Ищар пред БТА: Музиката е като парфюм – не можеш да я докоснеш, но остава с теб
Музиката е като парфюм. Тя принадлежи на нещо, което не е физическо. Макар че я чуваме с ушите си, тя въобще не е физическа. Думите на певицата Ищар са от изявление в особено издание на „ Час ЛИК “, броени часове преди.
Духовна, интуитивна, мощно прочувствена, търсеща смисъл, харизматична, самостоятелна, съзерцателна, вярваща в силата на човешката съгласуваност. Ищар вае облик на актьор, който стои отвън политиката, материализма и егото, и слага в центъра концепциите за душата, любовта и достоверността. И това не значи, че обликът е неоткровен. Тя приказва като човек, който желае да бъде възприеман като медиатор сред хората, а не като център на вниманието.
Дори когато споделя за кариерата си, фокусът непрестанно се връща към публиката, възприятията и прекарването. За нея светът не се изяснява посредством обстоятелства и достижения, а посредством сили, усеща, религия и вътрешни положения.
„ Пея за душите, не за религиите и не за нациите “. В тези думи се съдържа цялата философия на нейната 30-годишна кариера. Тя не построява идентичността си към избран музикален род или културна принадлежност, а към концепцията за универсална прочувствена връзка. Тя е актьор, за който концертът е на първо място човешка среща.
„ Час пикс “ показва фотоси от архива на Българска телеграфна агенция. Най-старият кадър с Ищар е от посещение в София преди 22 години, по-късно фотографи на Българска телеграфна агенция са уловили мигове с нея през 2011, 2013, 2016 и 2018 година. „ Час пик “ е рубриката, в която гостът дава отговор на „ неуместни “ въпроси, а „ Час ЛИК “ на Българска телеграфна агенция приключва с „ Портрет в 3 думи “ .
Ищар пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров – за музиката като духовна задача, за нуждата човек да остане правилен на себе си и за способността на изкуството да свързва хората оттатък националности, религии и разлики, за най-тежките уроци в живота ѝ, пристигнали посредством измените от близки хора, за музиката не като специалност или промишленост, а като средство за свързване сред хората, като прочувствено прекарване, за най-големия урок – да не изгубиш себе си и да не живееш съгласно упованията на другите, и за какво към този момент не споделя C`est la vie, а C`est moi.
СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ:
Ходя много по концерти, само че мога да кажа, че Вие вършиме едни от най-уютните, топли и предразполагащи публиката концерти. Какво персонално Вас Ви стопля през днешния ден, какво Ви дава сили да бъдете това, което виждаме на сцената?
- Мисля, че това са вярата и да бъда себе си. Наистина имам вяра в това, което върша. Наистина обичам музиката. Обичам хората. Много съм вярна на това, което усещам към тях. А щом изпитвам това, което изпитвам към България, значи има причина. Наистина имам вяра, че българите са доста достоверни хора и са свързани със своята история. Те са доста духовни.
От дребна съм мощно обвързвана със своя вътрешен център, с вярата, с разбирането, че не сме пристигнали на този свят единствено с цел да успеем, да печелим пари или да имаме деца. Има нещо доста по-ценно и доста по-важно от това. Още като дете го усещах. Затова, когато открих силата на музиката, моята задача стана да групирам хората посредством нея. За мен тя е инструмент, посредством който показвам това, което същински усещам.
Когато пея, пея за душите. Не пея за религии. Не пея за вашата народност. Пея за душата ви. И по някаква причина, когато пристигам тук, в България, чувствам нещо друго. Сякаш съм била тук и преди, в различен живот. Чувствам се добре. Чувствам, че живеем на една и съща осцилация. Българите са доста духовни хора. И мога да кажа, че имат музикална душа, тъй като музиката принадлежи на душата.
Това, което в действителност ме води в живота, е да бъдеш себе си. Да бъдеш този, който си. Някои хора ще ти споделят кое е правилно и кое не е. Не се опитвай да угаждаш на всички. Казвам го от опит, тъй като когато бях по-млада, бях човек, който не искаше да разочарова никого – нито родителите си, нито приятелите си. Само давах, давах, давах... И по някое време забравих коя съм, какво желая и какво не желая. Затова считам, че е значимо да останеш обвързван със себе си, с корените си, и да търсиш положителното. Да не съдиш хората по това, което демонстрират.
