Калин Терзийски: Човешкият език е вид чуруликане
Калин Терзийски провокира крайни страсти – ненавиждан и оплют от едни, обожаван и представен от други. За нас той не е нито воин, нито изверг, а един същински надарен публицист. „ Алкохол “, „ Има ли кой да ви обича “, „ Аскетът в мола и други разкази “ са някои от книгите му, които могат да потвърдят това. Отскоро пък е готово по-различно издание, в което е съавтор с Pank Bang - комиксът „ Бруталната лакомия на Мечо Пух и пъклените зверства на Пинокио “. И тъй като постоянно е забавно да се чуе какво би споделил Калин по каквито и да е тематики, го питахме дали написа по-добре пил, могат ли думите да убиват, коя е най-глупавата мъдрост. А той ни показа доста повече:
Мечо Пух, Пинокио, Буда, Исус Христос. Използваш ги за герои в своите истории. А някои хора се нервират, че самото потребление като воин на Христос да вземем за пример е насмешка. На кой облик в никакъв случай не би се подигравал?
Всъщност аз на доста малко именити, пък и настоящи герои бих се подигравал. Не се майтапя, тъй като по никакъв начин не обичам да наскърбявам и да контузвам хората. Но има друго. Говоря за доста живи и умрели герои по този начин, както тъкмо аз желая да приказвам за тях. Не както се чака, а както аз желая. Не считам, че това е насмешка или присмиване. Това да е воин в моя история някой, изобщо не значи, че му се майтапя. Най-често аз дегероизирам – вадя от кошмарно блудкавата среда на мита, на клишето – и слагам този воин: Христос, цар Симеон, Буда, Ленин или клошаря Площи (Бог да го прости) в една доста по-реалистична ситуация; неуместна обстановка – тъй като реалистично и неуместно постоянно се припокриват. Тук идват мнителните идиоти, които считат, че да се приказва за образите-икони може единствено в канона, единствено по „ верния ” метод. Както, между другото, в Средновековието не е можело да се спомене, че една благородна дама има крайници. Да, точно – крайници! За благородните дами е можело да се приказва и написа като за едни нестъпващи по земята създания – другото е грозно, обидно и вулгарно. Споменаването изобщо на краката в едно говорене за или с благородна дама се е считало за демонстрация на доста неприятен усет. Това, несъмнено, е било резултат на средновековното ирационално отношение към езика. При закостенелите съзнания, при средновековните хора, езикът има най-вече паметни и заклинателни функционалности. Те, средновековните, ирационални и мистично настроени хора се обкръжават с хиляди „ Така не се приказва ”, „ За това се приказва „ или положително или нищо ”, „ Тази тематика е табу ” и по този начин нататък. Аз, естествено, се пробвам да не бъда обкръжен с идиотски табута, да не бъда феодален човек. И по тази причина – с отзивчива непорочност и лекост – приказвам за всеки каквото ми се иска; каквото ми е на сърцето. Понякога ригидните мозъци се наскърбяват...
Срещу кой съответен ригиден мозък би желал да излезеш в почтен дуел с по един винкел и каквото стане?
Аз съм много горделив, че съм изключително нерешителен. Тоест, по никакъв начин не мога да си показва нито аз да нараня някого, нито той да нарани мене. Всяка неустрашимост, обвързвана с експанзия, ми се коства толкоз примитивна и глупава, че ми става чак неприятно. От смях и от рев. Аз се опасявам за живота. Не за моя особено – а за живота изобщо. Той е покъртително и ужасно нежен. И аз трептя над него. Естествено, като млад бях огромен пехливанин и се кютечех с кой ли не. Явно ми е пристигнало допълнително, очевидно по този начин съм схванал какъв брой е нежен и печален животът.
Понякога наподобява, че мразиш хората. Гадни ли са хората?
Понякога ги ненавиждам. Но по-късно се сещам, че в действителност това е една най-обичайна реакция на ненавист към себе си. Когато се чувстваш безпомощен, незабележим, с вързани ръце и крайници – мразиш хората, само че в действителност мразиш безсилието си. И като се сетя това – развеселявам се и хората ми стават още веднъж благи. Виж, ето нещо, което не мога да изпитвам към хората: Възхищение. Обич – да. Състрадание – постоянно. Но благоговение и удивление – не. Никаква коленопреклонност и уважителност няма у мене. Защото знам, че почтителността, както и всяка форма на възвеличаване, ражда отсреща горделивост. Никакви култове, никакви святости. Не! Хората са ми едни такива – смешни. Мили. Нищо гордо не виждам в тях. Знам себе си. Знам, че каквото е у мене – сходно е и у хората. И по тази причина са ми смешни. И жалки, от време на време. Но благи, дребни. Хората са деца. Величествено е единствено упорството на хората да живеят. Без да знаят тъкмо за какво.
