За буквата и духа на конституцията
Калин Манолов е дълготраен публицист и създател на Института за свободен капитализъм " Атлас ".
Аз не съм правист, аз съм жител. Един от тези, които са основали и страната, и конституцията. Първата – с цел да ги пази от нарушители, втората – с цел да ги пази от страната. Но преценям, че нито страната пази моите ползи, нито " конституцията ни е най-хубавата в Източна Европа ". Смятам, че и двете би трябвало да се трансформират. Такъв апел може да бъде избран като нездравословен единствено от персонално заинтригувани бранители на статуквото. Но той така и така не е ориентиран към тях.
Защо като жител съм задоволително заинтригуван, квалифициран и способен, да упорствам за смяна на конституцията? Защото конституцията кодифицира полезностите ми и подсигурява правата ми. А това е философия, не право. Или по-точно: философия на правото. Юристите просто обличат тази философия в закон. Не че функционалността им е маловажна, само че е вторична. Дебатът за конституцията би трябвало да се господства от философи. И те да влагат еднообразно наличие в понятията, с които боравят. В началото това ще направя и аз.
И по този начин: един закон, в това число висшият, кодифицира полезности.
Ценностите са основа на всяка смислена политика. Те не са абстракции, а най-силният сплотяващ детайл на нацията, втъкан в основата на нейното политическо устройство.
Ценно за нас може да бъде само това, което е положително за нашия живот, и назад - не може да бъде полезност това, което ни унищожава. Около полезностите построяваме задачите си. Ценност номер едно за всеки е неговия живот. Цел номер едно е нашето лично благополучие.
Веднъж основани, полезностите би трябвало да бъдат опазени със силата на закона. Законът би трябвало да пази свободата на човек да живее и работи в собствен личен интерес. Той би трябвало да изключи опцията държавното управление да ползва мощ против почтени хора. Свободата, в същността си, е отбрана от използването на мощ по отношение на нас - било то от обособени жители или от държавното управление. Тази отбрана се обезпечава посредством законите и конституцията.
Да възцарява Справедливостта е цел на всеки закон.
Да отбрани правата ми от държавното управление, което е непрестанно изкушено да ги нарушава, е цел на конституцията
Ако не кодифицира добре полезностите ми и не подсигурява добре правата ми, Конституцията би трябвало да бъде поправена. И аз имам правото да кажа по какъв начин.
Конституцията от 1991 година беше " градена " от парламент, в които комунистите имаха безусловно болшинство. Основна тяхна цел бе, без да е монархия, страната във всеки миг да може да бъде " взета на ръчно ръководство " - директно или посредством подставени лица. За да я реализиран, използваха социалистическа, или в най-хубавия случай – ляво-либерална философия. Заради множеството вътрешни несъгласия в тази философия, българската Конституция продуцира порочно, едва, безредно и неефективно ръководство, и също такова законодателство. Вместо законите да контролират публичните връзки и да внасят изясненост и непоклатимост, те дестабилизират обществото и го тласкат към безпорядък.
Това е неподготвеното ми, некадърно и патетично мнение за конституцията.
Ще се опитам да го уточнявам в седем точки.
1. В конституцията не е очакван механизъм, характерен на парламентарния политически модел, който да разрешава на управляващите както взаимно да се утвърждават, по този начин и взаимно да се разпускат.
2. Дадена е законодателна самодейност на изпълнителната власт. На процедура изпълнителят написа разпоредбите, по които и да работи, и да бъде съден. Това е тежък спор на ползи.
3. Предотвратена е опцията държавните политики да бъдат следени от съда и Народното събрание, тъй като едното произлиза от другото. Това води до парадокса само Народното събрание, т.е. ръководещата партия или коалиция, да въздава правдивост. " Справедливостта " в страната напълно зависи от ръководещото болшинство.
4. При всяка смяна на това болшинство, законите – а посредством тях и страната! - се сменят радикално. Така се оформя политическа каста, която стои над и отвън всевъзможен публичен надзор. Нейните членове имитират свирепи идеологически конфликти, само че в действителност са от една партия – партията на властта. И принадлежат на една класа – номенклатурната.
5. Съдебната система няма право на законодателна самодейност, което на процедура подчинява правосъдните решения на законодателя, т.е. на същата партийна централа.
6. Участието на жителите в ръководството на страната и опцията им да упражняват ефикасен надзор върху властта, е сведено до най-малко. Сега " електоратът " гласоподава за президент, който няма пълномощия да управлява; гласоподава за локални органи на ръководство, които са подчинени на изпълнителната и законодателната власт, т.е. на партийните централи; гласоподава съразмерно за парламент, тъй че отново партийните централи вземат решение кой да бъде депутат.
