Кратък наръчник по конституционна реформа
Какво е „ конституционна промяна “? И за какво в политическото пространство се стартира концепцията за „ държавно управление на конституционната промяна “? За времето от 2014 година насам думите „ промени в Конституцията “ се трансфораха в предмет на реториката не на една или две партии, обхващащи всевъзможни допустимо оферти – от промени във връзка с модела на локално самоуправление, през правосъдната власт, до привикване на Велико Народно заседание, което да би трябвало да прекрои формата на държавно ръководство от парламентарна към президентска република. И по този начин към този момент съвсем 10 години, които кулминираха може би в промените на главния закон от 2015 година, за които в действителност се откри конституционно болшинство в 43-то Народно заседание и присъединяване на ГЕРБ, Реформаторския блок, Патриотичния фронт, АБВ и Движение за права и свободи. Измененията обхващаха Глава шеста „ Съдебна власт “ и най-значимият резултат от тях беше разделянето на Висшия правосъден съвет на две колегии, съдийска и прокурорска, разширение пълномощията и функционалностите на Инспектората към Висшия правосъден съвет, правото на Висшия адвокатски съвет да сезира Конституционния съд с искане за определяне на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на жителите и други
На първо време би трябвало да се даде отговор на въпроса какво тъкмо съставлява търсената от политическите партии „ конституционна промяна “ и в каква област търсят да я осъществят – дали тя ще се ограничи само до най-дискутираната до този миг част по линия на правосъдната промяна или тя ще бъде по-всеобхватна като в нея ще влязат и други области от организацията на страната (често да вземем за пример се приказва за свръхконцентриран модел във връзка с локалното самоуправление и нуждата от известна децентрализация). Политическите партии би трябвало да имат ясна визия какво търсят и какво биха желали да реализират като резултат посредством промените в главния закон. До този миг настоящата Конституция е променяна общо четири пъти – през 2003 година, 2005 година, 2007 година и 2015 година Като изключим измененията от 2005 година, които са били напълно в подтекста на подготовката за влизането на България в Европейския съюз, всички останали се отнасят до правосъдната власт. От тази позиция, какво бихме желали да реализираме с едно вероятно пето изменение и ще реши ли то всички съществуващи въпросителни?
На второ място би трябвало да създадем една диференциална разлика, защото политическото говорене основава един самобитен тюрлюгювеч от политически и юридически (конституционни) понятия. Министър-председател и конструкция и състав на Министерския съвет се избират по общия ред на взимане на решения от страна на Народното събрание и при регистрирани даже единствено 121 народни представители в зала могат да бъдат определени с 61 гласа. Необходимостта от парламентарно болшинство от 121 гласа има различен смисъл и функционалност, когато става въпрос за избор на кабинет – монолитното болшинство подсигурява осъществяване на законодателната стратегия на държавно управление от една страна, а от друга се явява трайна отбрана пред реализирането на сполучлив избор на съмнение по отношение на ръководещите. От друга страна редът за изменение на Конституцията е доста по-тежка и усложнена процедура даже, когато това не включва свикването на Велико Народно заседание, а измененията се одобряват от нормално Народно заседание.
Съгласно член 153 от Конституцията Народното събрание може да променя и добавя всички нейни разпореждания като се изключи тези, предоставени в пълномощията на Великото Народно заседание. Правото на самодейност за изменение и допълнение на Конституцията принадлежи на една четвърт от народните представители и на президента. Народното събрание приема закон за изменение или допълнение на Конституцията с болшинство три четвърти от всички народни представители на три гласувания в разнообразни дни. Ако предлагането получи по-малко от три четвърти, само че не по-малко от две трети от гласовете на всички народни представители, предлагането се слага за ново разглеждане не по-рано от два и не по-късно от пет месеца. При новото разглеждане предлагането се приема, в случай че за него са дали своят вот не по-малко от две трети от всички народни представители.
И тук въпросът е – в случай че самодейността за изменение на главния закон принадлежи на една четвърт от народните представители (законодателната власт) и на президента, то по какъв начин държавното управление (изпълнителната власт) ще бъде обвързано с инициирането и провеждането на конституционни промени? И, в случай че едно държавно управление следва по политическата логичност да има болшинство от най-малко 121 народни представители, които към този миг наподобяват непостижими, по какъв начин тъкмо ще се образува болшинство, което да застане зад една конституционна промяна? Обичайни тематики като избор на министър председател и министри, както и управление на комисии не престават да не намира нужната поддръжка. На този декор по какъв начин ще има поддръжка за нещо още по-мащабно?