Има ли разлика сред писането на мъжете и дамите?
Естествено, че има. Трудно може да се обърка написаното от мъж с написаното от жена. И към този момент това е добре. Дава някаква двуполюсна изясненост в нещата. Придържането към съществуващите сега, актуалните правила, носи ред. Жените вървят с рокли, мъжете – с панталони. Е, към този момент не е тъкмо по този начин, само че разликите не са изцяло заличени. А щом не са – значи прочут комформизъм прави работа. Все отново е ясно, че от раждането си нататък, във всеки момент получаваме десетки милиарди послания, послания от цялата обкръжаващата ни среда, които ни възпитават точно като „ момчета ” или като „ девойки ”. Джендърът (социалният пол) се основава точно по този начин. И избирането на синьо или розово е най-малката част от тия послания: цялата среда от раждането ни нататък ни формова, щампова, натрапва един модел – мъжки или женски, който ни задължават да приемем. И ето – при някой това натрапване се оказва прекомерно нападателно, нещо споделя щрак – и се счупва. И тогава момчето почва да желае да стане момиче, и противоположното. На идиотите ще кажа: не от неналичието на дисциплинираност, не от дребното пердах, не от неналичието на силово налагане на избран и наложителен сексуален модел се обърква пола, идиоти благи... а от прекомерно агресивното налагане на тоя наложителен сексуален модел! Простичко: когато пренавиваш пружината – тя се къса. Когато прекалиш с условията към едно момче да стане мъж (в най-пошлия, еснафско родолюбив смисъл), то става жена. За образец ще кажа единствено, че най-малкият наследник на най-агресивно мъжествения от всички писатели – Ърнест Хемингуей – е починал като Глория Хемингуей – със заменен пол! Милият Грегъри (така се е казвал преди промяната на пола) просто е бил пречупен от това налагане на пола... Нека оставим децата малко да дишат, бих споделил!
Казвал си нещо в смисъла на: алкохолът отваря сетивата и за един публицист е потребно да пие, че трезвениците не са положителни писатели.
Казвал съм, че отваря сетивата...?! Хм, не мога да си спомня, от пиенето ще да е... майтапя се. Да, алкохолът прави индивида самоуверен. Той е най-много изключително мощен противотревожен медикамент. Е хайде – не медикамент (да не спорим с фармаколозите), само че вещество. Вещество с мощно анксиолитично деяние. „ Анксиетас ” значи безпокойствие, тревога. „ Лизис ” - разграждам, разлагам.
Тревожността е другото име на индивида. И другото име на човешката покруса. От мига в който научим – към тригодишни – че сме смъртни – оттогава-нататък в живота няма покой. Всеки момент е белязан от тревогата. От упованието на гибелта. Естествено – малко хора си дават сметка за това. Ние и без друго живеем опиянени. Най-разпространеният опиат се назовава „ сиво всекидневие ”. Хората си правят битовите отговорности, вървят на работа и по този начин изпадат в необикновен транс, който ги избавя от тревогата най-малко малко; в този поток от еднообразие тревогата най-малко не е непоносима. Но за някои хора това е невероятно. И тази проклета тревога е в действителност това, което сковава, което убива творчеството, което убива всеки обсег.
Казано на всекидневен език то звучи по този начин: „ Защо да върша каквото и да било, откакто ще се мре? “. Тревожността придобива най-различни форми, тя се появява у нас като банални ежедневни страхове – от загубване на работата, от загубване на любовта... Но в случай че покопаем малко по-дълбоко под всеки подобен прост боязън стои Тревожността. Която се споделя по този начин: Всичко е безсмислено, тъй като ще умрем. И ето тук идва алкохолът. Човек може да твори единствено в случай че не го е боязън. Да не помни най-малко за момент тоя непосилен припев, че всичко е безсмислено, тъй като ще бъде пометено от гибелта. Тук идва разсъждението за Бог. Да, добре, Бог. Но по какъв начин да живееш на земята, точно на земята? Защото Бог... там е ясно – само че за какво, демон да го вземе, да се мъчим да живеем точно на земята, като този живот тук е жертван, той е краен, той е единствено малоумен увод, единствено ненужно и трудно преддверие...Защо? Е – тук идва алкохолът. Той, споделих, е най-мощният анксиолитик. И той може да ти даде сили да кажеш: „ Защо ли? Майната ви! Щото по този начин съм решил Аз! “.
Кога си писал по-добре – пил или изтрезнял?
