Евтиният труд ни задържа в периферията на Европа
- Какво би трябвало да се отбелязва на 1 май съгласно Вас? Това празник ли е или ден за битка?
- Първи май е ден, в който почитаме труда на милиони хора, които основават благосъстоянието на обществото, само че и ден на битка за почтено възнаграждение, безвредни условия на труд и обществени права. Това не е просто празник, нито единствено ден на историческа памет, а ден, роден от действителни обществени спорове и жертви, с помощта на които работещите по света извоюват фундаментални права, които през днешния ден постоянно одобряваме за даденост.
Историческите корени в отбелязването на 1 май са работническата взаимност и битката за обществени права. През втората половина на XIX век индустриализацията води до тежки условия на труд – дълги работни дни, ниско възнаграждение и липса на обществена отбрана. В Съединените щати работническото придвижване стартира всеобщи акции за въвеждане на осемчасов работен ден. На тази дата, през 1886 година стотици хиляди служащи в Съединени американски щати организират демонстрации. В Чикаго митингите са изключително огромни. Няколко дни по-късно, на 4 май 1886 година, по време на протест на площад „ Хеймаркет “ избухва бомба, последвана от полицейско принуждение. Загиват служащи и служители на реда. Събитието остава в историята като „ Аферата Хеймаркет “ и се трансформира в знак на битката за трудови права.
Три години по-късно, на учредителния конгрес на Втория интернационал в Париж през 1889 година 1 май е разгласен за Международен ден на труда в памет на чикагските служащи и като ден за годишни демонстрации в отбрана на работническите права.
В България първото проведено отбелязване на 1 май е през 1890 година, по самодейност на Типографското сдружение. Постепенно денят се утвърждава като значим знак на работническото придвижване, а след 1945 година става формален празник.
Историята на 1 май ни припомня, че всяко право – осемчасов работен ден, заплатен отпуск, обществена отбрана – е извоювано с битка. Затова през днешния ден този ден би трябвало да бъде и ден на самопризнание, и ден на дейна отбрана на работещите.
- Проблемите на трудещите се хора сякаш съвсем не участват в медиите и в политическия спор. Същевременно непрекъснато чуваме за работещите небогати, за неприятните условия на труд в избрани сфери, безусловно за дива употреба. Защо съгласно Вас не се приказва за това?
- Проблемите на трудещите се постоянно остават в периферията на обществения спор, тъй като обществените въпроси нерядко се подценяват за сметка на икономическите ползи. Работещите небогати, несигурната претовареност, ниските приходи и употребата не са комфортна тематика. В политическия спор постоянно преобладават тематики с по-бърз електорален резултат – изборни акции, геополитика, партийни противодействия. Социалната политика и трудовите връзки изискват по-дълбока експертиза и дълготрайни решения, което ги прави по-неудобни и маловажни за политиците. А в публичните среди, където доминира пазарното мислене, проблемите на труда се интерпретират като самостоятелна отговорност. Така тематики като „ работещи небогати “ или „ употреба “ се омаловажават или преформулират като персонален избор или липса на подготовка. Медиите по-често се ориентират към събитийност, кавги и политически спорове, а не към дълготрайни обществени процеси.
Гласът на труда мъчно пробива, когато медийното пространство е доминирано от стопански или идеологически ползи. Това е и причина синдикатите да имат още по-важна роля – да слагат тези въпроси ясно, аргументирано и упорито. Истината е, че без обществен разговор няма устойчива стопанска система.
- Телевизионните екрани непрекъснато ни облъчват с мненията на пропазарни талибани, които афишират МРЗ за някакъв тип болшевизъм, всеки опит за повишение на приходите се посреща на нож и непрекъснато ни се приказва, че би трябвало да има ограничавания, стягане на коланите и то все за сметка на хората. Има ли метод за превъзмогването на това облъчване?
- По отношение на офанзивите против минималната работна заплата и политиките за приходите – това е идеологическа борба, а не икономическа нужда.
Да се показва повишението на приходите като апокалипсис е опит да се отбрани модел на на ниска цена труд, който задържа България в периферията на Европа. Достойното заплащане не е „ болшевизъм “, а европейски стандарт. Начинът да се преодолее сходно подстрекателство е посредством експертност, действителни данни и мощно посланичество на работещите. По-високите приходи подтикват потреблението, стабилизират обществото и понижават обществените неравенства.
