Каква е цената на билетчето в градския транспорт? До къде

Каква е цената на билетчето в градския превоз? До къде може да стигне хорската съвест? Въпроси, които след този роман започваме да си задаваме. 

Всички сме имали неприятни случки в градския превоз и ни е било отказвано билетче, заради разнообразни условия. Публикуваме прочувствен роман на консуматор на обществената мрежа Facebook, в който изразът: " кой крив, кой прав " придобива напълно разнообразни измерения. Изводите, оставяме на читателите, а въпросът, който задаваме е: " Толкова ли не-човеци станахме, че да е срамно да платиш с жълти стотинки в 21 век? ".

Рядко употребявам обществените мрежи като естрада за диспути.Избягвам да занимавам инцидентни хора с глупости.Но щом тая вечер стигнах до плач в градския превоз, крещя си, край, това е моят момент.

Вечерта на 25.11.21г към 18:00 ми се наложи да пътувам по линия 11 до спирка " хотел Плиска ". На спирката с смут открих, че не съм взела пари и имам към 2-3 лв. на стотинки из чантата, с които да си платя билетчето.Предположих, че ще стане проблем, само че към този момент беше доста късно.Застанах и започнах да броя стотинки.Качих се в рейса и поздравих водача с най-любезния ми звук, помолих го за билетче.

- Първо парите. - съобщи твърдо той, карайки ме да се усещам като част от договаряния на наркокартел.

Пуснах стотинките в дребното отворче и незабавно бях убита с шеговит взор:

- Не може такива стотинки.

Аз заемам отбранителна позиция и изяснявам, че съм ги преброила, няма стотинки на по една или две, само че нямам и други пари.

-Да не съм ти касиерка в Кауфланд, да ти броя стотинки.

- Аз ще ги преброя пред Вас, не Ви неистина.

-Брой колкото щеш.

Започвам да броя стотинки настойчиво, а той присмехулно ми декларира, че билетче няма да получа.Питам какво да върша като пристигна контрола, а той отвръща, че изобщо не го интересува.Една жена се обръща към мен на скандал и ми споделя да оставя индивида на мира и да не го нервирам.Автобусът е цялостен.Никой различен нищо не споделя, единствено безправна тишина, която ме осъжда на забвение.Явно всички са луди в тая страна, споделям. Шофьорът към този момент крещи, това не било негова работа, нямало да ми даде билет.Опитвам се да внушавам респект, заявявайки, че ще се оплача и тогава една жена се обръща към мен и пита:

- Какъв е казусът? Ето, дайте ми стотинките, аз имам по-едри. Три по 50 и едно 10.

Цената на спокойствието.

- Аз съм от Столичния общински съвет, не е нужно да се оплаквате на никое място.Да прекратим разногласието.

Шофьорът, явно уплашен от споменаването на такава страшна държавна институция, стартира да се оправдава. Аз, към този момент смекчила тона, споделям, че скърбя, само че не съм чула тези пари да са излезли от обращение. Той ми вика жестоко да се махна и трета жена с дете се обажда, потвърждавайки остро, че в действителност е време да се махна.

Махнах се.

-Разберете водача. - поде спасителката ми от Столичния общински съвет.

Заплаках.Намокрих маската.

Съдейки по безразличието и безмълвната нервност, която се стрелкаше към мен осъзнах - пред целия рейс аз бях луда.Срамна.Мизерна.Жалка. Защото дръзнах с наглостта си да желая билет с жълти стотинки.Припознаха в мен лицето на мизерията, може би.Сигурно наподобявам.

Не ми се плачеше поради водача.Мъчно ми стана, че останалите 20 души за пръв път виждаха момиче да плаче.За пръв път виждаха човек в кофти обстановка.

В тия времена най-приятното възприятие е да се чувстваш човек. Човек измежду хората.

Човек, който не се срами да заплати с жълти стотинки. Най-големият грях. Виновна съм.