Аз естествено, съм писал и във времената, когато съм пиел. Но множеството и в действителност най-хубавите си неща, най-малко по този начин мисля, съм написал във времена на покъртителна, съвършена умереност. Примерно романът „ Алкохол “. Бях толкоз свръхтрезв, че чак бях в еуфория. Еуфорията на съвършената умереност. Дори в този момент, като се замисля най-внимателно, даже и в интервалите, в които съм пиел, в действителност текстовете си съм пишел здравомислещ, в моменти на абстиненция (бих го нарекъл „ трескаво самоограничение ”). Това, да речем са разказите от „ Има ли кой да ви обича ” – книгата ми, която завоюва Европейската премия за литература и която досега е преведена на девет езика. Да, пиех във времената, в които съм я създал; само че в самите дни и часове на писането на разказите – не.
Смяташ ли, че човек би трябвало да живее, без да чака нищо от другите и света? Често те упрекват, че се държиш все едно всички са ти длъжни.
Всъщност тези, които ме упрекват в това, нормално са хора, които точно считат, че на тях всички са им длъжни. Включително и аз съм им задължен – да одобрявам злобните им рецензии и да бъда какъвто те желаят, а не какъвто съм. Както нормално крадецът вика „ Дръжте крадеца ”. Да, най-често, би трябвало да отбележим, най-нескромните най-нескромно упрекват другите в безочливост. Нали се сещаш? Как някой крещи „ Ей, мамка ти, ей, я незабавно стани непретенциозен, щото аз по този начин съм споделил, беее ееей! “. А другояче – човек щом е бил пренебрегнат на тоя свят от други хора, които, без да го питат, са го основали – някак постоянно има възприятието, че Другите най-малко малко са му длъжни. Той, нагледно казано, споделя по този начин „ Ей, хора, благи хора... аз Съм, Мен ме Има... коства ми се, че сте длъжни да отчетете, че аз Съм и че Мен ме Има! “. И в действителност – аз съм уверен, че защото всички сме прецакали всички и сме прецакани от всички – ето за какво всички сме надълбоко длъжни един на различен. И този дълг се назовава Цивилизация. Честно казано – считам за изключителна нелепост, за артикул на дълбока неосъзнатост и двуличие цялото това съвременно „ Анти-Его ” говорене. Знаеш го – шири се измежду патетичните и слабограмотни хора. Шляещи се из молове и фейсбуци и говорещи на едро за Духовността.
Бил си психиатър в Курило. Какво смяташ, че разболява хората? И физически, само че и душевен?
Това, че са хора. Другото име на човешката природа е болест. Няма по какъв начин да се измъкнем от това. По-добре е умно да приемем това и да живеем почтено с този факт. Да живееш същински, значи добре и почтено да съжителстваш И с заболяванията си.
Но тук има един тъничък миг. Консуматорската система (философия, пропаганда) внушава на актуалния човек, че не е обикновено да е болен. Това, естествено, дружно с идиотизма, който също тази система непрестанно внушава „ че всеки е задължен да преследва щастието си (без да се прецизира в никакъв случай какво е това щастие) ”, имат за цел да накарат хората да купуват. Да купуват всякакви неща – непрестанно! Внушаваш на хората непрестанно, че не е обикновено да са заболели – и по тази причина, с цел да не са заболели, те би трябвало да купуват големи количества здравословни храни, хранителни добавки, медикаменти за безусловно всичко и така нататък Дребна, комерсиална измама.
Последно от какво не можа да заспиш?
От мислене. Вечер нормално се въртя, въртя се до един-два часà и много мъчно задрямвам. И ми се коства, че това е обикновено. Как ще заспиш, като имаш цялостен един подобен свят за мислене? Кой си показва тая колосална драма, наречена свят? Кой си показва тая колосална драма, наречена живот? Ами – аз си ги представям. Някой ще каже (и евентуално с право), че просто тъй като не работя (тоест, не вървя в някоя работа, завод или офис на работа) и по тази причина не задрямвам леко и незабелязано като всеки смачкан от работа човек. Но нали на мен точно това ми е работата? Да не съм зашеметен и наркотизиран от всекидневието, да не съм захласнат и мъгляв от успокояващите грижи на бита, от работните задължения, да не съм притъпен от рутината и баналността. А непрестанно да съм изострен, мъчителен, разкрит като нерв...да съм със свръхясно и обезпокоително до гибел схващане – с цел да извършвам функционалността си на безсънен човек, на публицист.
Какво те тревожи мощно?
Всеки войнолюбец, всеки глупак – без значение дали е руснак, украинец, американец, българин или иранец, който е подготвен да подпали война. Съществуването на такива хора, към момента, макар милионите поучения от историята – ме тревожи извънредно мощно.
Могат ли думите да убиват?