Дали си българин, дали си богат, дали караш порше, имаш вили или си министър-председател – това е нещо друго. Аз съм вярна на това, което усещам. Хората споделят: „ Понякога възприятията те подвеждат “. Знам това. Но за мен е значимо да разрешавам на възприятията си да направляват реакциите ми. Да бъдеш добър и признателен за това, което имаш. Опитвам се да не се концентрирам върху това, което нямам. Опитвам се да управлявам мислите си. Опитвам се да копая дълбоко и да откривам положителното в хората. Не споделям: „ Всичко ще бъде наред на следващия ден “. Не. Търси източниците, които могат да създадат нещата положителни. Бъди част от системата, която основава положително. И в никакъв случай не се отхвърляй.
Знам, че във времето, в което живеем, е мъчно да мислиш по този начин. Може да звучи като факсимиле. Някой може да каже: „ Твърде положителен си, прекомерно доверчив си “. Разбирам. Виждам всички тези неща. Но не преставам напред. Не желая да съм захласната от това, което нямам. Трудно е, тъй като сме човешки същества. Но в действителност се пробвам да намирам положителното в хората. И положителното в това, което върша. Да имам вяра. Да имам вяра в това, което върша. И да обичам това, което върша.
Какво дете бяхте? И какво от детето остана до през днешния ден?
– Винаги съм обичала да бъда сама. Не самотна, а сама. Защото тогава няма звук. Нищо не ме разсейва. Това е моето време. И през днешния ден обичам да пътувам сама. Обичам да вървя сама на ресторант. Тази част постоянно е била с мен. Но като дете, както споделих, не желаех да отчайвам хората, които обичах. И в един миг се изгубих. Защото не осъзнавах какъв брой доста упования имат хората към мен. А ние, хората, по природа сме много егоистични. Искаме нещо за себе си. Казваме: „ Обичам те, желая те единствено за себе си “. Това е нарцисизъм.
Всички хора, които ме обичаха, желаеха да ме имат за себе си. А аз, като човек, който обича да дава всичко на хората, които обича, не всеки път намирах баланс с това, от което самата аз имах потребност. Давах им това, което чакаха от мен. И се усещах доста зле, тъй като осъзнах, че в случай че аз се усещам зле, не мога да бъда добра. Ако не съм на 100 % уверена в това, което върша и къде се намирам, не мога да дам 100 % от себе си. Мисля, че това идва с възрастта и опита. И с вярата, че постоянно има някой там.
Ние сме тук с причина. Не сме тук, с цел да сме богати. Не сме тук поради егото. И благодаря на Бог, че ми даде този подарък – музиката, като инструмент, посредством който да показвам тези неща. Защото музиката не можеш да я докоснеш. Музиката не е единствено думи и мелодии. Музиката е възприятие. Понякога споделяме: „ Чуй тези думи “ или „ Чуй тази мелодия “. Но мястото, където те допира, е тук, вътре в теб. Ако не те допре, няма да харесаш песента. Музиката принадлежи на възприятието. Затова следвай това, което чувстваш. Благодаря на Бог, че посредством нея мога да групирам хората и да допирам сърцата им.
Кой миг от пътя Ви до момента е бил най-неочакваният?
– Най-неочакваният миг в живота ми? Предателствата. От най-близките хора. От хората, на които вярваш абсолютно. Има една фраза в Библията: „ Господи, не ме пази от враговете ми. Пази ме от хората, които обичам, и които ме обичат. От враговете си знам по какъв начин да се вардя “...
А има ли миг от тези 30 години на сцената, който Ви е направил по-силна?
– Да виждам хората след всички тези 30 години. Мисля, че съм пяла на всички места по света. Навсякъде. Срещала съм хиляди хора и големи тълпи. Понякога съм пяла и пред трима души. Но не е значим броят. Важно е качеството на момента. Това, което разбрах, е, че музиката е като парфюм. Тя принадлежи на нещо, което не е физическо. Макар че я чуваме с ушите си, тя въобще не е физическа.
