Илчевски изрисува с камъчета 130-годишна къща
Какво значи да се будиш в твоя селски парадайс всеки божи ден в 5 сутринта и да започваш да пишеш? Да гледаш света от прозорците на къща, облечена в камък, спретнат като приказка от ръцете ти. Николай Илчевски от години живее по този начин. След добилите огромна популярност „ Записки от селската кръчма” и „ Репортажи от нищото” писателят показа новите си две книги „ Кукумяв” и „ Следа от самодива”. В първата е поместил 496 описа от по няколко фрази, които разказват истории. Красиви думи, причудливи камъни и странни дървета - това са нещата, които запълват живота на Николай Илчевски.
Преди години той събра сбирка от хиляди дървени фигурки, открити на къра. И ги кръсти „ Тера Фантастика”. „ Дано не ме сметнат за вманиачен, само че аз в гората виждам клечки, които ми се усмихват. Вземам това дървено нещо, единствено врътна ножа, направя му две дупки и то стане живо. Много странна работа”, споделя той. Колекцията от над 4000 дървени пластики и фигурки от клони, клечки и корени в този момент е сложена в склад и е покрита с пясък, с цел да не я изяде короядът.
Дядо му - известният занаятчия зидар Кольо Илчевски от село Върбово - сред Широка лъка и Чепеларе, когато ходил на открито, постоянно се навеждал и си вземал камък от земята. Хваща го, поставя го под мишница и си го носи с километри. „ Защото камъкът е находка и той ще му би трябвало за зида. Често във фантазиите си го назовавам „ Сизиф”. Той е и това, само че и не е Сизиф, тъй като неговите камъни не падаха назад. Какъвто дувар е направил - още е устоял на времето”, споделя Илчевски.
Така от дете обича и камъните. Близо 10 години е правил по поръчка каменни градини, които изобразяват огромни причудливи животни. „ Преди, като стартира един обект, и един-два месеца се затварям на него и пребивавам единствено с него. Сега от ден на ден ми се написа и не мога да отстранявам толкоз време за камъни. Но разум и ръце имам още да върша такива неща. Сега с камъка сме на пауза”, споделя създателят на „ Репортажи от нищото”.
На село си купил една остаряла кирпичена къща на 130 години. И почнал да прави проекти по какъв начин да я облече в камък. Направил 22 колони и ги свързал с трегери през 2 метра. Така нараснал стените с още 20 сантиметра и върху тях построил още една стена.
„ Отгоре облякох стените с камъни и мозайки. Специално търсих съборетина, която да възстановя. Къща с душа, която да реанимирам! Намерих къща, чиято душа мъжделееше - едната й стена паднала. Възстанових я, като й резервирах вътре и остарялото й огнище. Когато го възпламених за пръв път, то димя половин час, след това избухна в огън и потегли. А преди този момент аз приказвам на камината: Няма да умираш! Ще те запаля, с цел да те възстановя!”, споделя той. Все едно съживил 130-годишния дом. Избухването на камината след половин час страдания и пушек съпоставя с удавника, на който вършат изкуствено дишане и внезапно си взема първия нов въздух.
Илчевски споделя, че не се е преместил от огромния град на село. „ Просто разширих обитанието си. Градското ми жилище е на една въздишка от „ Тримонциум”. За мен като деен човек е значимо понякога да бъда в огромното общество. Усещам, че съм нужен на доста хора. Еманципирах се от книжарниците и комерсиалните обекти и популяризирам книгите си с пощите”, изяснява той.
Не стопира да се учудва на парадокса, който кара градския човек да назовава дъждовните дни „ неприятно време”, а жегите „ хубаво”. На село всички се радват, когато вали. „ Пиша най-хубаво в дъжд, тъй като тогава изкушенията отвън дома завършват. Сядам, пущам котва, стоя на док като транспортен съд и стартирам да пиша. А на открито никой не те желае и никой не те чака”, споделя Илчевски.