Бих се радвал да остана в главите на хората като човек, който се бори за това да бъде лишен езикът от тая му дарба. Боря се за това – думите да не могат да убиват. Аз съм твърдоглав герой за демистифициране на езика. Това – езикът да има вълшебен и заклинателни качества, да има силата на оръжие – е отражение на ужасното (спрямо нашата настояща представа) архаично мислене на примитивния човек! В ония тъмни времена на заклинатели и прокобесници (с думата „ прокобесник “ приветствам всички които въпреки всичко помнят Яворов), е можело с една дума – клетва, проклинание – фактически да те убият! Виж – вуду и така нататък Защото мистичното мислене на клетия, див и първичен човек е приемало езика като магия, като знамение, като реалност, по-истинска от действителността. В моите разкази и романи аз постоянно се пробвам да изяснявам (не „ втълпявам ”, а точно „ изяснявам ” - като академик, не като прокобесник), че езикът е отлично и мощно средство за връзка, само че не е нищо повече от средство.
Човешкият език е тип чуруликане. Безобиден информационен брътвеж. Начин да обменяме информация. Важен е, скъп е. Но не е магичен. В този мит – „ език заветен ” - се крият ужасни несгоди. Когато езикът е заветен – единствено би трябвало да го вдигнеш и като с магичен скиптър да направиш хората плебеи. Виждам езика на просветените модерни хора като едно положително средство за другарство, а не някакъв злокобен магичен скиптър за притежаване на съзнания.
Защо смяташ, че предизвикваш толкоз крайни страсти у хората?
Защото изричам крайни отзиви. И тъй като съм биполярен човек. Не единствено че пострадвам от биполярно разстройство и ту съм в фикс идея, ту – в меланхолия, ту съм хиперактивен и щастлив, ту тъмен и изнурен, ами и ту пия страховито, ту съм стоманен монах. Скучните хора обичат скучното еднообразие у другите. Но също по този начин обичам да стоя на доста безапелационни и постоянно парадоксални позиции. „ Докса ” - „ това, което е общоприето ”, пара-докса – отвъд, оттатък общоприетото. Това, с биполярната ми природа, апропо, не съм си го избирал аз, а Господ. Така че, който е срещу Господ – да вдигне ръка. Но има и друго нещо – аз считам за извънредно неестетично да се приказва и работи половинчато. Ако ще е да – да е да. Ако ще е не – да е не. Това също го е споделил Господ – Иисус Христос. Дори и във всички взаимни отстъпки, които върша, във всяко омекотяване и състрадание се пробвам да бъда краен. Ако ще се помиряваме с някакви дефекти – би трябвало да го създадем напълно блестящо, ясно и изрично!
Има ли усеща, които си забраняваш, за които изпитваш виновност, че са се породили у теб?
Омразата несъмнено си я не разрешавам, по-точно я обезсмислям посредством схващане. Опитваш ли се да схванеш някого – омразата ти към него се обезсмисля и спада. Също по този начин действам с възприятието за виновност. Което е чиста проба ненавист към себе си. Опитвам се да се схвана и по този начин си прощавам. Човекът, който не си прости, няма късмет да направи нищо положително. Човекът, който не си прости, се вцепенява като скулптура от сол от виновността, която носи. А прощаващият на себе си и на другите продължава напред с ведро лице.
За кое най-вече съжаляваш в живота си?
Всичко претърпяно е добра част от живота ми. Може би от време на време скърбя, че не помня някои неща, в това число и най-тежки, задоволително добре. Яд ме е, че не ги помня задоволително ясно, с цел да мога да ги опиша. Но след това си споделям, че очевидно точно по този начин е по-добре – да не се помнят много-много неприятните неща.
Коя е най-голямата илюзия на хората за теб?
Че имаме нещо общо. Хората постоянно си мислят, че си наподобяват. Че всички ние си приличаме. Че щом аз, споделят си те, мисля по този начин – значи и тоя там (примерно Терзийски) също мисли по този начин. А това не е правилно. Вярно е, че хората по нещо (по нещо!) си наподобяват един с различен. Да – те си наподобяват в 99% от нещата. Но значим е останалият един %. А в него нямат нищо общо.
(Писателят с щерка си). Личен списък.
А какво би желал да научат хората за човешко създание Калин?
Че не пия, не хапвам месо; изключително доста внимавам да не извърша умишлено или от немарливост принуждение над някого (и не съумявам, да го вземат дяволите, все се карам с всякакви хора); че съм християнин, че това не ми пречи да одобрявам Буда като собствен учител; че се опасявам от гибелта като всеки различен и че по тази причина се пробвам да бъда благ и добър с другите човек.
Най-глупавата мъдрост?
" Грабни сникърс! “. Оп, това май не беше мъдрост. Това, доколкото помня, беше някаква древноримска поговорка? Всичко човешко, мамка му, постоянно е доста неуместно. И в това време е извънредно умно. Ние, като помислиш, с изключение на с човешката мяра с друго не разполагаме. Човек е мярата за всички неща, нали по този начин? Ако не вярваш – питай Протагор. Щом човек умира и все пак живее – в това има и трагична нелепост и трагична мъдрост.