Друг доста значителен фактор при приемането на промени в Конституцията е тълкуването на понятието „ форма на държавно ръководство “ по член 158, алинея 3 от главния закон, промените на която е от компетентността на Великото Народно заседание. Едно решение на Конституционния съд (Решение № 3 от 2003 г.) може да се яви доста значима преграда пред всевъзможни по-мащабни промени в главния закон, касаещи главата за правосъдната власт – то дефинира наличието на това разбиране в подтекста на конституционните промени. Конституционният съд в това решение е определил, че понятието в „ форма на държавно ръководство “ се включва и построената от Великото Народно заседание система от висши държавни институции – Народно заседание, президент и вицепрезидент, Министерски съвет, Конституционен съд и органите на правосъдната власт (Върховен касационен съд, Върховен административен съд, прокуратура, разследване и Висш правосъден съвет), тяхното битие, мястото им в съответната власт, организацията, изискванията, метода на образуване и мандата им.
Неразривно обвързвано с формата на държавно ръководство, споделя в претекстовете си Конституционният съд, която би се трансформирала, е и в случай че се трансформират структурата, образуването и функционалностите на звената от правосъдната система и статутът на нейните органи, в това число висшите конституционно открити длъжности. Така ще е да вземем за пример при обединение на Върховния касационен съд с Върховния административен съд. Промяна е също по този начин, в случай че да вземем за пример ръководителите на Върховния касационен и на Върховния административен съд или основният прокурор се избират от Народното събрание или се назначават от неговия ръководител или от Министерския съвет, а съдиите, прокурорите и следователите се назначават, реалокират, покачват или уволняват не от Висшия правосъден съвет, а от различен орган, споделят конституционните съдии. Тук се появява въпросът – откакто беше оповестено желанието с промени на Конституцията да бъде закрита длъжността „ основен прокурор “, по какъв начин това ще се реализира, откакто би представлявало „ смяна на формата на държавно ръководство “ и би било от компетентността на Великото Народно заседание? Освен, в случай че самият Конституционен съд на преднамерено запитване в тази посока не осъвремени своята процедура, както е правил по разнообразни въпроси през годините, и не „ отвори вратата “ пред търсените конституционни промени.
В този смисъл „ държавно управление на конституционната промяна “ е доста странна дефиниция, защото би трябвало да се търси „ болшинство на конституционната промяна “. Политическите сили би трябвало да знаят какви тъкмо промени желаят да проведат, какъв ще бъде техният обсег. И най-много, че те би трябвало да са съобразени с реда на изменение и допълнение на Конституцията, написан в главния закон, както и с практиката на Конституционния съд.
***
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
На първо време би трябвало да се даде отговор на въпроса какво тъкмо съставлява търсената от политическите партии „ конституционна промяна “ и в каква област търсят да я осъществят – дали тя ще се ограничи само до най-дискутираната до този миг част по линия на правосъдната промяна или тя ще бъде по-всеобхватна като в нея ще влязат и други области от организацията на страната (често да вземем за пример се приказва за свръхконцентриран модел във връзка с локалното самоуправление и нуждата от известна децентрализация). Политическите партии би трябвало да имат ясна визия какво търсят и какво биха желали да реализират като резултат посредством промените в главния закон. До този миг настоящата Конституция е променяна общо четири пъти – през 2003 година, 2005 година, 2007 година и 2015 година Като изключим измененията от 2005 година, които са били напълно в подтекста на подготовката за влизането на България в Европейския съюз, всички останали се отнасят до правосъдната власт. От тази позиция, какво бихме желали да реализираме с едно вероятно пето изменение и ще реши ли то всички съществуващи въпросителни?
На второ място би трябвало да създадем една диференциална разлика, защото политическото говорене основава един самобитен тюрлюгювеч от политически и юридически (конституционни) понятия. Министър-председател и конструкция и състав на Министерския съвет се избират по общия ред на взимане на решения от страна на Народното събрание и при регистрирани даже единствено 121 народни представители в зала могат да бъдат определени с 61 гласа. Необходимостта от парламентарно болшинство от 121 гласа има различен смисъл и функционалност, когато става въпрос за избор на кабинет – монолитното болшинство подсигурява осъществяване на законодателната стратегия на държавно управление от една страна, а от друга се явява трайна отбрана пред реализирането на сполучлив избор на съмнение по отношение на ръководещите. От друга страна редът за изменение на Конституцията е доста по-тежка и усложнена процедура даже, когато това не включва свикването на Велико Народно заседание, а измененията се одобряват от нормално Народно заседание.
