&10:28:34)
Калина Асенова е незряща, но катери 6а+ и изследва пещери
Калина назовава себе си „ примерен дивак “. На 25 години, от София, само че от година живее на село, на към 40 километра от столицата – в дребна общественост, дружно със брачна половинка ѝ Виктор, техен другар, кучетата им водачи, едно младо лабрадорче в образование, 4 котки и доста дървета.
„ С изключение на котките и дърветата, останалите водим метод на живот, обвързван с много придвижване. И двамата с мъжа ми сме пещерняци и проникваме в необлагородени пещери и пропасти по алпийски прийом, аз катеря на скали, Виктор тича по надпревари и планински ултрамаратони, с рафтинг се занимаваме случайно. Караме ски от началото на предходната година и към този момент от дълго време не можем да си преброим нощите на палатки край лагерните огньове и лете, и измежду зима. “
Работата
Тази година Калина ще приключи магистратура по клинична логика на психиката. Обучава се в допълнение за психотерапевт, само че не може да си показа по какъв начин ще работи единствено това.
„ Тя, работата, всекидневно сама ме намира. Около година и половина се занимавах с металообработка в един завод – стругове, фрези, елементи с безумни допуски. Натрупах скъп опит в условия, в които малко хора биха издържали повече от седмица. “
Признава, че я влече към работа със служебните кучета и към този момент има известни триумфи в образованието им. Мечтае някой ден да сътвори конна база за деца с увреждания и да живее със фамилията и децата си там, на необятно и пространно.
„ Относно логиката на психиката, усещам доста мощна потребност да се пъхна по-дълбоко в интервала преди зачеването, пренаталното време и раждането, тъй като това са първите значими преходи към живота и има голямо значение по какъв начин фамилиите, техните близки и обществото посрещат новия живот. “
Една жена чула за мен и споделила: „ Това ще е моето коледно бебе и аз ще го спася “
„ Моето детство мина сред столицата, селото на майка ми и щатите, и надлежно подобаващия миш-маш от пътувания сред тях. Прелетели сме океана несъмнено над 40 пъти, може би оттова и неистовия ми копнеж да пътувам и да се движа непрекъснато. Когато съм била на 11 месеца майка ми разкрила, че окото ми свети изключително и оттова стартира моето премеждие: разкрили ми двустранен ретинобластом (рак на двете очи, нелечим и до през днешния ден в България). Отчаяние, боязън, безпорядък, разпращане на мейли по света, предложения с непостижими цени за лекуване, цялостна стратегия и внезапно лъч светлина. Някъде там в щатите една жена чула за мен и споделила: „ това ще е моето коледно бебе и аз ще го спася “.
Всичко било проведено като в приказка за два дни. През декември 1998 година, дружно с майка ѝ за пръв път прелитат океана. Малко по-късно отива и татко ѝ.
„ Последваха лазери, интервенции, а Жената, чието „ коледно бебе “ съм, ми стана кръстница няколко месеца по-късно. Останахме там за една година и по-късно два или три пъти годишно летяхме за профилактика. Първите ми мемоари са от топлата Атланта – обожавах това място, хората, петуниите до басейните, кучето на съседа и всичко, всичко обвързвано с живота там. “
Това чувство остава в идващите години и Калина дълго обмисля да се махне от България при първа опция.
„ Тук нищо не изглеждаше наред, като стартираме от очните експерти, минем през средата и свършим с отношението… Като младеж непрекъснато се бунтувах против недостъпната градска среда в България, борех се за електронни учебници, пищящи светофари, приказващи рейсове и общо взето за всичко, за което на някой кьорав пубер може да му хрумне да се бори. В един миг осмислих, че е много по-лесно да се науча на нещата, които са ми значими, в сравнение с да очаквам удобства извън. Така или инак извън нищо не идва. Някое въодушевено Неправителствени организации понякога и колкото са му силите/бюджета/човешкия запас, прави нещо, след това всичко е отново както досега. За страдание опитът ми с очните експерти в България не е доста добър. Крайното си съмнение и недобро отношение нерядко го прехвърлях върху лекарите, медицината и здравната система в България като цяло. Днес към този момент съзнавам на рационално равнище, че не всички са идентични, само че прочувствено имам още път да ходя. “
И по този начин, сякаш щях да се махам, само че след това селото, природата, българските планини, пещерите и безкрайните вечери край огньовете на морето ме дръпнаха за коренчето.