Едно изречение, с което би желал да те запомним?
Не бъдете себе си. Бъдете нещо по-добро.
Интервю на Милен Антиохов за SofiaLive.bg
Мечо Пух, Пинокио, Буда, Исус Христос. Използваш ги за герои в своите истории. А някои хора се нервират, че самото потребление като воин на Христос да вземем за пример е насмешка. На кой облик в никакъв случай не би се подигравал?
Всъщност аз на доста малко именити, пък и настоящи герои бих се подигравал. Не се майтапя, тъй като по никакъв начин не обичам да наскърбявам и да контузвам хората. Но има друго. Говоря за доста живи и умрели герои по този начин, както тъкмо аз желая да приказвам за тях. Не както се чака, а както аз желая. Не считам, че това е насмешка или присмиване. Това да е воин в моя история някой, изобщо не значи, че му се майтапя. Най-често аз дегероизирам – вадя от кошмарно блудкавата среда на мита, на клишето – и слагам този воин: Христос, цар Симеон, Буда, Ленин или клошаря Площи (Бог да го прости) в една доста по-реалистична ситуация; неуместна обстановка – тъй като реалистично и неуместно постоянно се припокриват. Тук идват мнителните идиоти, които считат, че да се приказва за образите-икони може единствено в канона, единствено по „ верния ” метод. Както, между другото, в Средновековието не е можело да се спомене, че една благородна дама има крайници. Да, точно – крайници! За благородните дами е можело да се приказва и написа като за едни нестъпващи по земята създания – другото е грозно, обидно и вулгарно. Споменаването изобщо на краката в едно говорене за или с благородна дама се е считало за демонстрация на доста неприятен усет. Това, несъмнено, е било резултат на средновековното ирационално отношение към езика. При закостенелите съзнания, при средновековните хора, езикът има най-вече паметни и заклинателни функционалности. Те, средновековните, ирационални и мистично настроени хора се обкръжават с хиляди „ Така не се приказва ”, „ За това се приказва „ или положително или нищо ”, „ Тази тематика е табу ” и по този начин нататък. Аз, естествено, се пробвам да не бъда обкръжен с идиотски табута, да не бъда феодален човек. И по тази причина – с отзивчива непорочност и лекост – приказвам за всеки каквото ми се иска; каквото ми е на сърцето. Понякога ригидните мозъци се наскърбяват...
Срещу кой съответен ригиден мозък би желал да излезеш в почтен дуел с по един винкел и каквото стане?
Аз съм много горделив, че съм изключително нерешителен. Тоест, по никакъв начин не мога да си показва нито аз да нараня някого, нито той да нарани мене. Всяка неустрашимост, обвързвана с експанзия, ми се коства толкоз примитивна и глупава, че ми става чак неприятно. От смях и от рев. Аз се опасявам за живота. Не за моя особено – а за живота изобщо. Той е покъртително и ужасно нежен. И аз трептя над него. Естествено, като млад бях огромен пехливанин и се кютечех с кой ли не. Явно ми е пристигнало допълнително, очевидно по този начин съм схванал какъв брой е нежен и печален животът.
Понякога наподобява, че мразиш хората. Гадни ли са хората?
Понякога ги ненавиждам. Но по-късно се сещам, че в действителност това е една най-обичайна реакция на ненавист към себе си. Когато се чувстваш безпомощен, незабележим, с вързани ръце и крайници – мразиш хората, само че в действителност мразиш безсилието си. И като се сетя това – развеселявам се и хората ми стават още веднъж благи. Виж, ето нещо, което не мога да изпитвам към хората: Възхищение. Обич – да. Състрадание – постоянно. Но благоговение и удивление – не. Никаква коленопреклонност и уважителност няма у мене. Защото знам, че почтителността, както и всяка форма на възвеличаване, ражда отсреща горделивост. Никакви култове, никакви святости. Не! Хората са ми едни такива – смешни. Мили. Нищо гордо не виждам в тях. Знам себе си. Знам, че каквото е у мене – сходно е и у хората. И по тази причина са ми смешни. И жалки, от време на време. Но благи, дребни. Хората са деца. Величествено е единствено упорството на хората да живеят. Без да знаят тъкмо за какво.
Има ли разлика сред писането на мъжете и дамите?
