Калина Гарелова, дъщерята на Иван Гарелов, е родена през 1967

Калина Гарелова, дъщерята на Иван Гарелов, е родена през 1967 година в София. Завършва Националната гимназия за антични езици и култури (НГДЕК), а по-късно и езикознание в Атинския университет, Гърция. Била е редактор, писала е критически текстове за кино. Преди години издава книгата „ Парфюми в четири сезона “, също и „ Българско-гръцки и гръцко-български разговорник “. От 8 години има студио „ 1002 продукции “ за аудиосъдържание. Прави го със своя другарка, с която като студентки живеят дружно в Гърция в стая 1002.

Има брат – Стефан, който преди години ненадейно си отиде вечно. И двамата са деца на Иван Гарелов от първата му брачна половинка Василка Гарелова. Известният публицист, който и до през днешния ден всички назовават с почит Мистър Панорама, ни напусна на 3 септември 2024 година

– Г-жо Гарелова, една тъжна година мина за вас, откогато татко ви Иван Гарелов си отиде и през която вие решавате да дарите сбирката му от картини на Софийската градска художествена изложба. Защо?

– Повечето картини в сбирката са му подарък от другари. Много ги ценеше, смяташе, че това е главното му материално и нематериално благосъстояние, тъй като те са и предмети, само че и доста повече. Понеже не знам по какъв начин тъкмо да ги запазвам, мисля, че най-хубавият метод е да направя подаяние. Предложих на Софийската градска художествена изложба, само че се оказа, че процедурата е по-дълга, в сравнение с допусках. И въпреки всичко желанието ми е да ги даря.

– Какви са картините, на кои художници?

– Около 30-ина са, като измежду тях има 10-15, които са всеобщо приети за скъпи. Има 2 страхотни картини на Михалис Гарудис, те бяха огромни другари, 2 на Генко Генков – едната е доста специфична, на Светлин Русев, няколко доста хубави на Греди Асса. Има три дребни пластики на Павел Койчев, на Енчо Пиронков, Едмон Демирджиян, Стоян Цанев, Сули Сеферов, Йоан Левиев, Божидар Йонов. Също и три доста забавни рисунки на Димитър Казаков. Изреждам ги, тъй като доста от тях бяха негови другари. Хубаво ще е да бъдат някъде, с цел да са притежание за всички и в случай че може да се помни и да се отбелязва, че са подаяние от негово име, ще е добър метод той да остане.

– За публиката като че ли не беше толкоз известно, че сериозният тв публицист Иван Гарелов има сходен артистизъм и отношение към изкуството. Такъв ли беше в действителност?

– Той имаше доста другари художници и доста ги обичаше, харесваше ги като хора и измежду тях се усещаше най себе си. Не мисля, че той самият може да рисува. Дори пишеше толкоз грозно, че почеркът не му се разчиташе въобще. За това в никакъв случай не сме говорили. Иначе обичаше да пее, само че го правеше доста неприятно. И танцуваше. Но за пеенето си особено написа една цяла глава в последната си книга, която е доста смешна – за това по какъв начин от дребен непрестанно не му дават да пее, единствено като боец е пял с всичка мощ. Много хора са по този начин – отвън специалността си имат неща, в които се усещат по-свободни, по-щастливи, нещо като втори проект на личността си. И той беше подобен.

С годините Иван Гарелов става все по-близък с щерка си Калина. Снимка: Личен списък

Готвенето беше друга негова пристрастеност – беше доста упорит готвач и доста добър.

– Какво значи упорит готвач?

– Сериозно се отнасяше. Най-страшното нещо беше някой да му се намеси в яденето и да му го скапе. Когато ходехме на море на къмпинг, той готвеше за доста хора. И там се е случвало някой да мине и да постави сол в боба му, което го скандализираше. Имаше твърди възгледи за това по какъв начин би трябвало да се готвят нещата.

Като отпътувах студентка, първото нещо, което се пробвах да сготвя, беше леща за мен и мои състуденти. Като му споделих, че съм поставила картофи в лещата, той разгласи, че ще се откаже от мен с “Държавен вестник ”. След това видях, че арабите и турците готвят лещата с картофи.

Едната ми братовчедка, която живее в Америка, ме помоли да ѝ изпратя неговата готварска книга, която е остаряло издание за заведенията за публично хранене. Между страниците има също и негови предписания, и на жена му (Донка Стамболийска, втората брачна половинка на Гарелов – б.а.). Книгата е безусловно в насипно положение, само че е доста скъпа, тъй като е както човек е намирал някакви неща, те са си дооправяли предписания, доизмисляли. Впрочем видях, че това остаряло издание, което може да се откри в по-добро положение, коства 300 лева Както беше доста придирчив към работата си в малкия екран, по същия метод се отнасяше и към готвенето. Но по-късно, свърши ли готвенето, седне ли на маса, ставаше радостен, занимателен, малко лековерен, само че и много умен и деликатен човек. Това беше доста хубава композиция при него.