Съгласно член 153 от Конституцията Народното събрание може да променя и добавя всички нейни разпореждания като се изключи тези, предоставени в пълномощията на Великото Народно заседание. Правото на самодейност за изменение и допълнение на Конституцията принадлежи на една четвърт от народните представители и на президента. Народното събрание приема закон за изменение или допълнение на Конституцията с болшинство три четвърти от всички народни представители на три гласувания в разнообразни дни. Ако предлагането получи по-малко от три четвърти, само че не по-малко от две трети от гласовете на всички народни представители, предлагането се слага за ново разглеждане не по-рано от два и не по-късно от пет месеца. При новото разглеждане предлагането се приема, в случай че за него са дали своят вот не по-малко от две трети от всички народни представители.
И тук въпросът е – в случай че самодейността за изменение на главния закон принадлежи на една четвърт от народните представители (законодателната власт) и на президента, то по какъв начин държавното управление (изпълнителната власт) ще бъде обвързано с инициирането и провеждането на конституционни промени? И, в случай че едно държавно управление следва по политическата логичност да има болшинство от най-малко 121 народни представители, които към този миг наподобяват непостижими, по какъв начин тъкмо ще се образува болшинство, което да застане зад една конституционна промяна? Обичайни тематики като избор на министър председател и министри, както и управление на комисии не престават да не намира нужната поддръжка. На този декор по какъв начин ще има поддръжка за нещо още по-мащабно?
Друг доста значителен фактор при приемането на промени в Конституцията е тълкуването на понятието „ форма на държавно ръководство “ по член 158, алинея 3 от главния закон, промените на която е от компетентността на Великото Народно заседание. Едно решение на Конституционния съд (Решение № 3 от 2003 г.) може да се яви доста значима преграда пред всевъзможни по-мащабни промени в главния закон, касаещи главата за правосъдната власт – то дефинира наличието на това разбиране в подтекста на конституционните промени. Конституционният съд в това решение е определил, че понятието в „ форма на държавно ръководство “ се включва и построената от Великото Народно заседание система от висши държавни институции – Народно заседание, президент и вицепрезидент, Министерски съвет, Конституционен съд и органите на правосъдната власт (Върховен касационен съд, Върховен административен съд, прокуратура, разследване и Висш правосъден съвет), тяхното битие, мястото им в съответната власт, организацията, изискванията, метода на образуване и мандата им.
Неразривно обвързвано с формата на държавно ръководство, споделя в претекстовете си Конституционният съд, която би се трансформирала, е и в случай че се трансформират структурата, образуването и функционалностите на звената от правосъдната система и статутът на нейните органи, в това число висшите конституционно открити длъжности. Така ще е да вземем за пример при обединение на Върховния касационен съд с Върховния административен съд. Промяна е също по този начин, в случай че да вземем за пример ръководителите на Върховния касационен и на Върховния административен съд или основният прокурор се избират от Народното събрание или се назначават от неговия ръководител или от Министерския съвет, а съдиите, прокурорите и следователите се назначават, реалокират, покачват или уволняват не от Висшия правосъден съвет, а от различен орган, споделят конституционните съдии. Тук се появява въпросът – откакто беше оповестено желанието с промени на Конституцията да бъде закрита длъжността „ основен прокурор “, по какъв начин това ще се реализира, откакто би представлявало „ смяна на формата на държавно ръководство “ и би било от компетентността на Великото Народно заседание? Освен, в случай че самият Конституционен съд на преднамерено запитване в тази посока не осъвремени своята процедура, както е правил по разнообразни въпроси през годините, и не „ отвори вратата “ пред търсените конституционни промени.
В този смисъл „ държавно управление на конституционната промяна “ е доста странна дефиниция, защото би трябвало да се търси „ болшинство на конституционната промяна “. Политическите сили би трябвало да знаят какви тъкмо промени желаят да проведат, какъв ще бъде техният обсег. И най-много, че те би трябвало да са съобразени с реда на изменение и допълнение на Конституцията, написан в главния закон, както и с практиката на Конституционния съд.
***
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