Естествено, че има. Трудно може да се обърка написаното от мъж с написаното от жена. И към този момент това е добре. Дава някаква двуполюсна изясненост в нещата. Придържането към съществуващите сега, актуалните правила, носи ред. Жените вървят с рокли, мъжете – с панталони. Е, към този момент не е тъкмо по този начин, само че разликите не са изцяло заличени. А щом не са – значи прочут комформизъм прави работа. Все отново е ясно, че от раждането си нататък, във всеки момент получаваме десетки милиарди послания, послания от цялата обкръжаващата ни среда, които ни възпитават точно като „ момчета ” или като „ девойки ”. Джендърът (социалният пол) се основава точно по този начин. И избирането на синьо или розово е най-малката част от тия послания: цялата среда от раждането ни нататък ни формова, щампова, натрапва един модел – мъжки или женски, който ни задължават да приемем. И ето – при някой това натрапване се оказва прекомерно нападателно, нещо споделя щрак – и се счупва. И тогава момчето почва да желае да стане момиче, и противоположното. На идиотите ще кажа: не от неналичието на дисциплинираност, не от дребното пердах, не от неналичието на силово налагане на избран и наложителен сексуален модел се обърква пола, идиоти благи... а от прекомерно агресивното налагане на тоя наложителен сексуален модел! Простичко: когато пренавиваш пружината – тя се къса. Когато прекалиш с условията към едно момче да стане мъж (в най-пошлия, еснафско родолюбив смисъл), то става жена. За образец ще кажа единствено, че най-малкият наследник на най-агресивно мъжествения от всички писатели – Ърнест Хемингуей – е починал като Глория Хемингуей – със заменен пол! Милият Грегъри (така се е казвал преди промяната на пола) просто е бил пречупен от това налагане на пола... Нека оставим децата малко да дишат, бих споделил!
Казвал си нещо в смисъла на: алкохолът отваря сетивата и за един публицист е потребно да пие, че трезвениците не са положителни писатели.
Казвал съм, че отваря сетивата...?! Хм, не мога да си спомня, от пиенето ще да е... майтапя се. Да, алкохолът прави индивида самоуверен. Той е най-много изключително мощен противотревожен медикамент. Е хайде – не медикамент (да не спорим с фармаколозите), само че вещество. Вещество с мощно анксиолитично деяние. „ Анксиетас ” значи безпокойствие, тревога. „ Лизис ” - разграждам, разлагам.
Тревожността е другото име на индивида. И другото име на човешката покруса. От мига в който научим – към тригодишни – че сме смъртни – оттогава-нататък в живота няма покой. Всеки момент е белязан от тревогата. От упованието на гибелта. Естествено – малко хора си дават сметка за това. Ние и без друго живеем опиянени. Най-разпространеният опиат се назовава „ сиво всекидневие ”. Хората си правят битовите отговорности, вървят на работа и по този начин изпадат в необикновен транс, който ги избавя от тревогата най-малко малко; в този поток от еднообразие тревогата най-малко не е непоносима. Но за някои хора това е невероятно. И тази проклета тревога е в действителност това, което сковава, което убива творчеството, което убива всеки обсег.
Казано на всекидневен език то звучи по този начин: „ Защо да върша каквото и да било, откакто ще се мре? “. Тревожността придобива най-различни форми, тя се появява у нас като банални ежедневни страхове – от загубване на работата, от загубване на любовта... Но в случай че покопаем малко по-дълбоко под всеки подобен прост боязън стои Тревожността. Която се споделя по този начин: Всичко е безсмислено, тъй като ще умрем. И ето тук идва алкохолът. Човек може да твори единствено в случай че не го е боязън. Да не помни най-малко за момент тоя непосилен припев, че всичко е безсмислено, тъй като ще бъде пометено от гибелта. Тук идва разсъждението за Бог. Да, добре, Бог. Но по какъв начин да живееш на земята, точно на земята? Защото Бог... там е ясно – само че за какво, демон да го вземе, да се мъчим да живеем точно на земята, като този живот тук е жертван, той е краен, той е единствено малоумен увод, единствено ненужно и трудно преддверие...Защо? Е – тук идва алкохолът. Той, споделих, е най-мощният анксиолитик. И той може да ти даде сили да кажеш: „ Защо ли? Майната ви! Щото по този начин съм решил Аз! “.
Кога си писал по-добре – пил или изтрезнял?
Аз естествено, съм писал и във времената, когато съм пиел. Но множеството и в действителност най-хубавите си неща, най-малко по този начин мисля, съм написал във времена на покъртителна, съвършена умереност. Примерно романът „ Алкохол “. Бях толкоз свръхтрезв, че чак бях в еуфория. Еуфорията на съвършената умереност. Дори в този момент, като се замисля най-внимателно, даже и в интервалите, в които съм пиел, в действителност текстовете си съм пишел здравомислещ, в моменти на абстиненция (бих го нарекъл „ трескаво самоограничение ”). Това, да речем са разказите от „ Има ли кой да ви обича ” – книгата ми, която завоюва Европейската премия за литература и която досега е преведена на девет езика. Да, пиех във времената, в които съм я създал; само че в самите дни и часове на писането на разказите – не.
