Хваща ли ни кантарът?
Каква пък е „ преговорната тежест “ на клетата ни страна, която очевидно е завлечена в борби за оцеляването си - в това число и против личния си Народ?
Ние сме страната на всевъзможните загадки – те изникват всякога, когато се осмелим да се взрем в някоя тукашна „ истина “
Не знам дали Цветанка Ризова въобще разбра какво направи тия дни в едно от късните издания на „ Лице в лице “. И даже да беше схванала, продължи да шпори нанякъде из все недостигащото за сходни излъчвания време. Но, така или другояче, остави зад тила си скъпо удостоверение, което ще хвърли светлина върху театрото, разигравано с Хранителните вериги.
Те са основните герои в един зле скърпен театър, който, отвън всичко останало, унижава до последна степен Народа - или най-малко онази част от него, осмелила се преди няколко седмици да намекне, че към момента има някакви съпротивителни сили. Бойкотът на огромните магазини бе малотраен, както се случва с всяко начинание, с което се захващаме, барутът бързо изветря - и въпреки всичко видяхме нещо, което бе отвън контрола на Политическата Секта.
И, да, Веригите не пропуснаха опцията да се изгаврят с българските наивници – след третия протест те оповестиха, че са изцяло удовлетворени от протичащото се. И в келявата ни страна не се откри човек, който да проникне оттатък тази похвала – магазините им полупразни, със забележителен възторг популяризират фрапантни понижения на цените на всевъзможни артикули и все пак са удовлетворени и могат да си хвърлят капите до небето.
Ние сме страната на всевъзможните загадки – те изникват всякога, когато се осмелим да се взрем в някоя тукашна „ истина “. И по тази причина заобикаляме да го вършим. Живот със загадки – това преживяме като скотове, вързани за яслата на Веригите.
Нещо сходно е и шпоренето с телевизионното време – това обичано занятие на множеството от телевизионните водещи, което, в последна сметка, заличава всяка опция да се остави нещо скъпо за Истинското Време. Излишно е да прецизираме разликата сред него и телевизионната реплика на време, което най-често е подправено и никому излишно.
В разговорния род доста постоянно се случва да бъде прахосан шансът водещите да се доберат до нещо в действителност значимо. Те просто проспиват тези моменти, които могат да ги извисят от рутината. Залисани във въпросите си, които считат за най-важната част от изявлението, те пропущат само скъпото в бъбрежа на събеседника си. Не могат да „ надушат “ и да оценят в точния момент силата на някоя незавършена фраза; или да провидят сянката зад едно видимо тривиално самопризнание, която дава обещание да се трансформира в нещо значимо. Отгоре на всичко, към този момент са решили, че събеседникът им е цялостен простак и е скучен даже на самите тях, дето са претръпнали до гибел от всевъзможни навлеци. Да не приказваме, че в множеството случаи и на следващия навлек, цъфнал в студиото, въобще не му е ясно, кое в него вероятно е забавно и кое – не.
И по този начин, едно върху друго, водещите пропущат шанса си да измъкнат нещо значимо и да го оставят в паметта на Времето. И по тази причина е явно, че с невежи водещи – като че ли подбрани на кастинг за случайници – малките екрани просто бойкотират Времето. Сякаш се пазят да не бъдат запомнени от Него.
Кудкудякането, което се носи на вълни откъм всички малките екрани, е напряко нетърпимо, само че все пак старателно се насърчава. Този гнет е нещо невиждано до момента. Дори когато намерят някой в действителност подобаващ водещ, бързат да го опаковат с две или даже с три клявки - и се радват, че го задушават в прегръдките им. В нашия поминък тази гибел е най-жестока.
Публиката обаче към този момент не обръща внимание на тези неща. Тя е на път дефинитивно да се зарине в Мрежата - и на драго сърце се чифтосва с пръдните от „ Тик Ток “. По-претенциозните фенове, щом са толкоз взискателни, могат да си закачат табелки – примерно „ Аз съм … “ - и да изпишат името на предаването, което към момента не ги докарва до бяс. Това може би ще ги успокои, най-малко за известно време.
Телевизионните терористи не са доста по-милостиви от ония, които нападнаха редакцията на „ Шарли Ебдо “. Кудкудякането от екрана е все по-предизвикателно – и не става дума единствено за децибелите кокоши, ами и за поразителното незнание, което се показва напълно невъзмутимо. Някаква дамичка, която другояче едвам мести думите си, твърди, че си пада по световните въпроси на интернационалната политика, другото за нея било без значение – и го споделя с такава увереност, като че ли загатва за спойка на крайник с някой глупак, който си пада по телевизионни кокошчици. Но дано бъдем снизходителни: не се ли отнася по същият кокоши метод и огромна част от политическия ни „ хайлайф “ към съдбовни за оцеляването ни проблеми?