„ До десетгодишна виждах задоволително, с цел да чета с очила и лупа – това беше интервалът от моя живот, в който събирах гледки непрекъснато. На доктрина знаех, че не съм баш като другите, на процедура ритах мач с момчетата, рисувах, спасявах котенца, катерех се по сеното в плевнята на село и правех всевъзможни други простотии за смут на родата. “
Вследствие на кръвоизлив и интервенция Калина последователно изгубва зрение.
„ Посрещнах го с въпроса: „ Супер, в този момент към този момент имам право на куче лидер, нали? “. На доктрина знаех, че към този момент не виждам нищо, само че на процедура бързичко ми бе връчена една дървена пръчка и ми бе обяснено по какъв начин да виждам с нея, че да не се претрепвам. Нашите ме научиха да карам колело, продължих да ритвам мач с момчетата, да се удрям през междучасията и да рисувам. Учех в всеобщо учебно заведение – не знаех за какво му споделят „ всеобщо “, за мен си беше „ даскалото “.
И в действителност нищо не беше изключително мъчно или друго. Различно и мъчно ставаше, когато някой речеше да ми изясни, че съм друга – доста го обичаха тоя спорт учителките ми по осведомителни, например… В разследване на което програмирах напук, с цел да им покажа че мога повече от тях. “
В останалото време майка ѝ я води на пиано, на математика и на село. Споделя, че е расла в прелестно, подкрепящо семейство. А в това изключително време, когато е тийн, ѝ се желае да бяга от къщи един път седмично и то, единствено тъй като не харесва шаблона „ от учебно заведение у дома и след това отново на учебно заведение “.
Любовта
„ В цялата лудница, пътьом, в 8 клас се влюбих в 2 години по-големият от мен Виктор, който бързо се трансформира в сътрудник, брат, другар, ентусиазъм и смисъл. С къси спирания, огромен дебелоглав и още по-голяма обич, към този момент сме дружно съвсем 11 години. “
Карма и Калина
„ Магическият преход към живота ми на пораснал, независим човек беше моментът, в който взех Карма – моята прелестна, мощна, дива, пясъчна лабрадорка. Бях на 17, тя на 3. Не мога да опиша с какъв брой боязън и наслада чаках този момент… Усещането е като да се събудиш сутринта и да установиш, че към този момент си цялостен. От този миг нататък светът беше наш и нищо повече не изглеждаше мъчно. Година по-късно записах логика на психиката, изнесох се от нас, потеглих по планините и вдигнахме оптимално щура женитба с Виктор. “
Мечтата
Калина стартира да катери първо в зала, след това на скали и по този начин животът ѝ от ден на ден се приближава до мечтаното.
 )
„ По това време изчезна в Хималаите Боян Петров, който ми беше образец и ентусиазъм. Ревах два дни, а след това се хванах с катеренето съществено. Еспадрилите не слизаха от краката ми, към този момент водех направления до към 6а+ и си мечтаех за мултипич направления в Алпите, дай боже северната стена на Айгер. “
Тогава се отваря опция да заминат за Непал. След два месеца за подготовка, четене, трениране, събиране на изчезнала екипировка и спонсорство (в огромните планини незрящ мъчно може да отиде на лични разноски). Успяват на косъм, като отпътуват с двете си кучета.
„ Преживяхме баснословен месец. На 5020 метра надморска височина се чувствахме цялостни със мощ и ние, и кучетата. Разбрахме, че не е мъчно, в случай че си квалифициран, само че и че не трябва да губиш зоркост нито за миг; че би трябвало да уважаваш планината и нейните правила; че най-лесния метод да си здрав е да правиш като местните… И най-много, че ще се върнем още веднъж, този път за нещо по-високо. “
Другата огромна обич: пещерите
Най-голямата смяна за Калина настава няколко месеца след Непал, когато стартира публично курс за пещерняк.