Смяташ ли, че човек би трябвало да живее, без да чака нищо от другите и света? Често те упрекват, че се държиш все едно всички са ти длъжни.
Всъщност тези, които ме упрекват в това, нормално са хора, които точно считат, че на тях всички са им длъжни. Включително и аз съм им задължен – да одобрявам злобните им рецензии и да бъда какъвто те желаят, а не какъвто съм. Както нормално крадецът вика „ Дръжте крадеца ”. Да, най-често, би трябвало да отбележим, най-нескромните най-нескромно упрекват другите в безочливост. Нали се сещаш? Как някой крещи „ Ей, мамка ти, ей, я незабавно стани непретенциозен, щото аз по този начин съм споделил, беее ееей! “. А другояче – човек щом е бил пренебрегнат на тоя свят от други хора, които, без да го питат, са го основали – някак постоянно има възприятието, че Другите най-малко малко са му длъжни. Той, нагледно казано, споделя по този начин „ Ей, хора, благи хора... аз Съм, Мен ме Има... коства ми се, че сте длъжни да отчетете, че аз Съм и че Мен ме Има! “. И в действителност – аз съм уверен, че защото всички сме прецакали всички и сме прецакани от всички – ето за какво всички сме надълбоко длъжни един на различен. И този дълг се назовава Цивилизация. Честно казано – считам за изключителна нелепост, за артикул на дълбока неосъзнатост и двуличие цялото това съвременно „ Анти-Его ” говорене. Знаеш го – шири се измежду патетичните и слабограмотни хора. Шляещи се из молове и фейсбуци и говорещи на едро за Духовността.
Бил си психиатър в Курило. Какво смяташ, че разболява хората? И физически, само че и душевен?
Това, че са хора. Другото име на човешката природа е болест. Няма по какъв начин да се измъкнем от това. По-добре е умно да приемем това и да живеем почтено с този факт. Да живееш същински, значи добре и почтено да съжителстваш И с заболяванията си.
Но тук има един тъничък миг. Консуматорската система (философия, пропаганда) внушава на актуалния човек, че не е обикновено да е болен. Това, естествено, дружно с идиотизма, който също тази система непрестанно внушава „ че всеки е задължен да преследва щастието си (без да се прецизира в никакъв случай какво е това щастие) ”, имат за цел да накарат хората да купуват. Да купуват всякакви неща – непрестанно! Внушаваш на хората непрестанно, че не е обикновено да са заболели – и по тази причина, с цел да не са заболели, те би трябвало да купуват големи количества здравословни храни, хранителни добавки, медикаменти за безусловно всичко и така нататък Дребна, комерсиална измама.
Последно от какво не можа да заспиш?
От мислене. Вечер нормално се въртя, въртя се до един-два часà и много мъчно задрямвам. И ми се коства, че това е обикновено. Как ще заспиш, като имаш цялостен един подобен свят за мислене? Кой си показва тая колосална драма, наречена свят? Кой си показва тая колосална драма, наречена живот? Ами – аз си ги представям. Някой ще каже (и евентуално с право), че просто тъй като не работя (тоест, не вървя в някоя работа, завод или офис на работа) и по тази причина не задрямвам леко и незабелязано като всеки смачкан от работа човек. Но нали на мен точно това ми е работата? Да не съм зашеметен и наркотизиран от всекидневието, да не съм захласнат и мъгляв от успокояващите грижи на бита, от работните задължения, да не съм притъпен от рутината и баналността. А непрестанно да съм изострен, мъчителен, разкрит като нерв...да съм със свръхясно и обезпокоително до гибел схващане – с цел да извършвам функционалността си на безсънен човек, на публицист.
Какво те тревожи мощно?
Всеки войнолюбец, всеки глупак – без значение дали е руснак, украинец, американец, българин или иранец, който е подготвен да подпали война. Съществуването на такива хора, към момента, макар милионите поучения от историята – ме тревожи извънредно мощно.
Могат ли думите да убиват?
Бих се радвал да остана в главите на хората като човек, който се бори за това да бъде лишен езикът от тая му дарба. Боря се за това – думите да не могат да убиват. Аз съм твърдоглав герой за демистифициране на езика. Това – езикът да има вълшебен и заклинателни качества, да има силата на оръжие – е отражение на ужасното (спрямо нашата настояща представа) архаично мислене на примитивния човек! В ония тъмни времена на заклинатели и прокобесници (с думата „ прокобесник “ приветствам всички които въпреки всичко помнят Яворов), е можело с една дума – клетва, проклинание – фактически да те убият! Виж – вуду и така нататък Защото мистичното мислене на клетия, див и първичен човек е приемало езика като магия, като знамение, като реалност, по-истинска от действителността. В моите разкази и романи аз постоянно се пробвам да изяснявам (не „ втълпявам ”, а точно „ изяснявам ” - като академик, не като прокобесник), че езикът е отлично и мощно средство за връзка, само че не е нищо повече от средство.