Ключово за КНСБ е връщането на салдото в обществения разговор. Когато в общественото пространство господства единствено една позиция – че разноските за труд са „ проблем “, а не инвестиция – се получава изкривена картина. Важно е политиките да се базират на обстоятелства, а не на идеологически клишета. КНСБ поредно демонстрира в проучвания и разбори, че минималната работна заплата, повишението на приходите и груповото договаряне не са „ разход “, а фактор за вътрешно ползване, стопански напредък и понижаване на неравенствата. Когато този вид разбори са обществени и разбираеми, въздействието на опростени пропагандни тези отслабва.
От друга страна е належащо по-силно наличие на обществената тематика в медиите, само че не като сензация, а като непрекъснат публичен спор. Това значи публицистика, която не се лимитира до опълчване „ за “ или „ срещу “ повишение на приходите, а демонстрира действителните последствия – да вземем за пример по какъв начин ниските заплати водят до работещи небогати, демографски срив и приключване на фрагменти.
И не на последно място – мощните синдикати са естественият контраст на всяка последна идеологизация. Когато работещите са проведени и показани, диалогът се измества от лозунги към действителни договаряния и решения.
Така че превъзмогването на този проблем не става посредством „ заглушаване “ на една или друга позиция, а посредством повече равнопоставеност, повече експертиза и по-силен глас на труда в публичния спор.
- Десницата и до през днешния ден е опиянена, че хората се излезли на площадите през зимата с искане за по-десен бюджет. Има ли нещо правилно в това?
- Твърдението, че публичното неодобрение е било за „ по-десен бюджет “, е политическа операция. Хората излизат на улицата, когато животът им става непостижим – поради високи сметки, ниски приходи, обществена неустановеност и липса на вероятност. Обобщението, че хората са излезли „ за по-десен бюджет “ опростява действителността и пропуща главното: митингите са израз на обществено напрежение, а не на идеологическа обвързаност към съответни стопански доктрини. Исканията са за правдивост, а не за бюджетни формулировки.
Именно по тази причина политическия спор би трябвало да се връща към действителните въпроси – приходи, неравенства, обществени услуги и качество на живот.
- Една от огромните тематики, която остана скрита от погледа на политическата акция, бе огромният скок на цените. Те безусловно се удвоиха, дори се утроиха. Все ли страната ограничения в това отношение? Какво би трябвало да направи за укротяването на този скок?
- Ръстът на цените и инфлационният напън сложиха тежко тестване пред семействата, а държавната реакция постоянно беше закъсняла или незадоволителна. Основният фактор за повишаването е така наречен инфлация на предлагането – растеж на цените, свързан от външни процеси като войната в Близкия изток и проблемите във веригите за доставки. От страна на страната са нужни по-активни политики за отбрана на покупателната дарба: надзор върху спекулата, по-ефективна регулация на основни пазари, обезщетения за уязвими групи, растеж на приходите, привързан с инфлацията, и по-справедливо данъчно облагане. Социалната страна би трябвало да бъде деен участник, а не въздържан наблюдаващ.
- Какви са провокации пред синдикалното придвижване през днешния ден? Наясно ли са хората каква отбрана им обезпечават синдикатите?
- Предизвикателствата пред синдикалното придвижване през днешния ден са свързани както с новите форми на труд, по този начин и с потребността от по-висока осведоменост измежду работещите. Днес синдикалното придвижване е изправено пред съществени и многопластови провокации. На първо място стои смяната в самия темперамент на труда – дигитализацията, автоматизацията и навлизането на платформената стопанска система основават нови форми на претовареност, които постоянно остават отвън обичайните механизми за отбрана. Все по-често виждаме хора, които работят без ясни трудови правни отношения, без сигурност и без достъп до групово договаряне.
Друг основен проблем е намаляващото доверие и ангажираност към синдикатите, изключително измежду младежите. Част от тях не припознават синдикалната организация като собствен натурален бранител или не са задоволително осведомени за изгодите от участието. Често синдикатът се възприема само като организация, която договаря за заплати, само че ролята му е доста по-широка – отбрана при нелегално уволняване, подпомагане при трудови разногласия, възстановяване на изискванията на труд, обезпечаване на безвредна работна среда.
Много хора към момента не осъзнават изцяло, че синдикатите са действителен механизъм за отбрана – от груповото трудово договаряне до правна помощ и напън за законодателни промени. Това е директно обвързвано и с нуждата синдикатите да се модернизират – както в метода, по който споделят, по този начин и в инструментите, които употребяват, с цел да доближат до работещите.
Тук е и нашата отговорност – като синдикати би трябвало да бъдем по-активни, по-прозрачни и по-близо до хората, с цел да обясняваме ясно и съответно какво вършим и каква действителна стойност сътворяваме. Само по този начин можем да възстановим доверието и да изградим по-силно и дейно синдикално придвижване.
