Както всички знаят, робите в Древния Рим нямали никакви права.

Както всички знаят, робите в Древния Рим нямали никакви права. Затова и били плебеи. От позиция на закона те били не субекти на правото, а движимости, благосъстоятелност на господаря им. Ако робът бил покорен вандал, наказан римлянин или пък чужденец, платен на пазара за плебеи, тогава господарят му можел да прави всичко с него. Законът не го ограничавал.

По-различна била обстановката, когато плебей бил платен от стопанин, който имал интерес от повече или по-малко обичайно отношение към него. Това били разнообразни случаи.

Първо: в случай че човек самичък продавал себе си в иго заради беднотия, с цел да не почине от апетит, или с цел да си откри работа, където се вземали единствено плебеи. Например, персонален секретар на паралия. Второ: римските сиромаси от време на време продавали в иго децата си, в случай че не можели да ги изхранват.

Трето: можело предходните притежатели да изпитват положителни усеща към него (или към нея) и не желали новият стопанин да направи живота на този плебей (робиня) нетърпим. Това нормално били домашни плебеи и още по-често персонални прислужници, които господарят им бил заставен да продаде заради разнообразни условия. Да речем, в по-ново време познатата на милиони телевизионни фенове Изаура от едноименния сериал е образец за домакински плебей с положително отношение от първите й притежатели. Всички тези случаи имат едно общо нещо – продавачът се интересувал от по-нататъшната орис на тога при новия му притежател. Такъв продавач можело да бъде самият предстоящ плебей, родителите му или предходният стопанин. В този случай към документа за продажба добавяли специфични законови формули, които директно забранявали някои способи за потребление на този плебей. Например, можело да бъде неразрешено: потреблението на тога (робинята) за полови цели или за принуждаване към проституция; потребление за тежка работа; осакатяващи наказания; препродажба; освобождение.

Последната възбрана може да провокира удивление. Защо да вземем за пример бедният човек, който самичък се продава като плебей, би трябвало да не разрешава на господаря си да го освободи? Но тази уговорка просто изключва опцията притежателят да употребява този плебей „ до изхабяване “, а по-късно да му даде независимост, като го изхвърли на открито без никакви средства за битие. Един тип, по този начин робът си осигурявал „ работа “ като плебей. А и когато притежателят знаел, че този плебей ще остане в неговия парцел даже откакто се разболее или остарее, той неизбежно трябвало да поставя грижи за него, с цел да му носи изгода. По същите аргументи можело да бъде неразрешена и препродажбата на тога.

Другите точки са много ясни и явни. Трябва да се означи, че в късната Римска империя бил признат специфичен закон, който публично забранявал на притежателите на плебеи да продават интимните им услуги, т.е., да ги принуждават към проституция.

Имало и други закони, които се опитвали до известна степен да хуманизират древноримското робовладелство. Например, било неразрешено робът да се разделя от фамилията му. Този закон обаче бил годен единствено, в случай че бракът бил публично регистриран. А регистрацията на брака на плебей зависела напълно от положителната воля на господаря му. Но военнопленниците или робите, купени от пирати, не попадали в обсега на този закон и никой не се интересувал дали имат фамилията. Друг закон задължавал притежателя на плебей да го погребе на свещено място (т. е. на публично гробище) при положение на гибелта му.

Говорейки за правата на робите, би трябвало да споменем така наречен „ пекулий “. Тази дума в римското право означавала обособена благосъстоятелност, предоставена на тога от господаря му за независимо ръководство – приходите от която оставали за самия плебей. Той единствено бил задължен да дава на притежателя избрана част от тях. Тоест, това била самобитна форма на аренда. Пекулий можели да бъдат движима или недвижима благосъстоятелност, дори други плебеи.

От комедиите на римския драматург Тит Макций Плавт можем да заключим, че в края на ІІІ век. пр. Хр. имало забележителна група плебеи, които имали пекулии. През І век пр. Хр. бил публикуван преторски едикт за пекулия. Там била дадена ясна правна дефиниция: „ Пекулий е това, което самият стопанин отделя от собствеността си, като за него води обособен доклад на своя плебей “.

Робите, които имали пекулии, постоянно сами купували плебеи и натрупвали благосъстояние. Тъй като икономическата активност се правила от тога по негова самодейност и в негови лични ползи, а пекулият по закон принадлежал на господаря, то робовладелецът отговарял за отговорностите на тога единствено в рамките на пекулия.

Всичко това демонстрира, че робството в Древния Рим имало комплицирана конструкция и не се изчерпвало с простите взаимоотношения „ говорещ инструмент “ – негов притежател.