Човешкият език е тип чуруликане. Безобиден информационен брътвеж. Начин да обменяме информация. Важен е, скъп е. Но не е магичен. В този мит – „ език заветен ” - се крият ужасни несгоди. Когато езикът е заветен – единствено би трябвало да го вдигнеш и като с магичен скиптър да направиш хората плебеи. Виждам езика на просветените модерни хора като едно положително средство за другарство, а не някакъв злокобен магичен скиптър за притежаване на съзнания.
Защо смяташ, че предизвикваш толкоз крайни страсти у хората?
Защото изричам крайни отзиви. И тъй като съм биполярен човек. Не единствено че пострадвам от биполярно разстройство и ту съм в фикс идея, ту – в меланхолия, ту съм хиперактивен и щастлив, ту тъмен и изнурен, ами и ту пия страховито, ту съм стоманен монах. Скучните хора обичат скучното еднообразие у другите. Но също по този начин обичам да стоя на доста безапелационни и постоянно парадоксални позиции. „ Докса ” - „ това, което е общоприето ”, пара-докса – отвъд, оттатък общоприетото. Това, с биполярната ми природа, апропо, не съм си го избирал аз, а Господ. Така че, който е срещу Господ – да вдигне ръка. Но има и друго нещо – аз считам за извънредно неестетично да се приказва и работи половинчато. Ако ще е да – да е да. Ако ще е не – да е не. Това също го е споделил Господ – Иисус Христос. Дори и във всички взаимни отстъпки, които върша, във всяко омекотяване и състрадание се пробвам да бъда краен. Ако ще се помиряваме с някакви дефекти – би трябвало да го създадем напълно блестящо, ясно и изрично!
Има ли усеща, които си забраняваш, за които изпитваш виновност, че са се породили у теб?
Омразата несъмнено си я не разрешавам, по-точно я обезсмислям посредством схващане. Опитваш ли се да схванеш някого – омразата ти към него се обезсмисля и спада. Също по този начин действам с възприятието за виновност. Което е чиста проба ненавист към себе си. Опитвам се да се схвана и по този начин си прощавам. Човекът, който не си прости, няма късмет да направи нищо положително. Човекът, който не си прости, се вцепенява като скулптура от сол от виновността, която носи. А прощаващият на себе си и на другите продължава напред с ведро лице.
За кое най-вече съжаляваш в живота си?
Всичко претърпяно е добра част от живота ми. Може би от време на време скърбя, че не помня някои неща, в това число и най-тежки, задоволително добре. Яд ме е, че не ги помня задоволително ясно, с цел да мога да ги опиша. Но след това си споделям, че очевидно точно по този начин е по-добре – да не се помнят много-много неприятните неща.
Коя е най-голямата илюзия на хората за теб?
Че имаме нещо общо. Хората постоянно си мислят, че си наподобяват. Че всички ние си приличаме. Че щом аз, споделят си те, мисля по този начин – значи и тоя там (примерно Терзийски) също мисли по този начин. А това не е правилно. Вярно е, че хората по нещо (по нещо!) си наподобяват един с различен. Да – те си наподобяват в 99% от нещата. Но значим е останалият един %. А в него нямат нищо общо.
(Писателят с щерка си). Личен списък.
А какво би желал да научат хората за човешко създание Калин?
Че не пия, не хапвам месо; изключително доста внимавам да не извърша умишлено или от немарливост принуждение над някого (и не съумявам, да го вземат дяволите, все се карам с всякакви хора); че съм християнин, че това не ми пречи да одобрявам Буда като собствен учител; че се опасявам от гибелта като всеки различен и че по тази причина се пробвам да бъда благ и добър с другите човек.
Най-глупавата мъдрост?
" Грабни сникърс! “. Оп, това май не беше мъдрост. Това, доколкото помня, беше някаква древноримска поговорка? Всичко човешко, мамка му, постоянно е доста неуместно. И в това време е извънредно умно. Ние, като помислиш, с изключение на с човешката мяра с друго не разполагаме. Човек е мярата за всички неща, нали по този начин? Ако не вярваш – питай Протагор. Щом човек умира и все пак живее – в това има и трагична нелепост и трагична мъдрост.
Едно изречение, с което би желал да те запомним?
Не бъдете себе си. Бъдете нещо по-добро.
Интервю на Милен Антиохов за SofiaLive.bg
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