За мен е доста значимо да допирам хората и да виждам по какъв начин хора, които са изцяло разнообразни един от различен, разнообразни от мен и между тях, вибрират на една и съща периодичност. Всички имаме потребност от наслада. Всички имаме потребност от вяра. Всички имаме потребност от обич. Независимо кои сме. Дори чудовището, в случай че бъде третирано с обич, е човешко създание. Ако оставим настрани проблемите и неналичията си и дойдем на концерт, мой или на различен актьор, просто с цел да се освободим и да нахраним възприятията си, не тялото, не ушите, а възприятията си, тогава можем да осъзнаем, че индивидът до нас, който е изцяло друг от нас, в последна сметка, има потребност от същите дребни неща в живота.
Звучи доста красиво това съпоставяне, че музиката е като парфюм. Имате ли обичан парфюм?
– Няколко са. В банята си имам над 50 парфюма. Луда съм на тази тематика. Харесвам Byredo и... Как ѝ беше името? Много мъчно име... Tiziana Terenzi. Обожавам ги. Но има и доста други. Парфюмът е доста значим за мен.
През 2016 година споделяте, че в дома Ви има три стаи – Париж, Израел и София. Има ли я към момента тази настройка, и какво прибавихте към стаята София най-скоро?
- (Смее се – бел. а.) Има една ария на Пол Йънг, която слушах на 14-15 години (Запява Wherever I Lay My Hat. That`s My Home – бел. а.). Смисълът ѝ е, че твоят дом е там, където се чувстваш добре, където можеш да оставиш шапката си и просто да бъдеш себе си.
Не пристигам постоянно в България. Но не е значима честотата, а качеството. България ми дава доста. Затова и взех решение да открия международното си турне точно тук. България ми предлага всичко, от което нуждая се – нематериалност, наслада, хора, които се почитат. Нещо доста просто. Има нещо във въздуха, нещо историческо, което светът като че ли е не запомнил по какъв начин се усеща.
Сигурна съм, че има доста неща за България, които още не познавам. Разбира се, има и тъмни страни. Аз не пребивавам тук. Говоря за това, което получавам от приятелите си, от разходките по улиците, от визитите си и от сцената. Това е моето чувство. И мисля, че то е доста достоверно. Не е кино. Не е превземка. Това е, което усещам. Една от песните ми е Lamouni. На арабски тя споделя за човек, на който всички споделят: „ Не върви освен това момиче. Не е за теб “. А той дава отговор: „ Вземете очите ми и ми кажете какво виждате през тях. Как виждате нея през моите очи “. Така е и с България. Това, което чувствам тук, това получавам и това давам.
Благодаря Ви за тези думи. Имаме потребност от такава инжекция.
– Благодаря.
Каква е за Вас персонално връзката сред думите обич и мир?
– За да има мир, би трябвало да има обич. В мира има обич. Но в любовта не всеки път има мир. Разбирате какво желая да кажа...
Отказахте ли се от желанието да станете президент на Израел?
– Аз? Не, в никакъв случай. Защото това е различен свят. Друга периодичност. Да бъдеш политик, значи значително да се откажеш от това да бъдеш човек и да станеш нещо по-различно. Когато си министър-председател, си определен от хората. Трябва да представляваш техните усеща, страхове и наслади. За страдание, през днешния ден не е по този начин. Днес е: „ Ето го министър-председателят! “, и всички би трябвало да го следват. Не. Истината е, че министър-председателят би трябвало да следва своя народ. За това е определен – да съставлява мен.
Затова, в случай че разпоредбите останат същите, не бих желала това. А и живеем в свят, в който даже политиците са следени от нещо друго, има друго държавно управление над тях, и още едно над него. Вярвам, че както в Библията се приказва за 10 сфери, по този начин и в живота има разнообразни равнища. Вярвам, че това важи и енергийно, и политически. Има министър-председател, над него различен, над него различен, и по този начин нататък, до момента в който стигнем до Бог.
С годините по-често или по-рядко си казвате C`est La Vie, както пеете в една ария?
– Много по-рядко. Защото C`est la vie значи да се освободиш от отговорност за живота си и да кажеш: „ Такъв е животът, той ме е направил това, което съм “. Не. Ти създаваш личния си живот. Имаш право на избор. И каквото избереш, това е животът ти. Накъдето насочиш живота си, това ще привлечеш. Това ще получиш. Затова към този момент не споделям C`est la vie. Може би преди беше просто факсимиле. Сега бих споделила: C`est moi! – „ Това съм аз “. Сбогом C`est la vie.