Когато стане в 5 сутринта, или стартира да написа, какво му хрумне, или пуска първите си текстове във Facebook. Те се четат и се разискват от стотици. Търси и напомня остарели, редки и от дълго време забравени думи. „ Влюбен съм в тях и се старая да пиша с доста - да има обилие от думи”, споделя Николай Илчевски.
Преди години той събра сбирка от хиляди дървени фигурки, открити на къра. И ги кръсти „ Тера Фантастика”. „ Дано не ме сметнат за вманиачен, само че аз в гората виждам клечки, които ми се усмихват. Вземам това дървено нещо, единствено врътна ножа, направя му две дупки и то стане живо. Много странна работа”, споделя той. Колекцията от над 4000 дървени пластики и фигурки от клони, клечки и корени в този момент е сложена в склад и е покрита с пясък, с цел да не я изяде короядът.
Дядо му - известният занаятчия зидар Кольо Илчевски от село Върбово - сред Широка лъка и Чепеларе, когато ходил на открито, постоянно се навеждал и си вземал камък от земята. Хваща го, поставя го под мишница и си го носи с километри. „ Защото камъкът е находка и той ще му би трябвало за зида. Често във фантазиите си го назовавам „ Сизиф”. Той е и това, само че и не е Сизиф, тъй като неговите камъни не падаха назад. Какъвто дувар е направил - още е устоял на времето”, споделя Илчевски.
Така от дете обича и камъните. Близо 10 години е правил по поръчка каменни градини, които изобразяват огромни причудливи животни. „ Преди, като стартира един обект, и един-два месеца се затварям на него и пребивавам единствено с него. Сега от ден на ден ми се написа и не мога да отстранявам толкоз време за камъни. Но разум и ръце имам още да върша такива неща. Сега с камъка сме на пауза”, споделя създателят на „ Репортажи от нищото”.
На село си купил една остаряла кирпичена къща на 130 години. И почнал да прави проекти по какъв начин да я облече в камък. Направил 22 колони и ги свързал с трегери през 2 метра. Така нараснал стените с още 20 сантиметра и върху тях построил още една стена.
„ Отгоре облякох стените с камъни и мозайки. Специално търсих съборетина, която да възстановя. Къща с душа, която да реанимирам! Намерих къща, чиято душа мъжделееше - едната й стена паднала. Възстанових я, като й резервирах вътре и остарялото й огнище. Когато го възпламених за пръв път, то димя половин час, след това избухна в огън и потегли. А преди този момент аз приказвам на камината: Няма да умираш! Ще те запаля, с цел да те възстановя!”, споделя той. Все едно съживил 130-годишния дом. Избухването на камината след половин час страдания и пушек съпоставя с удавника, на който вършат изкуствено дишане и внезапно си взема първия нов въздух.
Илчевски споделя, че не се е преместил от огромния град на село. „ Просто разширих обитанието си. Градското ми жилище е на една въздишка от „ Тримонциум”. За мен като деен човек е значимо понякога да бъда в огромното общество. Усещам, че съм нужен на доста хора. Еманципирах се от книжарниците и комерсиалните обекти и популяризирам книгите си с пощите”, изяснява той.
Не стопира да се учудва на парадокса, който кара градския човек да назовава дъждовните дни „ неприятно време”, а жегите „ хубаво”. На село всички се радват, когато вали. „ Пиша най-хубаво в дъжд, тъй като тогава изкушенията отвън дома завършват. Сядам, пущам котва, стоя на док като транспортен съд и стартирам да пиша. А на открито никой не те желае и никой не те чака”, споделя Илчевски.
Когато стане в 5 сутринта, или стартира да написа, какво му хрумне, или пуска първите си текстове във Facebook. Те се четат и се разискват от стотици. Търси и напомня остарели, редки и от дълго време забравени думи. „ Влюбен съм в тях и се старая да пиша с доста - да има обилие от думи”, споделя Николай Илчевски.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