За малките и големите неща
Какво научих?
Научих се да имам вяра на инстинктите си . Като вълчица. На моите и на ничии други.
Научих се да нямам доверие в думи. А единствено на каузи . Последователни и с тежест.
Научих се на мощ . Научих го, когато най-сетне одобрих, че слабостта не е недостатък, а просто най-трудната крачка за постигането ѝ.
Научих се да ставам и да не преставам . Когато. Където. Просто тъй като.
Научих, че хората към теб са значими . Когато успееш да ги различиш. И разпознаеш качеството в тях.
Научих, че фантазиите окриляват , когато не живееш единствено и само с тях.
Противното би означавало бягство от самия себе си.
Научих, че е значимо да виждаш и да живееш в действителността , даже когато е мъчителна. Да не спестявам пред себе си истината. Но без да я трансформирам в драма.
Научих, че в любовта се дава преди да искаш да получиш . Клише, само че факт.
Научих, че в случай че съумея в страданието да приложа даже и малко комизъм , ще се изправя доста по-лесно.
Научих, че би трябвало да деликатно да предпочитам правилата, в които да имам вяра . Те могат да те затворят в клетка. Или да те повдигнат до висините на орлите.
Научих се да се приписвам на страстите си , без значение от белезите. Отново. И още веднъж. Това е единственият лек за раните.
Научих, че е същинско изкуство да не се съпротивлявам на живота . Но да се примиря с него, би било проваляне.
Научих, че е значимо да се боря да подкрепям постоянно жив пламъка на любознанието . Но без да го трансформирам в напразно злословене.
Научих, че е значимо да се изучавам . От всичко. Всеки. И когато и да е. Научих го от себе си. От хората, които значат доста и не значат нищо. Че даже и тази значителност е прекомерно относителна.
Научих, че когато имам всичко, в действителност нямам нищо . Защото тогава има доста за губене. И това сковава. Да се отпусна и просто да се веселя. Само тогава мога да събера Вселената в ръцете си.
Научих, че всичко е избор . Избор по какъв начин да пребивавам. Как да се трудя. Дали да остана вярна на оня див инстинкт. Дали да се усмихна необятно, даже когато в душата ми е гръмнал бойлер.
И още доста за научаване ще има. Колко тъкмо не знам. Но пък знам, че ще бъда там – изправена, приемаща, отхвърляща, разплакана, засмяна, искаща, близка и далечна . Невъзможен път за извървяване. Но заслужен за катерене.
Соня Божкова