Навремето се влюбвате в брачна половинка си, тъй като, както казвате Вие, е тайнствен. Наскоро срещала ли сте мистични хора?
– Да, несъмнено. Но не обичам думата „ тайнствен “. Тя стана съвременна и не ми харесва изключително. Какво значи тайнствен? За мен това е човек, който е посветил живота си на вътрешните си полезности. Човек, който задава въпроси. Защо съм тук? Не съм тук единствено с цел да съумея. Не съм тук единствено с цел да пея. Не съм тук единствено с цел да спечелвам пари. Има доста по-големи неща от това. Затова се интересувам от хората. Понякога като актьор сме заобиколени от хора, които не са дълбоки. И тогава просто не оставам там.
Кой е най-светлият лик във Вашия живот?
– Какъв въпрос... Не знам. Може би в никакъв случай няма да знам. Едва сега, в който умра, ще схвана кой е бил най-светлият човек в живота ми.
Има ли дума, която най-добре Ви дефинира като човек?
– Много комплициран човек съм. Но съм вярна на себе си.
Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... “?
– Аз съм човек, който обича... Уау. Толкова доста неща. Щом произнесеш думата „ обич “, тя не може да бъде единствено едно нещо. Аз съм човек, който обича естествените хора. Аз съм човек, който обича да бъде самичък. Аз съм човек, който обича хората. Аз съм човек, който обича същинските неща. Аз съм човек, който обича връзките сред хората. Аз съм човек, който обича да допира. Аз съм човек, който обича да задава въпроси и да не приема всичко за даденост. Аз съм човек, който обича децата си. Аз съм човек, който обича Бог...
Аз съм човек, който обича живота. И това е доста значимо, тъй като, за жалост, през днешния ден хората не помниха какво значи да живееш. Те оцеляват. Не живеят. Можеш да вървиш на работа, да носиш пари у дома, да храниш децата си, и все пак да не живееш. Аз съм човек, който обича да живее.
Екип „ Час ЛИК “:
Даниел Димитров – концепция и идея,
Валя Ковачева – монтаж,
Емил Александров – оператор,
Богдана Димитрова – фото списък,
Емил Граничаров – шапка,
Стефан Ковачев – обществени медии,
Боряна Тончева – началник „ Студио Българска телеграфна агенция “,
Даниел Димитров – създател и водещ.
Духовна, интуитивна, мощно прочувствена, търсеща смисъл, харизматична, самостоятелна, съзерцателна, вярваща в силата на човешката съгласуваност. Ищар вае облик на актьор, който стои отвън политиката, материализма и егото, и слага в центъра концепциите за душата, любовта и достоверността. И това не значи, че обликът е неоткровен. Тя приказва като човек, който желае да бъде възприеман като медиатор сред хората, а не като център на вниманието.
Дори когато споделя за кариерата си, фокусът непрестанно се връща към публиката, възприятията и прекарването. За нея светът не се изяснява посредством обстоятелства и достижения, а посредством сили, усеща, религия и вътрешни положения.
„ Пея за душите, не за религиите и не за нациите “. В тези думи се съдържа цялата философия на нейната 30-годишна кариера. Тя не построява идентичността си към избран музикален род или културна принадлежност, а към концепцията за универсална прочувствена връзка. Тя е актьор, за който концертът е на първо място човешка среща.
„ Час пикс “ показва фотоси от архива на Българска телеграфна агенция. Най-старият кадър с Ищар е от посещение в София преди 22 години, по-късно фотографи на Българска телеграфна агенция са уловили мигове с нея през 2011, 2013, 2016 и 2018 година. „ Час пик “ е рубриката, в която гостът дава отговор на „ неуместни “ въпроси, а „ Час ЛИК “ на Българска телеграфна агенция приключва с „ Портрет в 3 думи “ .
Ищар пред Българска телеграфна агенция, в диалог с Даниел Димитров – за музиката като духовна задача, за нуждата човек да остане правилен на себе си и за способността на изкуството да свързва хората оттатък националности, религии и разлики, за най-тежките уроци в живота ѝ, пристигнали посредством измените от близки хора, за музиката не като специалност или промишленост, а като средство за свързване сред хората, като прочувствено прекарване, за най-големия урок – да не изгубиш себе си и да не живееш съгласно упованията на другите, и за какво към този момент не споделя C`est la vie, а C`est moi.
СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ:
Ходя много по концерти, само че мога да кажа, че Вие вършиме едни от най-уютните, топли и предразполагащи публиката концерти. Какво персонално Вас Ви стопля през днешния ден, какво Ви дава сили да бъдете това, което виждаме на сцената?
- Мисля, че това са вярата и да бъда себе си. Наистина имам вяра в това, което върша. Наистина обичам музиката. Обичам хората. Много съм вярна на това, което усещам към тях. А щом изпитвам това, което изпитвам към България, значи има причина. Наистина имам вяра, че българите са доста достоверни хора и са свързани със своята история. Те са доста духовни.
От дребна съм мощно обвързвана със своя вътрешен център, с вярата, с разбирането, че не сме пристигнали на този свят единствено с цел да успеем, да печелим пари или да имаме деца. Има нещо доста по-ценно и доста по-важно от това. Още като дете го усещах. Затова, когато открих силата на музиката, моята задача стана да групирам хората посредством нея. За мен тя е инструмент, посредством който показвам това, което същински усещам.
Когато пея, пея за душите. Не пея за религии. Не пея за вашата народност. Пея за душата ви. И по някаква причина, когато пристигам тук, в България, чувствам нещо друго. Сякаш съм била тук и преди, в различен живот. Чувствам се добре. Чувствам, че живеем на една и съща осцилация. Българите са доста духовни хора. И мога да кажа, че имат музикална душа, тъй като музиката принадлежи на душата.
Това, което в действителност ме води в живота, е да бъдеш себе си. Да бъдеш този, който си. Някои хора ще ти споделят кое е правилно и кое не е. Не се опитвай да угаждаш на всички. Казвам го от опит, тъй като когато бях по-млада, бях човек, който не искаше да разочарова никого – нито родителите си, нито приятелите си. Само давах, давах, давах... И по някое време забравих коя съм, какво желая и какво не желая. Затова считам, че е значимо да останеш обвързван със себе си, с корените си, и да търсиш положителното. Да не съдиш хората по това, което демонстрират.
Дали си българин, дали си богат, дали караш порше, имаш вили или си министър-председател – това е нещо друго. Аз съм вярна на това, което усещам. Хората споделят: „ Понякога възприятията те подвеждат “. Знам това. Но за мен е значимо да разрешавам на възприятията си да направляват реакциите ми. Да бъдеш добър и признателен за това, което имаш. Опитвам се да не се концентрирам върху това, което нямам. Опитвам се да управлявам мислите си. Опитвам се да копая дълбоко и да откривам положителното в хората. Не споделям: „ Всичко ще бъде наред на следващия ден “. Не. Търси източниците, които могат да създадат нещата положителни. Бъди част от системата, която основава положително. И в никакъв случай не се отхвърляй.
Знам, че във времето, в което живеем, е мъчно да мислиш по този начин. Може да звучи като факсимиле. Някой може да каже: „ Твърде положителен си, прекомерно доверчив си “. Разбирам. Виждам всички тези неща. Но не преставам напред. Не желая да съм захласната от това, което нямам. Трудно е, тъй като сме човешки същества. Но в действителност се пробвам да намирам положителното в хората. И положителното в това, което върша. Да имам вяра. Да имам вяра в това, което върша. И да обичам това, което върша.
Какво дете бяхте? И какво от детето остана до през днешния ден?
– Винаги съм обичала да бъда сама. Не самотна, а сама. Защото тогава няма звук. Нищо не ме разсейва. Това е моето време. И през днешния ден обичам да пътувам сама. Обичам да вървя сама на ресторант. Тази част постоянно е била с мен. Но като дете, както споделих, не желаех да отчайвам хората, които обичах. И в един миг се изгубих. Защото не осъзнавах какъв брой доста упования имат хората към мен. А ние, хората, по природа сме много егоистични. Искаме нещо за себе си. Казваме: „ Обичам те, желая те единствено за себе си “. Това е нарцисизъм.
Всички хора, които ме обичаха, желаеха да ме имат за себе си. А аз, като човек, който обича да дава всичко на хората, които обича, не всеки път намирах баланс с това, от което самата аз имах потребност. Давах им това, което чакаха от мен. И се усещах доста зле, тъй като осъзнах, че в случай че аз се усещам зле, не мога да бъда добра. Ако не съм на 100 % уверена в това, което върша и къде се намирам, не мога да дам 100 % от себе си. Мисля, че това идва с възрастта и опита. И с вярата, че постоянно има някой там.
