Калин Врачански : Един режим може да се промени със сила , а не с гласуване
Калин Врачански в миг, в който улиците приказват по-силно от институциите. Разговор за митингите и за точния миг, в който търпението на една страна се пука по шевовете, и за това персонално място, в което мъжът, бащата и артистът стопират да играят функции. Думите му не търсят улеснение - търсят смисъл. А зад смелостта прозира истината, която той от години не беше изричал на глас.
В изявление пред Мариян Станков - Мон Дьо артистът не крие възмущението си от положението на страната и политическата среда, която съгласно него тласка хората назад към улични митинги. „ Хората още веднъж са на улиците, тъй като ръководещите ни политици започнаха толкоз безобразно да дирижират цялата страна. И може би дори закъсняхме за тези митинги “, споделя той.
По думите му „ шуробаджанащината ”, която е на всички места във властта, е демонстрация на цинизъм, а честите избори с едвам 20% интензивност са признак на „ хора, които са малко отвратени от цялата история “. Врачански счита, че политическите партии се компрометират сами, тъй като „ нито една от тях не съумява да удържи на думите си “ и постоянно се коалират с тези, за които са твърдели, че няма да го създадат, а това води до съмнение и незаинтересованост.
Той подлага на критика и положението на образованието, което съгласно него е на ниско равнище, оставяйки хората податливи на подправени вести и отзиви „ на някого си, който даже не е престиж “. Врачански прави паралел с Русия след перестройката, където „ остарелият режим стартира да се постанова отначало “, изразявайки опасения „ да не стане и тук по този начин “, изключително когато „ виждаме хора в арести, които без доказателства стоят там, единствено тъй като си неуместен за някого “.
Актьорът приключва с думите на своя учител Никола Гълъбов: „ Българският народ търпи на доста неща – на пердах, на апетит, на мраз, обаче не може да търпи на пари “.
Спомените от Прехода
Врачански си спомня и своето детство в Роман – „ дребен град, страховит за това време “, само че откъснат от огромните политически и обществени събития. „ Много от нещата от същинския живот не доближиха до нас. Протестите ’97–’98… аз единствено по малкия екран съм ги гледал “. Семейството му подкрепяло измененията, което от време на време ги правело обект на мнения. „ Спомням си, в читалището имаше кино… и чух зад тила си: " Не, това са на тия, на СДС-арите, децата “, добавя той.
Преместването му в академията отваря пред него нов свят, който го преобразява: „ Видях един напълно друг свят, който пъклен доста ми хареса “. Майка му постоянно му напомняла по какъв начин още първоначално „ цялостен трепереше от неспокойствие “ на сцената – искра, която той самият признава, че е не запомнил, само че която тогава се е запалила в него.
Актьорът споделя и за персоналния си път към фамилията, което има през днешния ден. Запознаването му със Златина, майката на щерка му и щерка на артиста Краси Ранков, стартира с шеговитото бащино предизвестие: „ Той ме погледна и сподели: " Имам пушка’ ".
Тогава Врачански и Златина прекарват малко време дружно, само че връзката им се оказва сложна, тъй като тя учи отвън България. „ Опитахме съвсем година да бъдем дружно, само че не се получи поради огромното разстояние. Останахме другари “. Десет години по-късно ориста ги събира още веднъж – и този път вечно.
„ Тя е доста яка. Наистина. И по тази причина би трябвало да бъда задоволително крепък, с цел да бъда до нея ".
Цялото изявление гледайте в " Храмът на историите ".
" Шуробаджанащината е на всички места във властта ", счита артистът
Калин Врачански в миг, в който улиците приказват по-силно от институциите. Разговор за митингите и за точния миг, в който търпението на една страна се пука по шевовете, и за това персонално място, в което мъжът, бащата и артистът стопират да играят функции. Думите му не търсят улеснение - търсят смисъл. А зад смелостта прозира истината, която той от години не беше изричал на глас.
В изявление пред Мариян Станков - Мон Дьо артистът не крие възмущението си от положението на страната и политическата среда, която съгласно него тласка хората назад към улични митинги. „ Хората още веднъж са на улиците, тъй като ръководещите ни политици започнаха толкоз безобразно да дирижират цялата страна. И може би дори закъсняхме за тези митинги “, споделя той.
По думите му „ шуробаджанащината ”, която е на всички места във властта, е демонстрация на цинизъм, а честите избори с едвам 20% интензивност са признак на „ хора, които са малко отвратени от цялата история “. Врачански счита, че политическите партии се компрометират сами, тъй като „ нито една от тях не съумява да удържи на думите си “ и постоянно се коалират с тези, за които са твърдели, че няма да го създадат, а това води до съмнение и незаинтересованост.
Той подлага на критика и положението на образованието, което съгласно него е на ниско равнище, оставяйки хората податливи на подправени вести и отзиви „ на някого си, който даже не е престиж “. Врачански прави паралел с Русия след перестройката, където „ остарелият режим стартира да се постанова отначало “, изразявайки опасения „ да не стане и тук по този начин “, изключително когато „ виждаме хора в арести, които без доказателства стоят там, единствено тъй като си неуместен за някого “.
Актьорът приключва с думите на своя учител Никола Гълъбов: „ Българският народ търпи на доста неща – на пердах, на апетит, на мраз, обаче не може да търпи на пари “.
Спомените от Прехода
Врачански си спомня и своето детство в Роман – „ дребен град, страховит за това време “, само че откъснат от огромните политически и обществени събития. „ Много от нещата от същинския живот не доближиха до нас. Протестите ’97–’98… аз единствено по малкия екран съм ги гледал “. Семейството му подкрепяло измененията, което от време на време ги правело обект на мнения. „ Спомням си, в читалището имаше кино… и чух зад тила си: " Не, това са на тия, на СДС-арите, децата “, добавя той.
Преместването му в академията отваря пред него нов свят, който го преобразява: „ Видях един напълно друг свят, който пъклен доста ми хареса “. Майка му постоянно му напомняла по какъв начин още първоначално „ цялостен трепереше от неспокойствие “ на сцената – искра, която той самият признава, че е не запомнил, само че която тогава се е запалила в него.
Актьорът споделя и за персоналния си път към фамилията, което има през днешния ден. Запознаването му със Златина, майката на щерка му и щерка на артиста Краси Ранков, стартира с шеговитото бащино предизвестие: „ Той ме погледна и сподели: " Имам пушка’ ".
Тогава Врачански и Златина прекарват малко време дружно, само че връзката им се оказва сложна, тъй като тя учи отвън България. „ Опитахме съвсем година да бъдем дружно, само че не се получи поради огромното разстояние. Останахме другари “. Десет години по-късно ориста ги събира още веднъж – и този път вечно.
„ Тя е доста яка. Наистина. И по тази причина би трябвало да бъда задоволително крепък, с цел да бъда до нея ".
Цялото изявление гледайте в " Храмът на историите ".
" Шуробаджанащината е на всички места във властта ", счита артистът
Калин Врачански в миг, в който улиците приказват по-силно от институциите. Разговор за митингите и за точния миг, в който търпението на една страна се пука по шевовете, и за това персонално място, в което мъжът, бащата и артистът стопират да играят функции. Думите му не търсят улеснение - търсят смисъл. А зад смелостта прозира истината, която той от години не беше изричал на глас.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