„ Едва подземен открих своето място – към този момент не бях екскурзиант, клиент или контингент. Вече бях част от общественост. Уменията ми за „ оцеляване “ се усилиха и се трансфораха в умения за удобен живот в некомфортното. Отдавна към този момент не „ оставам жив “, когато опъна палатка в снега на -10 – просто си пребивавам. А дупките са обич. Пълзиш, катериш, движиш се на противонатиск. Красотата е на всички места. В пещерите постоянно сме групичка защити идиоти, тъй че с изключение на тиня, блика обилно взаимопомощ и радостна дивотия. А Да си първият, който стъпва на обещано място, не може да се опише с думи. Да седиш в под земята лагер на по чай/ракия с учени, строители, вегани, месоядни, хора на изкуството, буйни простаци, трезвеници и непризнати алкохолици в безусловно равновесие и съгласие уголемява мирогледа до неразбираемост. “
Урокът по интеграция
От пещерняците Калина получава един от първите си уроци по „ интеграция “ – дума, която не обича. Още първоначално в пещерната общественост малко, само че бурно бил разискван въпросът: „ Ама по какъв начин слепи в пещерите, ами в случай че нещо стане, кой носи отговорност? “.
„ За мен това беше цялостен потрес! Аз съм пълновръстен жител, по какъв начин по този начин някой ще прави на въпрос моята кьоравост, от къде на къде?! Че то в по-голямата част от времето и аз въобще не се сещам, че не виждам. Не се разпознавам с това. Някой има плоскостъпие, различен е с пломби, трети е плешив, аз съм недоскив – знамение огромно. Освен в случай че не е нужно да обясня на някого на практика по какъв начин върша обещано нещо, или в случай че не се постанова да удрям портиери, недопускащи кучето ми някъде, изобщо тази мисъл не прибягва из главата ми. Когато не мога нещо, одобрявам, че не го мога, просто тъй като още не съм го научила. Такова е цялото ми отношение към неналичието на зрение. Последно се научих да кова термоизолация от въже. Трябвало ми е, схванала съм как… Къде тук би трябвало някакво си зрение? “
„ Някой доста тъкмо беше споделил, че по дифолт обществото приема хората с увреждания за жертви. И когато някой от нас реализира нещо, става воин. Не съм воин, на мен просто ми се живее. И го върша. “
Преди няколко седмици Калина си дава сметка, че към този момент не желае да държи опита и приключенията единствено за себе си, а желае да живее свободата, дружно с други незрящи, „ който докъдето му е кеф “.
„ Искам да споделя с тях опита си от катеренето, ските, рафтинга, биваците в дивото. Да попълзим из някоя хоризонтална пещера или да отидем на дълго каране с тандемни колела. Без планове, комплицирани организации, документи и периоди. Просто в безвремие. Защото когато се сблъскаш с елементарния си живот, след сходен примитивен контакт с природата, силите и уменията ти за справяне към този момент са десетократно повече. Жив си, когато не се отказваш, по този начин знам от Боян. Неговата книга „ Първите седем “ постоянно ме побутва към идващия камък по пътя, когато стане тегаво. “
„ Като стана въпрос за книги, поредицата, която още като дете ме въодушеви да последвам светоусещането си за непосредственост до природата и нейните стихии, беше „ Звънтящите кедри “ на Владимир Мегре. После прочетох и разбрах още доста за устойчивия метод на живот, само че когато се изнесохме на село преди година, всичко някак си пристигна на мястото. Връзката ми с природата постоянно е била извънредно мощна, само че едно е просто да знаеш какво искаш, друго е да го живееш в цялостно доверие, да го дишаш и да му се наслаждаваш всеки ден. Сега не ми е нужно да диря мотивация някъде особено – тя е на всички места край мен. “
Малките стъпки вселената ми ги демонстрира. Нужно е просто да обичам живота и да създавам в доверие, следвайки естествените закони, а останалото непроменяемо се подрежда по най-хубавия метод.