Ние сме тук с причина. Не сме тук, с цел да сме богати. Не сме тук поради егото. И благодаря на Бог, че ми даде този подарък – музиката, като инструмент, посредством който да показвам тези неща. Защото музиката не можеш да я докоснеш. Музиката не е единствено думи и мелодии. Музиката е възприятие. Понякога споделяме: „ Чуй тези думи “ или „ Чуй тази мелодия “. Но мястото, където те допира, е тук, вътре в теб. Ако не те допре, няма да харесаш песента. Музиката принадлежи на възприятието. Затова следвай това, което чувстваш. Благодаря на Бог, че посредством нея мога да групирам хората и да допирам сърцата им.
Кой миг от пътя Ви до момента е бил най-неочакваният?
– Най-неочакваният миг в живота ми? Предателствата. От най-близките хора. От хората, на които вярваш абсолютно. Има една фраза в Библията: „ Господи, не ме пази от враговете ми. Пази ме от хората, които обичам, и които ме обичат. От враговете си знам по какъв начин да се вардя “...
А има ли миг от тези 30 години на сцената, който Ви е направил по-силна?
– Да виждам хората след всички тези 30 години. Мисля, че съм пяла на всички места по света. Навсякъде. Срещала съм хиляди хора и големи тълпи. Понякога съм пяла и пред трима души. Но не е значим броят. Важно е качеството на момента. Това, което разбрах, е, че музиката е като парфюм. Тя принадлежи на нещо, което не е физическо. Макар че я чуваме с ушите си, тя въобще не е физическа.
За мен е доста значимо да допирам хората и да виждам по какъв начин хора, които са изцяло разнообразни един от различен, разнообразни от мен и между тях, вибрират на една и съща периодичност. Всички имаме потребност от наслада. Всички имаме потребност от вяра. Всички имаме потребност от обич. Независимо кои сме. Дори чудовището, в случай че бъде третирано с обич, е човешко създание. Ако оставим настрани проблемите и неналичията си и дойдем на концерт, мой или на различен актьор, просто с цел да се освободим и да нахраним възприятията си, не тялото, не ушите, а възприятията си, тогава можем да осъзнаем, че индивидът до нас, който е изцяло друг от нас, в последна сметка, има потребност от същите дребни неща в живота.
Звучи доста красиво това съпоставяне, че музиката е като парфюм. Имате ли обичан парфюм?
– Няколко са. В банята си имам над 50 парфюма. Луда съм на тази тематика. Харесвам Byredo и... Как ѝ беше името? Много мъчно име... Tiziana Terenzi. Обожавам ги. Но има и доста други. Парфюмът е доста значим за мен.
През 2016 година споделяте, че в дома Ви има три стаи – Париж, Израел и София. Има ли я към момента тази настройка, и какво прибавихте към стаята София най-скоро?
- (Смее се – бел. а.) Има една ария на Пол Йънг, която слушах на 14-15 години (Запява Wherever I Lay My Hat. That`s My Home – бел. а.). Смисълът ѝ е, че твоят дом е там, където се чувстваш добре, където можеш да оставиш шапката си и просто да бъдеш себе си.
Не пристигам постоянно в България. Но не е значима честотата, а качеството. България ми дава доста. Затова и взех решение да открия международното си турне точно тук. България ми предлага всичко, от което нуждая се – нематериалност, наслада, хора, които се почитат. Нещо доста просто. Има нещо във въздуха, нещо историческо, което светът като че ли е не запомнил по какъв начин се усеща.
Сигурна съм, че има доста неща за България, които още не познавам. Разбира се, има и тъмни страни. Аз не пребивавам тук. Говоря за това, което получавам от приятелите си, от разходките по улиците, от визитите си и от сцената. Това е моето чувство. И мисля, че то е доста достоверно. Не е кино. Не е превземка. Това е, което усещам. Една от песните ми е Lamouni. На арабски тя споделя за човек, на който всички споделят: „ Не върви освен това момиче. Не е за теб “. А той дава отговор: „ Вземете очите ми и ми кажете какво виждате през тях. Как виждате нея през моите очи “. Така е и с България. Това, което чувствам тук, това получавам и това давам.