– Какъв е първият ви спомен с татко ви?

– Двамата вървим дружно в планината ръка за ръка и той ми пее една гръцка ария – “Мария ме та китрина ” ( “Мария с жълтите облекла ”). Тогава не съм разбирала текста, само че помня, че имахме песента на дребна грамофонна плоча, която не беше черна, а в преливащо се синьо-зелено. Всичко това ми изглеждаше доста хубаво и особено.

– Учили сте в Атинския университет, около татко си ли се запалихте да отидете там? Той освен знаеше гръцки, само че и познаваше страната доста добре.

– До известна степен стана инцидентно. Исках да отпътува за Китай да изучавам китайски, само че нямаше никаква опция в годината, в която приключих гимназия. Той ми сподели, че има стипендии за следване в Гърция и ме посъветва да не пропущам този късмет. Реших да го послушам този път.

– Послушна щерка ли бяхте?

– Като всеки младеж бях в спор – от една страна, ми се искаше да съм послушна щерка, от друга, бях доста самостоятелна. Родителите ми ме възпитаха по този начин, те самите също бяха доста самостоятелни. Те са от поколението от 60-те години, хора на модерността и на индивидуализма. По същия метод израснах и аз, сама вземах решения за всичко в живота си. Но като млада съществуваше несъгласието до каква степен да чувам това, което те ми споделят. Не са се опитвали да се постановат съвсем за нищо, само че когато за нещо си кажеха мнението, го имах поради. И въпреки всичко смятах, че е доста значимо да имам личен път в живота си.

– Страдали ли сте от известността на татко си, от това, че ви одобряват като дъщерята на Иван Гарелов?

– Много се предпазвах от това и внимавах да съм сигурна в нещата, които върша, че са единствено мои. Не че е страдалчество, само че на никое място не можеш да си частното си лице, даже и на доктор. Аз не съм известният човек, само че съм нещо като представител на негова част. Не съм се възползвала от плюсовете на известността, а от минусите. Но това е дреболия, по-скоро развлечение. Все отново името ми е познато и това ти дава един дребен плюс, въпреки и да не е решителен.

– Как Гарелов общуваше с хората, славата помагаше ли, или му пречеше?

– Едно от специфичните му качества беше, че той можеше да бъде на равнище, само че в същото време доста се радваше да поддържа връзка с всевъзможни хора. Харесвах лекотата и по какъв начин той влиза в напълно равносилен диалог с тях. Те го стопират на улицата, само че той се интересуваше от тях.

Последната фотография от живота му, която имам, е на плажа предишното лято. Той отивал да се къпе в морето, една жена със сина си го спрели, попитали може ли да се снимат и имат доста смешна фотография – той и до него едно мъничко момченце. Тя ми я изпрати, когато той си отиде. Беше доста благо, само че и доста показателно за това по какъв начин той се отнасяше към всички хора към себе си.

– Иван Гарелов остана прочут докрая като Мистър Панорама. Как той се отнасяше към работата си?

– От моя позиция като щерка той беше работохолик и перфекционист, изключително в оня интервал работата беше доста значима за него. Сега, към този момент като човек, който може да огледа в профил, доста ми хареса нещо, което сподели Бойко Василев – че “Панорама ” е било мястото, където се е основала опция за общо говорене сред другите политически сили и сред самите политици. Понякога освен от коя партия си, само че и личността ти може да ти пречи или оказва помощ. Това, че те там са се събирали в “чакалнята ”, до момента в който пристигна редът им, и е трябвало да седят един до различен и да си приказват, до момента в който са напрегнати, тъй като следва да излязат по малкия екран, по-късно и самият метод, по който се е случвал диалогът сред него и тях, съгласно Бойко Василев е нещо доста значимо и характерно за България. Той споделя, че в Сърбия да вземем за пример това не се е случило, и свързва някои от най-крайните неща в Сърбия с този факт. Това ми се коства доста обилно от страна на Бойко, само че в същността си е правилно. Понякога подценяваме какъв брой е значимо да се основава поле за диалог сред разнообразни отзиви.

– Ходили ли сте в малкия екран като дребна с татко си?

– Да, вървях още по времето, когато той беше в една стая с вуйна Бригита и чичо Мичман. Само възрастните хора ще знаят, че става въпрос за Бригита Чолакова и спортния коментатор Николай Колев – Мичмана.

Малката Калина с татко си на море – това е обичаната й фотография. Снимка: Личен списък

– Но това не ви възпламени да работите в малкия екран?