360mag.bg
„ С изключение на котките и дърветата, останалите водим метод на живот, обвързван с много придвижване. И двамата с мъжа ми сме пещерняци и проникваме в необлагородени пещери и пропасти по алпийски прийом, аз катеря на скали, Виктор тича по надпревари и планински ултрамаратони, с рафтинг се занимаваме случайно. Караме ски от началото на предходната година и към този момент от дълго време не можем да си преброим нощите на палатки край лагерните огньове и лете, и измежду зима. “
Работата
Тази година Калина ще приключи магистратура по клинична логика на психиката. Обучава се в допълнение за психотерапевт, само че не може да си показа по какъв начин ще работи единствено това.
„ Тя, работата, всекидневно сама ме намира. Около година и половина се занимавах с металообработка в един завод – стругове, фрези, елементи с безумни допуски. Натрупах скъп опит в условия, в които малко хора биха издържали повече от седмица. “
Признава, че я влече към работа със служебните кучета и към този момент има известни триумфи в образованието им. Мечтае някой ден да сътвори конна база за деца с увреждания и да живее със фамилията и децата си там, на необятно и пространно.
„ Относно логиката на психиката, усещам доста мощна потребност да се пъхна по-дълбоко в интервала преди зачеването, пренаталното време и раждането, тъй като това са първите значими преходи към живота и има голямо значение по какъв начин фамилиите, техните близки и обществото посрещат новия живот. “
Една жена чула за мен и споделила: „ Това ще е моето коледно бебе и аз ще го спася “
„ Моето детство мина сред столицата, селото на майка ми и щатите, и надлежно подобаващия миш-маш от пътувания сред тях. Прелетели сме океана несъмнено над 40 пъти, може би оттова и неистовия ми копнеж да пътувам и да се движа непрекъснато. Когато съм била на 11 месеца майка ми разкрила, че окото ми свети изключително и оттова стартира моето премеждие: разкрили ми двустранен ретинобластом (рак на двете очи, нелечим и до през днешния ден в България). Отчаяние, боязън, безпорядък, разпращане на мейли по света, предложения с непостижими цени за лекуване, цялостна стратегия и внезапно лъч светлина. Някъде там в щатите една жена чула за мен и споделила: „ това ще е моето коледно бебе и аз ще го спася “.
Всичко било проведено като в приказка за два дни. През декември 1998 година, дружно с майка ѝ за пръв път прелитат океана. Малко по-късно отива и татко ѝ.
„ Последваха лазери, интервенции, а Жената, чието „ коледно бебе “ съм, ми стана кръстница няколко месеца по-късно. Останахме там за една година и по-късно два или три пъти годишно летяхме за профилактика. Първите ми мемоари са от топлата Атланта – обожавах това място, хората, петуниите до басейните, кучето на съседа и всичко, всичко обвързвано с живота там. “
Това чувство остава в идващите години и Калина дълго обмисля да се махне от България при първа опция.
„ Тук нищо не изглеждаше наред, като стартираме от очните експерти, минем през средата и свършим с отношението… Като младеж непрекъснато се бунтувах против недостъпната градска среда в България, борех се за електронни учебници, пищящи светофари, приказващи рейсове и общо взето за всичко, за което на някой кьорав пубер може да му хрумне да се бори. В един миг осмислих, че е много по-лесно да се науча на нещата, които са ми значими, в сравнение с да очаквам удобства извън. Така или инак извън нищо не идва. Някое въодушевено Неправителствени организации понякога и колкото са му силите/бюджета/човешкия запас, прави нещо, след това всичко е отново както досега. За страдание опитът ми с очните експерти в България не е доста добър. Крайното си съмнение и недобро отношение нерядко го прехвърлях върху лекарите, медицината и здравната система в България като цяло. Днес към този момент съзнавам на рационално равнище, че не всички са идентични, само че прочувствено имам още път да ходя. “
И по този начин, сякаш щях да се махам, само че след това селото, природата, българските планини, пещерите и безкрайните вечери край огньовете на морето ме дръпнаха за коренчето.