7. Основните права на жителите са официално декларирани в конституцията, само че функционално лимитирани от наредбите на закони.
В резюме: Конституцията от 1991 година сложи знак на тъждество сред власт, държавно управление, страна и общество.
Такава изначално сбъркана философия не може да бъде поправена с ремонти.
Трябва да се напише напълно нова конституция, подчинена на друга конституционно-правна философия. Конституция, която пази личността и нейните права, а не страната и нейните искания.
Съмнявам се, че президентът е на тази висота, въпреки че като инциира парламентарен спор след скандалното предопределение на Гешев за основен прокурор, Радев сякаш най-сетне откри мястото си в българската политическа система. Вкопчени в статуквото, партиите в Народното събрание му " подадоха за левачката " в наказателното поле, и Радев не пропусна. Консултациите, които стартира, освен добре обслужват моментния му интерес, само че и работят за дълготрайните му цели. Включително за най-дългосрочните: да направи партия и България да стане президентска република. Най-вероятно Радев ще ги съчетае: ще се опита да направи партия, обединена към идея за смяна на конституцията. И ще се кандидатира за втори мандат.
Ще е доста любопитно, в случай че Борисов му е съперник. Президентската република е тяхна обща концепция.
През октомври 2018 година Радев не изключи опцията за такава конституционна смяна, " в случай че политическата класа не е способна да реши проблемите на страната в границите на сегашните си пълномощия ". Но още през юли 2009, когато някогашният президент Желю Желев сподели в телевизионно изявление, че е за европейски вид президентска република, Борисов съобщи, че доста почита Желев, и че " той е споделил нещо, което би трябвало да се дискутира в медиите, неправителствените организации, политическите партии ". За разлика от доста други, от тези си думи Борисов още не се е отрекъл.
Е, конституционната полемика стартира. Надявам се извънпарламентарната дясна съпротива да се включи в нея. И да я радикализира, като настои за преформатиране на политическия модел и на системата на политическо посланичество. Крайно време е (някои от) идващите парламентарни избори да са за Велико национално заседание с оптимално къс мандат, през който да свърши единствено две неща: да анулира сегашната конституция, и да одобри процедура за приемане на нова чрез референдум.
Всичко останало е от Лукаваго, без значение по какъв начин го назовават в този момент.
Аз не съм правист, аз съм жител. Един от тези, които са основали и страната, и конституцията. Първата – с цел да ги пази от нарушители, втората – с цел да ги пази от страната. Но преценям, че нито страната пази моите ползи, нито " конституцията ни е най-хубавата в Източна Европа ". Смятам, че и двете би трябвало да се трансформират. Такъв апел може да бъде избран като нездравословен единствено от персонално заинтригувани бранители на статуквото. Но той така и така не е ориентиран към тях.
Защо като жител съм задоволително заинтригуван, квалифициран и способен, да упорствам за смяна на конституцията? Защото конституцията кодифицира полезностите ми и подсигурява правата ми. А това е философия, не право. Или по-точно: философия на правото. Юристите просто обличат тази философия в закон. Не че функционалността им е маловажна, само че е вторична. Дебатът за конституцията би трябвало да се господства от философи. И те да влагат еднообразно наличие в понятията, с които боравят. В началото това ще направя и аз.
И по този начин: един закон, в това число висшият, кодифицира полезности.
Ценностите са основа на всяка смислена политика. Те не са абстракции, а най-силният сплотяващ детайл на нацията, втъкан в основата на нейното политическо устройство.
Ценно за нас може да бъде само това, което е положително за нашия живот, и назад - не може да бъде полезност това, което ни унищожава. Около полезностите построяваме задачите си. Ценност номер едно за всеки е неговия живот. Цел номер едно е нашето лично благополучие.
Веднъж основани, полезностите би трябвало да бъдат опазени със силата на закона. Законът би трябвало да пази свободата на човек да живее и работи в собствен личен интерес. Той би трябвало да изключи опцията държавното управление да ползва мощ против почтени хора. Свободата, в същността си, е отбрана от използването на мощ по отношение на нас - било то от обособени жители или от държавното управление. Тази отбрана се обезпечава посредством законите и конституцията.
Да възцарява Справедливостта е цел на всеки закон.
Да отбрани правата ми от държавното управление, което е непрестанно изкушено да ги нарушава, е цел на конституцията
Ако не кодифицира добре полезностите ми и не подсигурява добре правата ми, Конституцията би трябвало да бъде поправена. И аз имам правото да кажа по какъв начин.