- Първи май е ден, в който почитаме труда на милиони хора, които основават благосъстоянието на обществото, само че и ден на битка за почтено възнаграждение, безвредни условия на труд и обществени права. Това не е просто празник, нито единствено ден на историческа памет, а ден, роден от действителни обществени спорове и жертви, с помощта на които работещите по света извоюват фундаментални права, които през днешния ден постоянно одобряваме за даденост.
Историческите корени в отбелязването на 1 май са работническата взаимност и битката за обществени права. През втората половина на XIX век индустриализацията води до тежки условия на труд – дълги работни дни, ниско възнаграждение и липса на обществена отбрана. В Съединените щати работническото придвижване стартира всеобщи акции за въвеждане на осемчасов работен ден. На тази дата, през 1886 година стотици хиляди служащи в Съединени американски щати организират демонстрации. В Чикаго митингите са изключително огромни. Няколко дни по-късно, на 4 май 1886 година, по време на протест на площад „ Хеймаркет “ избухва бомба, последвана от полицейско принуждение. Загиват служащи и служители на реда. Събитието остава в историята като „ Аферата Хеймаркет “ и се трансформира в знак на битката за трудови права.
Три години по-късно, на учредителния конгрес на Втория интернационал в Париж през 1889 година 1 май е разгласен за Международен ден на труда в памет на чикагските служащи и като ден за годишни демонстрации в отбрана на работническите права.
В България първото проведено отбелязване на 1 май е през 1890 година, по самодейност на Типографското сдружение. Постепенно денят се утвърждава като значим знак на работническото придвижване, а след 1945 година става формален празник.
Историята на 1 май ни припомня, че всяко право – осемчасов работен ден, заплатен отпуск, обществена отбрана – е извоювано с битка. Затова през днешния ден този ден би трябвало да бъде и ден на самопризнание, и ден на дейна отбрана на работещите.
- Проблемите на трудещите се хора сякаш съвсем не участват в медиите и в политическия спор. Същевременно непрекъснато чуваме за работещите небогати, за неприятните условия на труд в избрани сфери, безусловно за дива употреба. Защо съгласно Вас не се приказва за това?
- Проблемите на трудещите се постоянно остават в периферията на обществения спор, тъй като обществените въпроси нерядко се подценяват за сметка на икономическите ползи. Работещите небогати, несигурната претовареност, ниските приходи и употребата не са комфортна тематика. В политическия спор постоянно преобладават тематики с по-бърз електорален резултат – изборни акции, геополитика, партийни противодействия. Социалната политика и трудовите връзки изискват по-дълбока експертиза и дълготрайни решения, което ги прави по-неудобни и маловажни за политиците. А в публичните среди, където доминира пазарното мислене, проблемите на труда се интерпретират като самостоятелна отговорност. Така тематики като „ работещи небогати “ или „ употреба “ се омаловажават или преформулират като персонален избор или липса на подготовка. Медиите по-често се ориентират към събитийност, кавги и политически спорове, а не към дълготрайни обществени процеси.
Гласът на труда мъчно пробива, когато медийното пространство е доминирано от стопански или идеологически ползи. Това е и причина синдикатите да имат още по-важна роля – да слагат тези въпроси ясно, аргументирано и упорито. Истината е, че без обществен разговор няма устойчива стопанска система.
- Телевизионните екрани непрекъснато ни облъчват с мненията на пропазарни талибани, които афишират МРЗ за някакъв тип болшевизъм, всеки опит за повишение на приходите се посреща на нож и непрекъснато ни се приказва, че би трябвало да има ограничавания, стягане на коланите и то все за сметка на хората. Има ли метод за превъзмогването на това облъчване?
- По отношение на офанзивите против минималната работна заплата и политиките за приходите – това е идеологическа борба, а не икономическа нужда.
Да се показва повишението на приходите като апокалипсис е опит да се отбрани модел на на ниска цена труд, който задържа България в периферията на Европа. Достойното заплащане не е „ болшевизъм “, а европейски стандарт. Начинът да се преодолее сходно подстрекателство е посредством експертност, действителни данни и мощно посланичество на работещите. По-високите приходи подтикват потреблението, стабилизират обществото и понижават обществените неравенства.