„ До десетгодишна виждах задоволително, с цел да чета с очила и лупа – това беше интервалът от моя живот, в който събирах гледки непрекъснато. На доктрина знаех, че не съм баш като другите, на процедура ритах мач с момчетата, рисувах, спасявах котенца, катерех се по сеното в плевнята на село и правех всевъзможни други простотии за смут на родата. “
Вследствие на кръвоизлив и интервенция Калина последователно изгубва зрение.
„ Посрещнах го с въпроса: „ Супер, в този момент към този момент имам право на куче лидер, нали? “. На доктрина знаех, че към този момент не виждам нищо, само че на процедура бързичко ми бе връчена една дървена пръчка и ми бе обяснено по какъв начин да виждам с нея, че да не се претрепвам. Нашите ме научиха да карам колело, продължих да ритвам мач с момчетата, да се удрям през междучасията и да рисувам. Учех в всеобщо учебно заведение – не знаех за какво му споделят „ всеобщо “, за мен си беше „ даскалото “.
И в действителност нищо не беше изключително мъчно или друго. Различно и мъчно ставаше, когато някой речеше да ми изясни, че съм друга – доста го обичаха тоя спорт учителките ми по осведомителни, например… В разследване на което програмирах напук, с цел да им покажа че мога повече от тях. “
В останалото време майка ѝ я води на пиано, на математика и на село. Споделя, че е расла в прелестно, подкрепящо семейство. А в това изключително време, когато е тийн, ѝ се желае да бяга от къщи един път седмично и то, единствено тъй като не харесва шаблона „ от учебно заведение у дома и след това отново на учебно заведение “.
Любовта
„ В цялата лудница, пътьом, в 8 клас се влюбих в 2 години по-големият от мен Виктор, който бързо се трансформира в сътрудник, брат, другар, ентусиазъм и смисъл. С къси спирания, огромен дебелоглав и още по-голяма обич, към този момент сме дружно съвсем 11 години. “
Карма и Калина
„ Магическият преход към живота ми на пораснал, независим човек беше моментът, в който взех Карма – моята прелестна, мощна, дива, пясъчна лабрадорка. Бях на 17, тя на 3. Не мога да опиша с какъв брой боязън и наслада чаках този момент… Усещането е като да се събудиш сутринта и да установиш, че към този момент си цялостен. От този миг нататък светът беше наш и нищо повече не изглеждаше мъчно. Година по-късно записах логика на психиката, изнесох се от нас, потеглих по планините и вдигнахме оптимално щура женитба с Виктор. “
Мечтата
Калина стартира да катери първо в зала, след това на скали и по този начин животът ѝ от ден на ден се приближава до мечтаното.
„ По това време изчезна в Хималаите Боян Петров, който ми беше образец и ентусиазъм. Ревах два дни, а след това се хванах с катеренето съществено. Еспадрилите не слизаха от краката ми, към този момент водех направления до към 6а+ и си мечтаех за мултипич направления в Алпите, дай боже северната стена на Айгер. “
Тогава се отваря опция да заминат за Непал. След два месеца за подготовка, четене, трениране, събиране на изчезнала екипировка и спонсорство (в огромните планини незрящ мъчно може да отиде на лични разноски). Успяват на косъм, като отпътуват с двете си кучета.
„ Преживяхме баснословен месец. На 5020 метра надморска височина се чувствахме цялостни със мощ и ние, и кучетата. Разбрахме, че не е мъчно, в случай че си квалифициран, само че и че не трябва да губиш зоркост нито за миг; че би трябвало да уважаваш планината и нейните правила; че най-лесния метод да си здрав е да правиш като местните… И най-много, че ще се върнем още веднъж, този път за нещо по-високо. “
Другата огромна обич: пещерите
Най-голямата смяна за Калина настава няколко месеца след Непал, когато стартира публично курс за пещерняк.