Ролята на водещите, колкото и мижава да е тя за множеството от тях през последните години, въпреки всичко от време на време им дава опция да се спънат в някоя значима детайлност – и тогава те би трябвало да не помнят всичко останало и да разнищят до последната молекула това, до което са се добрали изцяло инцидентно.
За жал, одобрената стилистика на разговорния род се изчерпва с повика „ Хайде, кажи нещо, че бързам, времето свършва “. Водещите на тия излъчвания са нещо като съдии, които мерят с хронометър в ръка, кой първи ще дотича до финала на диалога, където се пъчи безконечният победител – „ Лъжата “. Въпросните водещи въобще не са това, което би трябвало да бъдат - арбитри сред Истината и Лъжата.
Любимата им фраза е „ Трябва да свършваме “ или „ Остава ви една минута “, от която те изяждат половината - и всякога Истината би трябвало да се побере в тази жалка минутка. Какво облекчение единствено за поборниците против Фалша и Лъжата.
Любимата им фраза е „ Трябва да свършваме “ или „ Остава ви една минута “, от която те изяждат половината - и всякога Истината би трябвало да се побере в тази жалка минутка. Какво облекчение единствено за поборниците против Фалша и Лъжата.
Винаги, когато слушам победоносното „ Трябва да свършваме “, се сещам за един Кеворкизъм: „ Някои телевизионни дами гледат на правенето на изявление като на инцидентен секс в парка с чужд. И свършват там, откъдето би трябвало да стартират, тъй като нищо не вдяват. И публиката, несъмнено, не запомня бъбрежа им. Или, както сподели един път една продажница по малкия екран: „ Не мога да се влюбя в клиентите си, тъй като рано свършват ”.
Да се върнем към рубриката на Цветанка. В нея гостуваше един любопитен самичък по себе си събеседник: наедрял предприемач и за известно време министър на земеделието/Кирил Вътев. Човек, за който се допуска, че всичко му е ясно - и единствено от него зависи, дали и ние ще схванем, за какво страната е коленичила пред някакви „ Вериги “. Това е неоспорим факт, единствено дето простолюдието не може да проумее, за какво го прави. Очертаваше се отегчителен диалог – един от десетките, които малките екрани почтително провеждат, едвам симулират някакъв интерес към националните тежнения. Разбира се, икономисаха ни тягостният тон от влаченето на веригите, само че публиката бързо се разсъни, когато чу – тя, за разлика от множеството водещи съвсем постоянно чува това, което е от голяма важност – и несъмнено се е почувствала неудобно, че част от сънародниците ни населяват в епохата на крепостничеството. Те са крепостната парадайса на 21-и век, от тях нищо не зависи, проклятието продължава – дий, воле, дий и прочие
Сега пишели закон за веригите, само че в действителност го бришат, тъй като, както загатна Вътев, тази мимикрия, това гевезене със закона е почнало още през 2012 година. Повече от 12 години нашите пишурки не съумяват да го натъкмят по този начин, че да не разсърдят Веригите - а около това, евентуално и да кярат нещо за себе си. Междувременно българинът купува най-скъпите храни в Европейски Съюз и това въобще не смущава управляващите.
Една никаква фраза обаче изплющя в действителност скандално в изявлението: нашите производители нямали „ преговорната тежест “ на Търговците! Преговорна тежест! - за първи път се чу ясно за тази специфичност на узурпирания ни от непознати компании пазар на хранителни артикули. Първото, което ще се пита фенът, е какво, в действителност, включва тази „ преговорна тежест “, та е авансово прочут безконечният победител в надлъгването?
А скромният човечец – оня, който се е подлъгал по една от основните неистини на Прехода, че всеки държи ориста си в личните си ръце и е тръгнал да създава краставици - мигновено се самозачислява при тези несретници, на които Веригите гледат като на крепостни селяни, отрепки някакви, които нямат никаква „ преговорна тежест “, тъй като въобще нямат тежест, не ги хваща никакъв кантар. А и носят и прегрешението, че са повярвали, че частната благосъстоятелност и самодейност са свети. Е, да по този начин е – само че там, където и законите са нещо свято.