– Не, аз не съм образен човек. Дълго време пишех за кино, разбирам по какъв начин влияе обликът, само че не разбирам по какъв начин аз бих могла да съм в облика, което е доста значимо умеене. Не знам до каква степен е единствено умеене, до каква степен се развива, само че въпреки всичко човек би трябвало да има бдителност и визия за тези неща. А аз в моята работа избирам да съм зад първия ред. Затова съм работила и като редактор, в този момент върша аудиокниги, това е моята позиция.

Иначе доста харесвах работата на татко ми, струваше ми се доста забавна и динамична.

– Съвсем дребна сте били, когато той върви като тв кореспондент по горещите точки в света. Нещо помните ли, разказвал ли ви е?

– Той заминаваше и се връщаше, не съм разбирала къде е и какво е. Чувах, че хората почват да приказват доста за някакви неща. От моя позиция беше напълно друго. Вкъщи се появиха едни пари, за които той сподели: “Може да си играете с тях ”. Това в действителност бяха парите от Камбоджа, които той донесе, които са се търкаляли по улиците. Доскоро имахме у дома от тях.

Преди това се появи Ахмед (момчето, което Гарелов избавя от Палестина – б.а.), който пристигна при нас на посетители. С детския си ум приехме, че това е още едно момче, беше доста приветлив. В началото беше изплашен, по-късно последователно се отпусна. За нас нещата просто се случваха, не сме си давали сметка нито какво е претърпял татко ми, нито какво се случва в реалност. По това време в социализма децата растяхме малко затворено, нямахме визия какво е война, за нас всичко това бяха неща, които се случват доста надалеч. За сегашните деца е друго.

– Изпитвахте ли някаква ревнивост към татко си поради Ахмед? Изглежда положително умеене да окажеш помощ на децата си да одобряват живота подобен, какъвто е.

– Нямаше ревнивост. Това си беше напълно обикновено. Човек би трябвало да разчита на децата си. Те са подготвени да одобряват съвсем всичко, което родителят споделя, стига той да е открит с тях. Трудно е да си родител. Много е значимо къде той слага децата си, къде стоят в мозъка му, кое място заемат.

– Вие къде усещахте, че сте в мозъка на татко си?

– След работата му. Когато е бил доста деен и е пътувал, сигурно имах такова възприятие. Но през последните 20 години доста се сближихме.

– Майка ви също е била публицист. Как растяхте в тази среда?

– Много харесвах публицистите. Те са радостни хора, събираха се у дома, симпатични са, готини. И до момента ги одобрявам, имам доста другари измежду тях.

– За какво ви съветваше Иван Гарелов, какви са уроците му?

– В разнообразни интервали разнообразни неща съм възприемала от него. Последната година има две неща, които трансформирах в себе си, вземайки образец от него. Едното е, когато имам цел, да я преследвам, без да се безпокоя, че ще обезпокоя хората около това. Много дълго време внимавах да не отегчавам по телефона, да изчаквам първо другите да се обадят. Докато в този момент си споделям, че в случай че човек счита задачата си за задоволително смислена и значима, може да обезпокои, да е настойчив и в това няма нищо съдбовно. Другото нещо, което видях от татко ми, беше на последния му рожден ден, когато той събра някои близки хора и отдели време на всеки от тях да каже за какво го харесва. Беше се подготвил, беше намислил за всеки човек най-важното нещо, което имаше да каже за него.

– Помните ли някои от думите му?

– Не, тъй като бях втрещена. Беше елементарен рожден ден, ястие, седене, дребни приказки. И той в един миг като започна… Защо не го записах?! Не чаках, че се е подготвил. Шокира ме и това, че си дадох сметка по какъв начин по някакъв метод той се сбогува с тези хора. Никога не е живял с мисълта, че си отива, само че го направи. Много е хубаво понякога да можем да кажем на хората за какво ги харесваме и каква роля имат в живота ни. Това не са явни неща в характера му, само че са съответни неща, които незабелязано съм възприела.

– Лесно ли се живееше с него?

– Беше властнически. Трябва да се съобразяваш с него и да следваш неговия темп. Има хора, към които би трябвало да се случват нещата. Аз също обичам да приказвам, да описвам, не да съм център на вниманието, само че сигурно съм доста жив участник в диалога. И той беше същият, само че в доста по-голяма степен от мен. Но пък хората, които го харесваха, му даваха това преимущество да има централната роля, а и той имаше най-хубавите истории да опише.

– Някои от тези истории са от къмпингите, на които сте ходили доста постоянно дружно и за които споделя даже в книгите си. Защо харесваше този вид почивка?

