност съществува в другояче стиснатата на шанс Вселена.
Ерик Сати, Gnossiennes, 0.00
През първите няколко години в Париж Хуан Грис се устоя – или по-скоро добавя издръжката от фамилията си – отново с работа като илюстратор. Той сътрудничи на няколко анархистки издания, само че не се заблуждавайте – за разлика от множеството френски актьори и интелектуалци тогава, пък и по-късно, Грис няма леви убеждения. Цял живот той се интересува единствено от изкуството и не се ангажира с политика въобще. По принцип се счита, че художникът се впуска с цялостна мощ в живописта чак през 1910 и стартира с акварел.
През 1911 една картина на Жан Метцингер - „ Вкусът ”, известна още като „ Следобеден чай ”, го убеждава какъв брой е значима математиката за живописта. И малко по-късно, през 1912, Грис излага в Салона на самостоятелните един от своите кубистични шедьоври – „ Портрет на Пабло Пикасо ”. Някои споделят, че в изкуството на живописта преходът от нищото до гениалността не може да е по този начин бърз и евентуално Грис рисува от самото начало, само че просто нищо не е непокътнато. Истината е неразбираема, само че по-важното е, че той в действителност се появява внезапно на сцената като приключен художник. Нещо повече – съгласно критиците, рисува по този начин, като че ли изяснява кубизма даже на неговите основатели Пикасо и Брак, които са много по-хаотични в своите търсения. С други думи – Грис незабавно става нещо като класик на този жанр и, несъмнено, провокира професионална ревнивост. Интелектуалният гуру Гертруд Стайн написа, че Хуан Грис е единственият човек, за който Пикасо си пожелава да изчезне от погледа му. Конкретният британски идиом, който тя употребява, е мъчно преводим на български, само че като цяло значи, че Пикасо е по едно и също време респектиран и нервиран от своя другар и съотечественик. Така или другояче, 1912 е много сполучлива година за Хуан Грис.
Освен в Салона на самостоятелните, той се показва в някои от най-известните европейски изложбени зали - в Барселона, в галерията на модернистите „ Дер Щтурм ” в Берлин, в Салона на нормандските съвременни художници в Руан, както и в парижкия Салон на „ Златното сечение ”. През същата година Грис, както Пикасо, Брак и Леже, подписва контракт с Даниел-Хенри Канвейлер, прочут немски историк на изкуството и огромен колекционер. Договорът планува Канвейлер да заплаща на тези художници солидна годишна прехрана, с цел да могат те да работят умерено, против което получава изключителното право да купува техните картини. С други думи, заплаща им обилно един път, с цел да има право да им заплати повторно. Много поучителна процедура, върху която си коства да помислят българските новобогаташи, които имат искания да са фенове на изкуството.
Филип Глас, Фасади, 13.35
Хуан Грис, както се споделя, стъпва на раменете на колоси. Смята се, че кубизмът се появява през 1906-1907 година в ателиетата на Пабло Пикасо и Жорж Брак. Като най-ранната прото кубистична творба, излагана пред аудитория, се сочи „ Девойките от Авиньон ” на Пикасо, въпреки че тя е някъде по средата на пътя, доколкото към момента е мощно обвързвана с експресионизма. Като ровим за най-дълбоките корени на кубизма обаче, стигаме до Сезан и неговите търсения в областта на триизмерното изображение и стремежът му да опростява естествените форми, като ги разлага на геометрични фигури – цилиндри, сфери, конуси. Пикасо и Брак схващат посланието на Сезан прекомерно безусловно, споделят някои критици-шегаджии.
И прибавят, че май на модерните художници им е писнало от употребяваните към този момент пет века правила на класическата вероятност, та търсят нещо ново, с цел да освежат художественото изображение. И намират новото както в стилизираните форми на примитивното африканско изкуство, по този начин и в науката, по-точно – в геометрията. Тогава в Европа има взрив на неевклидовите геометрии и те отварят нови хоризонти освен пред физиката, астрономията, математиката, само че и в областта на изображението. Основната концепция на кубизма е, че, както е в неевклидовите геометрии, даден обект може да бъде забелязан – и надлежно изобразен - от няколко гледни точки по едно и също време, освен от една. Така се появяват тези странни на пръв взор произведения, в които носът на индивида е на рамото или на шапката му и от гледането на които по-консервативната аудитория мощно се стряска. Всъщност базисната логичност на сякаш комплицирания кубизъм е в действителност елементарна, а като я схванеш – разбираш и самите картини. Отначало обаче Брак и Пикасо не се замислят много-много, а просто рисуват.
Самият Пикасо споделя, че кубизмът не е теоретично събитие, а вътрешните му претекстове са чисто пластически. И като цяло не създателите на стила, а тъкмо Хуан Грис обяснява правилата на кубизма. Първо той, както и всички останали, се придържа към така наречения изчерпателен кубизъм – термин, фиктивен по-късно от самия него. Това е тъкмо разказаният жанр, при който обектите се фрагментират, а след това събират още веднъж и построяват облика като цялост от елементарни геометрични форми. Много скоро обаче, още през 1913, самият Хуан Грис се преориентира към синтетичния кубизъм, което значи, че открива колажа, вграждането в картината на детайли като хартия, плат, пясък, дърво или различен непряк материал. Този метод дава спомагателни благоприятни условия във връзка с построяването и развиването на облика и задълбочава търсенето на нови измерения в художественото пространство. Към началото на Първата международна война Хуан Грис към този момент е една от най-големите фигури на европейския модернизъм.
След войната идва и най-бляскавият интервал в живота му, когато го застигат славата и парите, прави декори и костюми за фамозния балет на Дягилев, изнася и серия лекции в Сорбоната под заглавие „ Възможностите на рисуването ”, в които извежда главните си теоретични постановки за кубизма. Здравето му обаче се утежнява от ден на ден. Грис е по природа посърнал - не мислете, че всичко идва от типичния за времето, мястото и статуса му бохемски живот. Разбира се, не, че той стои встрани от тези неща, само че е относително сдържан, не прекалява чак толкоз с алкохола и дамите, както някои свои другари и сътрудници.
Така или другояче, през 1927 бъбреците и сърцето на Хуан Грис отхвърлят да работят повече и той си отива от този свят. По това време фокусът на публиката към този момент все по-отчетливо се измества към новите съблазнителни форми на модерното изкуство, най-много към сюрреализма, тъй че дружно с Хуан Грис в отвъдното като че ли потъва и неговият толкоз обичан кубизъм.
Арво Пярт, Ориент и Запад, 01.11.44
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