„ Едва подземен открих своето място – към този момент не бях екскурзиант, клиент или контингент. Вече бях част от общественост. Уменията ми за „ оцеляване “ се усилиха и се трансфораха в умения за удобен живот в некомфортното. Отдавна към този момент не „ оставам жив “, когато опъна палатка в снега на -10 – просто си пребивавам. А дупките са обич. Пълзиш, катериш, движиш се на противонатиск. Красотата е на всички места. В пещерите постоянно сме групичка защити идиоти, тъй че с изключение на тиня, блика обилно взаимопомощ и радостна дивотия. А Да си първият, който стъпва на обещано място, не може да се опише с думи. Да седиш в под земята лагер на по чай/ракия с учени, строители, вегани, месоядни, хора на изкуството, буйни простаци, трезвеници и непризнати алкохолици в безусловно равновесие и съгласие уголемява мирогледа до неразбираемост. “
Урокът по интеграция
От пещерняците Калина получава един от първите си уроци по „ интеграция “ – дума, която не обича. Още първоначално в пещерната общественост малко, само че бурно бил разискван въпросът: „ Ама по какъв начин слепи в пещерите, ами в случай че нещо стане, кой носи отговорност? “.
„ За мен това беше цялостен потрес! Аз съм пълновръстен жител, по какъв начин по този начин някой ще прави на въпрос моята кьоравост, от къде на къде?! Че то в по-голямата част от времето и аз въобще не се сещам, че не виждам. Не се разпознавам с това. Някой има плоскостъпие, различен е с пломби, трети е плешив, аз съм недоскив – знамение огромно. Освен в случай че не е нужно да обясня на някого на практика по какъв начин върша обещано нещо, или в случай че не се постанова да удрям портиери, недопускащи кучето ми някъде, изобщо тази мисъл не прибягва из главата ми. Когато не мога нещо, одобрявам, че не го мога, просто тъй като още не съм го научила. Такова е цялото ми отношение към неналичието на зрение. Последно се научих да кова термоизолация от въже. Трябвало ми е, схванала съм как… Къде тук би трябвало някакво си зрение? “
„ Някой доста тъкмо беше споделил, че по дифолт обществото приема хората с увреждания за жертви. И когато някой от нас реализира нещо, става воин. Не съм воин, на мен просто ми се живее. И го върша. “
Преди няколко седмици Калина си дава сметка, че към този момент не желае да държи опита и приключенията единствено за себе си, а желае да живее свободата, дружно с други незрящи, „ който докъдето му е кеф “.
„ Искам да споделя с тях опита си от катеренето, ските, рафтинга, биваците в дивото. Да попълзим из някоя хоризонтална пещера или да отидем на дълго каране с тандемни колела. Без планове, комплицирани организации, документи и периоди. Просто в безвремие. Защото когато се сблъскаш с елементарния си живот, след сходен примитивен контакт с природата, силите и уменията ти за справяне към този момент са десетократно повече. Жив си, когато не се отказваш, по този начин знам от Боян. Неговата книга „ Първите седем “ постоянно ме побутва към идващия камък по пътя, когато стане тегаво. “
„ Като стана въпрос за книги, поредицата, която още като дете ме въодушеви да последвам светоусещането си за непосредственост до природата и нейните стихии, беше „ Звънтящите кедри “ на Владимир Мегре. После прочетох и разбрах още доста за устойчивия метод на живот, само че когато се изнесохме на село преди година, всичко някак си пристигна на мястото. Връзката ми с природата постоянно е била извънредно мощна, само че едно е просто да знаеш какво искаш, друго е да го живееш в цялостно доверие, да го дишаш и да му се наслаждаваш всеки ден. Сега не ми е нужно да диря мотивация някъде особено – тя е на всички места край мен. “
Малките стъпки вселената ми ги демонстрира. Нужно е просто да обичам живота и да създавам в доверие, следвайки естествените закони, а останалото непроменяемо се подрежда по най-хубавия метод.
360mag.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