Благодаря Ви за тези думи. Имаме потребност от такава инжекция.
– Благодаря.
Каква е за Вас персонално връзката сред думите обич и мир?
– За да има мир, би трябвало да има обич. В мира има обич. Но в любовта не всеки път има мир. Разбирате какво желая да кажа...
Отказахте ли се от желанието да станете президент на Израел?
– Аз? Не, в никакъв случай. Защото това е различен свят. Друга периодичност. Да бъдеш политик, значи значително да се откажеш от това да бъдеш човек и да станеш нещо по-различно. Когато си министър-председател, си определен от хората. Трябва да представляваш техните усеща, страхове и наслади. За страдание, през днешния ден не е по този начин. Днес е: „ Ето го министър-председателят! “, и всички би трябвало да го следват. Не. Истината е, че министър-председателят би трябвало да следва своя народ. За това е определен – да съставлява мен.
Затова, в случай че разпоредбите останат същите, не бих желала това. А и живеем в свят, в който даже политиците са следени от нещо друго, има друго държавно управление над тях, и още едно над него. Вярвам, че както в Библията се приказва за 10 сфери, по този начин и в живота има разнообразни равнища. Вярвам, че това важи и енергийно, и политически. Има министър-председател, над него различен, над него различен, и по този начин нататък, до момента в който стигнем до Бог.
С годините по-често или по-рядко си казвате C`est La Vie, както пеете в една ария?
– Много по-рядко. Защото C`est la vie значи да се освободиш от отговорност за живота си и да кажеш: „ Такъв е животът, той ме е направил това, което съм “. Не. Ти създаваш личния си живот. Имаш право на избор. И каквото избереш, това е животът ти. Накъдето насочиш живота си, това ще привлечеш. Това ще получиш. Затова към този момент не споделям C`est la vie. Може би преди беше просто факсимиле. Сега бих споделила: C`est moi! – „ Това съм аз “. Сбогом C`est la vie.
Навремето се влюбвате в брачна половинка си, тъй като, както казвате Вие, е тайнствен. Наскоро срещала ли сте мистични хора?
– Да, несъмнено. Но не обичам думата „ тайнствен “. Тя стана съвременна и не ми харесва изключително. Какво значи тайнствен? За мен това е човек, който е посветил живота си на вътрешните си полезности. Човек, който задава въпроси. Защо съм тук? Не съм тук единствено с цел да съумея. Не съм тук единствено с цел да пея. Не съм тук единствено с цел да спечелвам пари. Има доста по-големи неща от това. Затова се интересувам от хората. Понякога като актьор сме заобиколени от хора, които не са дълбоки. И тогава просто не оставам там.
Кой е най-светлият лик във Вашия живот?
– Какъв въпрос... Не знам. Може би в никакъв случай няма да знам. Едва сега, в който умра, ще схвана кой е бил най-светлият човек в живота ми.
Има ли дума, която най-добре Ви дефинира като човек?
– Много комплициран човек съм. Но съм вярна на себе си.
Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... “?
– Аз съм човек, който обича... Уау. Толкова доста неща. Щом произнесеш думата „ обич “, тя не може да бъде единствено едно нещо. Аз съм човек, който обича естествените хора. Аз съм човек, който обича да бъде самичък. Аз съм човек, който обича хората. Аз съм човек, който обича същинските неща. Аз съм човек, който обича връзките сред хората. Аз съм човек, който обича да допира. Аз съм човек, който обича да задава въпроси и да не приема всичко за даденост. Аз съм човек, който обича децата си. Аз съм човек, който обича Бог...
Аз съм човек, който обича живота. И това е доста значимо, тъй като, за жалост, през днешния ден хората не помниха какво значи да живееш. Те оцеляват. Не живеят. Можеш да вървиш на работа, да носиш пари у дома, да храниш децата си, и все пак да не живееш. Аз съм човек, който обича да живее.
Екип „ Час ЛИК “:
Даниел Димитров – концепция и идея,
Валя Ковачева – монтаж,
Емил Александров – оператор,
Богдана Димитрова – фото списък,
Емил Граничаров – шапка,
Стефан Ковачев – обществени медии,
Боряна Тончева – началник „ Студио Българска телеграфна агенция “,
Даниел Димитров – създател и водещ.
Източник: bta.bg
КОМЕНТАРИ