„10 години не можех да приема сина си“: фотографията като глас на майчината болка и обич
Какво е да си родител на дете с аутизъм в общество, което към момента мъчно схваща и приема разликата? Как фотографията може да се трансформира в глас, в амнистия и в излекуване? Отговорите на тези въпроси ще откриете в персоналната история на Благовеста Семкова – майка, която посредством обектива си намира път към своя друг наследник.
Благовеста Семкова със сина си; фотография BECA
Историята ѝ оживява в документалната фотографска галерия „ Син, само че го няма небето “. Зад фрагментите стои дълбока персонална изповед – акт на приемане, осъзнаване и храброст.
Изложбата събира в себе си неподправени, интимни моменти от живота с дете, което възприема света по друг метод. Но за Благовеста пътят до тази точка е дълъг и мъчителен.
Проектът се ражда като част от образованието ѝ в магистърска стратегия, само че прераства в нещо доста по-дълбоко – в персонална терапия и в платформа за шерване и поддръжка.
Освен с вътрешните борби, Благовеста всекидневно се сблъсква и с външни – тези със системата. За нея тя е неподготвена да одобри и подкрепи деца като Сами.
Въпреки компликациите, Семкова намира мощ в майчината си обич и в обективната истина на фотографията. Една от най-силните фотоси за нея е кадър, на който над лицето на сина ѝ се издига птица в полет – знак на вяра и независимост.
Историята на Благовеста Семкова е повече от репортаж – тя е покана към общество, което към момента се учи да схваща разликата.
Чуйте цялата история в репортажа на стажант-репортера Ния Гогушева.
Благовеста Семкова със сина си; фотография BECA
Историята ѝ оживява в документалната фотографска галерия „ Син, само че го няма небето “. Зад фрагментите стои дълбока персонална изповед – акт на приемане, осъзнаване и храброст.
„ Проектът не беше плануван. Просто в един миг взех фотоапарата и Сами беше пред мен. Така стартира всичко, “ споделя Благовеста Семкова.
Изложбата събира в себе си неподправени, интимни моменти от живота с дете, което възприема света по друг метод. Но за Благовеста пътят до тази точка е дълъг и мъчителен.
„ Дълго време не можех да приема сина си. Полагах грижи, посещавахме експерти, само че прочувствено го държах на разстояние. Фотографията ме отключи – първо пред себе си, след това и пред другите. “
Проектът се ражда като част от образованието ѝ в магистърска стратегия, само че прераства в нещо доста по-дълбоко – в персонална терапия и в платформа за шерване и поддръжка.
„ Моята история е самопризнание. Надявам се посредством нея да оказа помощ на други родители да се почувстват по-малко сами. Да не се срамят. Да се изправят пред себе си. “
Освен с вътрешните борби, Благовеста всекидневно се сблъсква и с външни – тези със системата. За нея тя е неподготвена да одобри и подкрепи деца като Сами.
„ Образователната система не е пригодена. Липсват експерти. За да има ресурсен преподавател в учебно заведение, би трябвало да има 13 деца като Сами. Това е парадокс. А аз непрекъснато съм в позиция на отбрана. “
Въпреки компликациите, Семкова намира мощ в майчината си обич и в обективната истина на фотографията. Една от най-силните фотоси за нея е кадър, на който над лицето на сина ѝ се издига птица в полет – знак на вяра и независимост.
„ Сега съм признателна, че той пристигна в живота ми. Научи ме на примирение, на обич без условия, на това да не се упреквам, а да ходя напред – с него, до него. “
Историята на Благовеста Семкова е повече от репортаж – тя е покана към общество, което към момента се учи да схваща разликата.
Чуйте цялата история в репортажа на стажант-репортера Ния Гогушева.
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