Ключово за КНСБ е връщането на салдото в обществения разговор. Когато в общественото пространство господства единствено една позиция – че разноските за труд са „ проблем “, а не инвестиция – се получава изкривена картина. Важно е политиките да се базират на обстоятелства, а не на идеологически клишета. КНСБ поредно демонстрира в проучвания и разбори, че минималната работна заплата, повишението на приходите и груповото договаряне не са „ разход “, а фактор за вътрешно ползване, стопански напредък и понижаване на неравенствата. Когато този вид разбори са обществени и разбираеми, въздействието на опростени пропагандни тези отслабва.
От друга страна е належащо по-силно наличие на обществената тематика в медиите, само че не като сензация, а като непрекъснат публичен спор. Това значи публицистика, която не се лимитира до опълчване „ за “ или „ срещу “ повишение на приходите, а демонстрира действителните последствия – да вземем за пример по какъв начин ниските заплати водят до работещи небогати, демографски срив и приключване на фрагменти.
И не на последно място – мощните синдикати са естественият контраст на всяка последна идеологизация. Когато работещите са проведени и показани, диалогът се измества от лозунги към действителни договаряния и решения.
Така че превъзмогването на този проблем не става посредством „ заглушаване “ на една или друга позиция, а посредством повече равнопоставеност, повече експертиза и по-силен глас на труда в публичния спор.
- Десницата и до през днешния ден е опиянена, че хората се излезли на площадите през зимата с искане за по-десен бюджет. Има ли нещо правилно в това?
- Твърдението, че публичното неодобрение е било за „ по-десен бюджет “, е политическа операция. Хората излизат на улицата, когато животът им става непостижим – поради високи сметки, ниски приходи, обществена неустановеност и липса на вероятност. Обобщението, че хората са излезли „ за по-десен бюджет “ опростява действителността и пропуща главното: митингите са израз на обществено напрежение, а не на идеологическа обвързаност към съответни стопански доктрини. Исканията са за правдивост, а не за бюджетни формулировки.
Именно по тази причина политическия спор би трябвало да се връща към действителните въпроси – приходи, неравенства, обществени услуги и качество на живот.
- Една от огромните тематики, която остана скрита от погледа на политическата акция, бе огромният скок на цените. Те безусловно се удвоиха, дори се утроиха. Все ли страната ограничения в това отношение? Какво би трябвало да направи за укротяването на този скок?
- Ръстът на цените и инфлационният напън сложиха тежко тестване пред семействата, а държавната реакция постоянно беше закъсняла или незадоволителна. Основният фактор за повишаването е така наречен инфлация на предлагането – растеж на цените, свързан от външни процеси като войната в Близкия изток и проблемите във веригите за доставки. От страна на страната са нужни по-активни политики за отбрана на покупателната дарба: надзор върху спекулата, по-ефективна регулация на основни пазари, обезщетения за уязвими групи, растеж на приходите, привързан с инфлацията, и по-справедливо данъчно облагане. Социалната страна би трябвало да бъде деен участник, а не въздържан наблюдаващ.
- Какви са провокации пред синдикалното придвижване през днешния ден? Наясно ли са хората каква отбрана им обезпечават синдикатите?
- Предизвикателствата пред синдикалното придвижване през днешния ден са свързани както с новите форми на труд, по този начин и с потребността от по-висока осведоменост измежду работещите. Днес синдикалното придвижване е изправено пред съществени и многопластови провокации. На първо място стои смяната в самия темперамент на труда – дигитализацията, автоматизацията и навлизането на платформената стопанска система основават нови форми на претовареност, които постоянно остават отвън обичайните механизми за отбрана. Все по-често виждаме хора, които работят без ясни трудови правни отношения, без сигурност и без достъп до групово договаряне.
Друг основен проблем е намаляващото доверие и ангажираност към синдикатите, изключително измежду младежите. Част от тях не припознават синдикалната организация като собствен натурален бранител или не са задоволително осведомени за изгодите от участието. Често синдикатът се възприема само като организация, която договаря за заплати, само че ролята му е доста по-широка – отбрана при нелегално уволняване, подпомагане при трудови разногласия, възстановяване на изискванията на труд, обезпечаване на безвредна работна среда.
Много хора към момента не осъзнават изцяло, че синдикатите са действителен механизъм за отбрана – от груповото трудово договаряне до правна помощ и напън за законодателни промени. Това е директно обвързвано и с нуждата синдикатите да се модернизират – както в метода, по който споделят, по този начин и в инструментите, които употребяват, с цел да доближат до работещите.
Тук е и нашата отговорност – като синдикати би трябвало да бъдем по-активни, по-прозрачни и по-близо до хората, с цел да обясняваме ясно и съответно какво вършим и каква действителна стойност сътворяваме. Само по този начин можем да възстановим доверието и да изградим по-силно и дейно синдикално придвижване.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