И още: каква пък е „ преговорната тежест “ на клетата ни страна, която очевидно е завлечена в борби за оцеляването си - в това число и против личния си Народ
Кеворк Кеворкян
Труд
Ние сме страната на всевъзможните загадки – те изникват всякога, когато се осмелим да се взрем в някоя тукашна „ истина “
Не знам дали Цветанка Ризова въобще разбра какво направи тия дни в едно от късните издания на „ Лице в лице “. И даже да беше схванала, продължи да шпори нанякъде из все недостигащото за сходни излъчвания време. Но, така или другояче, остави зад тила си скъпо удостоверение, което ще хвърли светлина върху театрото, разигравано с Хранителните вериги.
Те са основните герои в един зле скърпен театър, който, отвън всичко останало, унижава до последна степен Народа - или най-малко онази част от него, осмелила се преди няколко седмици да намекне, че към момента има някакви съпротивителни сили. Бойкотът на огромните магазини бе малотраен, както се случва с всяко начинание, с което се захващаме, барутът бързо изветря - и въпреки всичко видяхме нещо, което бе отвън контрола на Политическата Секта.
И, да, Веригите не пропуснаха опцията да се изгаврят с българските наивници – след третия протест те оповестиха, че са изцяло удовлетворени от протичащото се. И в келявата ни страна не се откри човек, който да проникне оттатък тази похвала – магазините им полупразни, със забележителен възторг популяризират фрапантни понижения на цените на всевъзможни артикули и все пак са удовлетворени и могат да си хвърлят капите до небето.
Ние сме страната на всевъзможните загадки – те изникват всякога, когато се осмелим да се взрем в някоя тукашна „ истина “. И по тази причина заобикаляме да го вършим. Живот със загадки – това преживяме като скотове, вързани за яслата на Веригите.
Нещо сходно е и шпоренето с телевизионното време – това обичано занятие на множеството от телевизионните водещи, което, в последна сметка, заличава всяка опция да се остави нещо скъпо за Истинското Време. Излишно е да прецизираме разликата сред него и телевизионната реплика на време, което най-често е подправено и никому излишно.
В разговорния род доста постоянно се случва да бъде прахосан шансът водещите да се доберат до нещо в действителност значимо. Те просто проспиват тези моменти, които могат да ги извисят от рутината. Залисани във въпросите си, които считат за най-важната част от изявлението, те пропущат само скъпото в бъбрежа на събеседника си. Не могат да „ надушат “ и да оценят в точния момент силата на някоя незавършена фраза; или да провидят сянката зад едно видимо тривиално самопризнание, която дава обещание да се трансформира в нещо значимо. Отгоре на всичко, към този момент са решили, че събеседникът им е цялостен простак и е скучен даже на самите тях, дето са претръпнали до гибел от всевъзможни навлеци. Да не приказваме, че в множеството случаи и на следващия навлек, цъфнал в студиото, въобще не му е ясно, кое в него вероятно е забавно и кое – не.
И по този начин, едно върху друго, водещите пропущат шанса си да измъкнат нещо значимо и да го оставят в паметта на Времето. И по тази причина е явно, че с невежи водещи – като че ли подбрани на кастинг за случайници – малките екрани просто бойкотират Времето. Сякаш се пазят да не бъдат запомнени от Него.
Кудкудякането, което се носи на вълни откъм всички малките екрани, е напряко нетърпимо, само че все пак старателно се насърчава. Този гнет е нещо невиждано до момента. Дори когато намерят някой в действителност подобаващ водещ, бързат да го опаковат с две или даже с три клявки - и се радват, че го задушават в прегръдките им. В нашия поминък тази гибел е най-жестока.
Публиката обаче към този момент не обръща внимание на тези неща. Тя е на път дефинитивно да се зарине в Мрежата - и на драго сърце се чифтосва с пръдните от „ Тик Ток “. По-претенциозните фенове, щом са толкоз взискателни, могат да си закачат табелки – примерно „ Аз съм … “ - и да изпишат името на предаването, което към момента не ги докарва до бяс. Това може би ще ги успокои, най-малко за известно време.
Телевизионните терористи не са доста по-милостиви от ония, които нападнаха редакцията на „ Шарли Ебдо “. Кудкудякането от екрана е все по-предизвикателно – и не става дума единствено за децибелите кокоши, ами и за поразителното незнание, което се показва напълно невъзмутимо. Някаква дамичка, която другояче едвам мести думите си, твърди, че си пада по световните въпроси на интернационалната политика, другото за нея било без значение – и го споделя с такава увереност, като че ли загатва за спойка на крайник с някой глупак, който си пада по телевизионни кокошчици. Но дано бъдем снизходителни: не се ли отнася по същият кокоши метод и огромна част от политическия ни „ хайлайф “ към съдбовни за оцеляването ни проблеми?
