Към осемдесет е, приказлив, за разлика от останалите пред лекарския

Към осемдесет е, разговорлив, за разлика от останалите пред лекарския кабинет, а и много пресен, без значение от идната интервенция, отлагана с години заради КОВИД-епидемията. Пътувал е през целия ден, в случай че има шанс, ще го прегледат, ще насрочат дата за интервенцията, само че дали ще пристигна - Божа работа, че и по този начин ли се стига до София през зимата, пък и по празници... Идвал е към този момент един път на вятъра: персоналният доктор объркал клиничната пътека, но да заплаща за прегледа, мъчно - едно, че нямал толкоз пари, второ, че е без познати в столицата, от които да изиска, трето - синът в чужбина, по какъв начин да го моли за превод по банков път, както била предложила момата на гишето насреща. Не се сърди на лекаря, че сбъркал. Що да му се сърди? Почти набор му е, един за няколко села, идва по график, мери кръвно, написа предписания и плаши бабите, че иде зима, току-виж затворили пътя, пък и малко му е останало, а те: " Да си жив и здрав, докторе, че без тебе сме за на никое място! ". А и чули били, че щели да купуват хеликоптери, не можело ли с тях през зимата за по-спешните случаи... Не може, страната бедна, ей-го, война, единствено до хеликоптери за баби да е казусът... 
Хеликоптерите го връщат обратно във времето, когато бил в казармата и си счупил ръката. Били на обучение, трябвало да нападат по изкачване, той - с картечницата, паднал неприятно, само че не се дал и с отделението стигнали до върха, а след това го закарали в болничното заведение. С хеликоптер. А в болничното заведение - доктори, сестри, санитарки се въртели към него, не като в този момент да обикаляш от кабинет на кабинет и да ти желаят посоки, егенета и хоп, на компютъра какво написа за теб, но кой си, що си - не те и поглеждат. Каква клинична пътека, напряко клинична урва е това, и който стигне до върха, късметлия е. Особено в случай че не го боли доста и отиде при другарите, дето към този момент ги няма дори в партията.
То и приятел е станало особена дума. Да не приказваме, че като кажел на по-младите, че имал приятелка в живота, която си отишла млада, аха да направи седемдесет, му се чудели. Колко урви е изкачил с нея, не е за приказване: в общежития, по национални обекти, из родопските мини, най-после в помпената станция, която затворили след ТКЗС-то и от нея не е останало нищо. Даже и плочите от канала извлекли, да си застилат пътеките в двора - по европейски. И в този момент като пристигна водата от горната страна, върви се жалвай на госпожиците по малкия екран, проси помощи от Европа, дето до теб е опряла, а някой даже ти приказва: " Аланкоолу, като обичаш природата, няма що да се сърдиш, че ти разрушава къщата ".  
И това е виждал - по какъв начин идва водата от горната страна по урвата, само че и по какъв начин се прави заграждение и отводнение; това е работил толкоз време, оттова май са болежките, влагата и калта са отишли чак до костите. Така е и в страната, единствено дето е по-лошо, тъй като не е до един, а до множеството, подгизнали в тиня и вода. Е, има и такива, които се избавят из по-топли земи, кой за по-добра заплата, кой за по-голяма къща, купена от облаги на непознат тил, че и по-надолу от гърба, да простите.
Идва му редът, индивидът се бави в лекарския кабинет към десетина минути и, излизайки, споделя: " Пак ще се забележим, устискайте месец-два, пък и аз ще виждам да устискам. Не за друго, но като пъдя влака за насам, ще подготвя една табела, на която ще напиша " Комунизмът е незаконен! Да живее демокрацията! " И ще я окача на един стълб на разсипаната гара, да се знае, до каква степен я докарахме от урва на урва и от век на век. Пък който има ум, да схваща. "
 >