Конституцията от 1991 година беше " градена " от парламент, в които комунистите имаха безусловно болшинство. Основна тяхна цел бе, без да е монархия, страната във всеки миг да може да бъде " взета на ръчно ръководство " - директно или посредством подставени лица. За да я реализиран, използваха социалистическа, или в най-хубавия случай – ляво-либерална философия. Заради множеството вътрешни несъгласия в тази философия, българската Конституция продуцира порочно, едва, безредно и неефективно ръководство, и също такова законодателство. Вместо законите да контролират публичните връзки и да внасят изясненост и непоклатимост, те дестабилизират обществото и го тласкат към безпорядък.
Това е неподготвеното ми, некадърно и патетично мнение за конституцията.
Ще се опитам да го уточнявам в седем точки.
1. В конституцията не е очакван механизъм, характерен на парламентарния политически модел, който да разрешава на управляващите както взаимно да се утвърждават, по този начин и взаимно да се разпускат.
2. Дадена е законодателна самодейност на изпълнителната власт. На процедура изпълнителят написа разпоредбите, по които и да работи, и да бъде съден. Това е тежък спор на ползи.
3. Предотвратена е опцията държавните политики да бъдат следени от съда и Народното събрание, тъй като едното произлиза от другото. Това води до парадокса само Народното събрание, т.е. ръководещата партия или коалиция, да въздава правдивост. " Справедливостта " в страната напълно зависи от ръководещото болшинство.
4. При всяка смяна на това болшинство, законите – а посредством тях и страната! - се сменят радикално. Така се оформя политическа каста, която стои над и отвън всевъзможен публичен надзор. Нейните членове имитират свирепи идеологически конфликти, само че в действителност са от една партия – партията на властта. И принадлежат на една класа – номенклатурната.
5. Съдебната система няма право на законодателна самодейност, което на процедура подчинява правосъдните решения на законодателя, т.е. на същата партийна централа.
6. Участието на жителите в ръководството на страната и опцията им да упражняват ефикасен надзор върху властта, е сведено до най-малко. Сега " електоратът " гласоподава за президент, който няма пълномощия да управлява; гласоподава за локални органи на ръководство, които са подчинени на изпълнителната и законодателната власт, т.е. на партийните централи; гласоподава съразмерно за парламент, тъй че отново партийните централи вземат решение кой да бъде депутат.
7. Основните права на жителите са официално декларирани в конституцията, само че функционално лимитирани от наредбите на закони.
В резюме: Конституцията от 1991 година сложи знак на тъждество сред власт, държавно управление, страна и общество.
Такава изначално сбъркана философия не може да бъде поправена с ремонти.
Трябва да се напише напълно нова конституция, подчинена на друга конституционно-правна философия. Конституция, която пази личността и нейните права, а не страната и нейните искания.
Съмнявам се, че президентът е на тази висота, въпреки че като инциира парламентарен спор след скандалното предопределение на Гешев за основен прокурор, Радев сякаш най-сетне откри мястото си в българската политическа система. Вкопчени в статуквото, партиите в Народното събрание му " подадоха за левачката " в наказателното поле, и Радев не пропусна. Консултациите, които стартира, освен добре обслужват моментния му интерес, само че и работят за дълготрайните му цели. Включително за най-дългосрочните: да направи партия и България да стане президентска република. Най-вероятно Радев ще ги съчетае: ще се опита да направи партия, обединена към идея за смяна на конституцията. И ще се кандидатира за втори мандат.
Ще е доста любопитно, в случай че Борисов му е съперник. Президентската република е тяхна обща концепция.
През октомври 2018 година Радев не изключи опцията за такава конституционна смяна, " в случай че политическата класа не е способна да реши проблемите на страната в границите на сегашните си пълномощия ". Но още през юли 2009, когато някогашният президент Желю Желев сподели в телевизионно изявление, че е за европейски вид президентска република, Борисов съобщи, че доста почита Желев, и че " той е споделил нещо, което би трябвало да се дискутира в медиите, неправителствените организации, политическите партии ". За разлика от доста други, от тези си думи Борисов още не се е отрекъл.
Е, конституционната полемика стартира. Надявам се извънпарламентарната дясна съпротива да се включи в нея. И да я радикализира, като настои за преформатиране на политическия модел и на системата на политическо посланичество. Крайно време е (някои от) идващите парламентарни избори да са за Велико национално заседание с оптимално къс мандат, през който да свърши единствено две неща: да анулира сегашната конституция, и да одобри процедура за приемане на нова чрез референдум.
Всичко останало е от Лукаваго, без значение по какъв начин го назовават в този момент.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