Ролята на водещите, колкото и мижава да е тя за множеството от тях през последните години, въпреки всичко от време на време им дава опция да се спънат в някоя значима детайлност – и тогава те би трябвало да не помнят всичко останало и да разнищят до последната молекула това, до което са се добрали изцяло инцидентно.
За жал, одобрената стилистика на разговорния род се изчерпва с повика „ Хайде, кажи нещо, че бързам, времето свършва “. Водещите на тия излъчвания са нещо като съдии, които мерят с хронометър в ръка, кой първи ще дотича до финала на диалога, където се пъчи безконечният победител – „ Лъжата “. Въпросните водещи въобще не са това, което би трябвало да бъдат - арбитри сред Истината и Лъжата.
Любимата им фраза е „ Трябва да свършваме “ или „ Остава ви една минута “, от която те изяждат половината - и всякога Истината би трябвало да се побере в тази жалка минутка. Какво облекчение единствено за поборниците против Фалша и Лъжата.
Любимата им фраза е „ Трябва да свършваме “ или „ Остава ви една минута “, от която те изяждат половината - и всякога Истината би трябвало да се побере в тази жалка минутка. Какво облекчение единствено за поборниците против Фалша и Лъжата.
Винаги, когато слушам победоносното „ Трябва да свършваме “, се сещам за един Кеворкизъм: „ Някои телевизионни дами гледат на правенето на изявление като на инцидентен секс в парка с чужд. И свършват там, откъдето би трябвало да стартират, тъй като нищо не вдяват. И публиката, несъмнено, не запомня бъбрежа им. Или, както сподели един път една продажница по малкия екран: „ Не мога да се влюбя в клиентите си, тъй като рано свършват ”.
Да се върнем към рубриката на Цветанка. В нея гостуваше един любопитен самичък по себе си събеседник: наедрял предприемач и за известно време министър на земеделието/Кирил Вътев. Човек, за който се допуска, че всичко му е ясно - и единствено от него зависи, дали и ние ще схванем, за какво страната е коленичила пред някакви „ Вериги “. Това е неоспорим факт, единствено дето простолюдието не може да проумее, за какво го прави. Очертаваше се отегчителен диалог – един от десетките, които малките екрани почтително провеждат, едвам симулират някакъв интерес към националните тежнения. Разбира се, икономисаха ни тягостният тон от влаченето на веригите, само че публиката бързо се разсъни, когато чу – тя, за разлика от множеството водещи съвсем постоянно чува това, което е от голяма важност – и несъмнено се е почувствала неудобно, че част от сънародниците ни населяват в епохата на крепостничеството. Те са крепостната парадайса на 21-и век, от тях нищо не зависи, проклятието продължава – дий, воле, дий и прочие
Сега пишели закон за веригите, само че в действителност го бришат, тъй като, както загатна Вътев, тази мимикрия, това гевезене със закона е почнало още през 2012 година. Повече от 12 години нашите пишурки не съумяват да го натъкмят по този начин, че да не разсърдят Веригите - а около това, евентуално и да кярат нещо за себе си. Междувременно българинът купува най-скъпите храни в Европейски Съюз и това въобще не смущава управляващите.
Една никаква фраза обаче изплющя в действителност скандално в изявлението: нашите производители нямали „ преговорната тежест “ на Търговците! Преговорна тежест! - за първи път се чу ясно за тази специфичност на узурпирания ни от непознати компании пазар на хранителни артикули. Първото, което ще се пита фенът, е какво, в действителност, включва тази „ преговорна тежест “, та е авансово прочут безконечният победител в надлъгването?
А скромният човечец – оня, който се е подлъгал по една от основните неистини на Прехода, че всеки държи ориста си в личните си ръце и е тръгнал да създава краставици - мигновено се самозачислява при тези несретници, на които Веригите гледат като на крепостни селяни, отрепки някакви, които нямат никаква „ преговорна тежест “, тъй като въобще нямат тежест, не ги хваща никакъв кантар. А и носят и прегрешението, че са повярвали, че частната благосъстоятелност и самодейност са свети. Е, да по този начин е – само че там, където и законите са нещо свято.
И още: каква пък е „ преговорната тежест “ на клетата ни страна, която очевидно е завлечена в борби за оцеляването си - в това число и против личния си Народ
Кеворк Кеворкян
Труд
Източник: svobodnoslovo.eu
КОМЕНТАРИ