– Той обожаваше да върви на къмпинг със своите другари – Румен Петков, Божката Йонов. Като художници те бяха свободни, цяло лято стояха на къмпинга, той не толкоз, само че доста му харесваше подобен свободен живот, в който си на пясъка. Общ живот, 20-30 индивида дружно, опъваха една голяма тента и там под нея всички ядяха, говореха, забавляваха се, деца, родители, по-възрастни родители, идваха, тръгваха си. И Невена Коканова е идвала там. Невероятни мемоари.

Иван Гарелов с децата си Калина и Стефан Снимка: Личен списък

– Това дали е било неговото бягство от наситената и доста напрегната работа?

– Със сигурност е било бягство и доста му харесваше. Той отново си измисляше задания – да върви да откри най-хубавите домати, за калканите чака риболовците в Созопол да излязат, те ще му кажат къде, той ще отиде. Но това бяха доста приятни отговорности.

– Вкъщи приказвал ли е за политика, която беше толкоз обвързвана с работата му?

– Да, само че по-често си говорехме за интернационална политика, тъй като мен тя ме вълнуваше. Понеже и двамата познаваме Гърция, ми беше доста забавно да го чувам, защото той десетилетия следеше какво се случва там. Имаше ужасно прецизен взор.

Когато подготвяхме книга със публикациите му, прочетох вкупом огромна част от тях, писани от 2000 до 2018 година, и от тях се ориентирах за възгледите му за България. Можеше напълно в резюме и доста ясно или пък обстойно и нашироко да ми даде ключ към това, което се случва по света, за какво е по този начин, по какъв начин би трябвало ние да реагираме. За него беше значимо и какво мислят генералите. Даде ми този взор, че да вземем за пример за войната в Украйна аз не знам какво мислят военните в България. Особен взор. Все отново той дълго време е следил военни спорове, разбираше от това нещо и то не по баналния метод.

– Иван Гарелов слезе от екрана, само че до последно работеше и имаше хрумвания за публикации, за книги. Как успяваше?

– Много ми хареса последната му книга – “Тук Хемингуей в никакъв случай не е бил и нови разкази ”. Точно беше умряла Донка и бяхме при нотариуса той да прочете нейното наследство. Като видя листа, написан с нейния почерк, дори малко му прилоша, помоли ме да му донеса вода, беше като смразен вътрешно. Много се тревожех за него, тъй като това е моментът, в който внезапно виждаш родителя си съвсем рухнал.

Тръгвайки си оттова, той почна да ми споделя нещо комплицирано за Созопол и аз даже се чудех за какво го прави. Тя продължи, оказа се дълга история – първото тестване на Созопол, второто, третото. Дадох си сметка, че той ми споделя нещо, което очевидно е изникнало като спомен, само че в същото време, с цел да ни извади от това положение, в което бяхме – изплашени, вцепенени от тъга. Тогава го попитах за какво не я запише. “Можеш да добавиш една рецепта за калкан ”, му споделих. Той отговори: “Добре, може ”. И след 3 дни ми изпрати наличието – беше измислил всичко по какъв начин ще бъде и по-късно стартира всяка седмица по една глава. Тази продуктивност ме зашемети. Разбирам, че хората го помнят с малкия екран, само че там аз не съм виждала с очите си по какъв начин се случва процесът. Докато в този момент един 80-годишен човек просто се измъкна за косата от най-дълбоката тъга в живота си и почна да работи по този метод. Много е хубаво да можеш да откриваш нови и нови неща, които да харесваш в родителите си. А и виждаш какъв брой необичайно може да бъде началото на един креативен развой, което ти дава и силата, и замисъла да направиш една цяла книга.

В последните години ми се доверяваше, правеше го, когато се усещаше комплициран и доста печален. Много е особено, когато човек скърби за загуба, да се усеща комплициран или ядосан. Тези страсти като Сцила и Харибда те дебнат и би трябвало за нещо да се хванеш, да започнеш да мислиш в друга посока, с цел да се избавиш.

– Възможно ли е човек да потуши или да не помни скръбта си?

– Това не значи да забравиш скръбта си, а по-скоро да я осмислиш. Поне това аз се пробвам да върша в този момент.

Но ето и нещо друго. След като татко ми умря, месеци наред всички хора, които срещах по разнообразни аргументи, ми изказваха съболезнования. Много хора споделяха с мен, че те също са изгубили непосредствен. Някак си ми се желае да върна към тях същото положително отношение. Страшно съм признателна за това. Хубаво е хората да си дават сметка и да схващат, че всеки, който е претърпял някаква загуба, може да е малко заплеснат, комплициран, несъответстващ, че вътре в него към момента има доста мощна горест и една огромна част от него е като затворена. Важно е по този метод да се отнасяме към всички известни и незнайни хора. Един човек, бизнесмен, ми сподели: “Аз доста харесвах татко ви. Той е единствената известна персона, за която съм плакал, когато умря ”. Това са невероятни думи.