Какъв държавен глава е Румен Радев? Надпартиен, опозиционер, патриот, носител

Какъв държавен глава е Румен Радев? Надпартиен, опозиционер, родолюбец, притежател на смяна, любим на народа? Анализаторът Даниел Смилов прави равносметка след двете години на Радев на президентския пост в материал за Deutsche Welle .
Президентът Румен Радев приключи втората година от своя мандат в миг, в който България влиза в следващата предизборна акция. Радев бе определен с поддръжката на Българска социалистическа партия и в политически проект те са явен тандем. В този смисъл неговото показване оказва въздействие и върху електоралните шансове на левицата. От тази позиция оценката на свършеното от президента хвърля светлина и върху общото разположение на политическите сили в страната. Накратко: оказва помощ или пречи на Българска социалистическа партия на Румен Радев в желанието ѝ да измести ГЕРБ като първа политическа мощ?

През последните две години президентът се наложи като българския политик с най-голям рейтинг. Въпреки регистрирания спад в края на предходната година, неговият рейтинг си остава доста по-висок от този на премиера. Което не е извънредно - президентската институция е относително отдалечена от всекидневната политика, а това автоматизирано “извисява” утвърждението за нейния титуляр. Това може да се промени единствено при съществуването на злонамерена черна акция от таблоидната преса, с каквато се сблъска президентът Плевнелиев поради поддръжката си за митингите от 2013 година. Радев не е бил обект на такава акция, въпреки че проправителствените жълто-кафяви медии понякога пускат единични изстрели против него.
Същевременно високият президентски рейтинг не се прелива към Българска социалистическа партия. От много време левицата “буксува” на няколко % след ГЕРБ, макар очевидното управническо изхабяване и поредицата от кавги, които създаде обединението на Борисов с така наречен “Патриоти”.
С други думи: рейтингите демонстрират, че в обществото се е натрупало предпочитание за смяна, което обаче не се трансформира в блян по левицата.

По конституция президентската институция би трябвало да бъде отдалечена от тесните партийни съображения. Това е едно от условията на главния ни закон, което в никакъв случай не се е спазвало, а и няма по какъв начин да се съблюдава. Президентите постоянно са работили в интерес на един или различен политически лагер, а Първанов даже опита да направи лична партия. Но защото са институционално самостойни играчи, по предписание сред президентите и политическите партии, които са ги издигнали, се натрупват и напрежения. В случая с Желев те даже доведоха до сериозен раздор.
Радев към този момент е по-скоро в двугодишен меден месец с Българска социалистическа партия. Вярно, искри прехвърчат, а президентът даже изрази известно отчаяние от невестата си, отказвайки да поддържа настояването на левицата за предварителни избори. Тази дребна невярност обаче е в границите на приличието. Нищо, че поради нея някои незабавно заподозряха Радев в планове за съставяне на президентска партия и трайно анулиране на брачния съюз. Но това са просташки приказки или най-вече интимни фантазми на президента, които не са изкристализирали в съответна стратегия за деяние.

През тези две години, откогато е на президентския пост, Радев се трансформира в главен конкурент на ГЕРБ и в рупор на опозицията. 12-те наложени вета върху законодателството бяха част от тази опозиционност. Впрочем, множеството от тях имаха съществени учредения, както в тази ситуация с ветото върху опита на Народното събрание да опрости отговорности на Домусчиев.
По-важната страна на борбата с ръководещите е медийната. Спарингът сред Радев и Борисов, който постоянно е заместван на кръга от Цветанов, стана нормална обществена атракция. И защото е комфортен и за двете страни, този спаринг получава голямо медийно внимание. Радев натрупа рейтинг, а ГЕРБ слагат Корнелия Нинова във второстепенна позиция. Карайки се главно с Радев, те хитро лишават вятър от платната на БСП-ръководството, което се оказва в състояние да подвиква в профил, да носи вода и да вее с хавлия на президента сред два рунда.

Радев пристигна на власт частично със поръчката за по-сериозна битка против корупцията. В началото на мандата си той реторично поддържаше тази линия. Дори се стигна до въпрос за Делян Пеевски, насочен към Бойко Борисов. Така и не се разбра обаче какво е тъкмо наличието на този въпрос. А може би Радев просто набираше храброст да произнесе обещано име. Произнесе го, само че за повече нямаше сили.

Радев безапелационно говореше, че България има потребност не от нормално освежаване на персоните, а от по-цялостна смяна на модела. След две години може да се каже, че президентът не носи капацитет за такава смяна. Заедно с него социалистите може и да съумеят да изместят ГЕРБ и да се доберат до заветната коалиция с Движение за права и свободи. Но в последна сметка това ще е повтаряне на схемата “Орешарски”. А този филм към този момент сме го гледали.
Радев не е отворил и дума за аферата “КТБ”, нито пък е подлагал на критика рисковото слепване сред бизнес, медии и политика. Инструментализацията на прокуратурата за политически цели също не е била обект на рецензия от страна на президента, въпреки че с ексцесите към Йончева това може и да се промени. Тоест, Радев не е забелязал, че България наподобява на пленена страна. Дори наподобява склонен с главните детайли от настоящия модел на ръководство и просто се надява да смени титуляра.

Радев би трябвало да играе ролята на поддръжник на главните партии. И на бариера против национал-популизма. Същевременно обаче той бе определен частично на вълната на всеобщото “патриотизиране”: военачалник, който непрекъснато приказва за националния интерес, е същностен детайл от политическото въображение на националпопулизма.
По тази линия Радев остава амбивалентен. В Европа той приказва по европейски и гласоподава резолюции против Русия, само че в новогодишното си послание към нацията даже не загатна Европейски Съюз (да не приказваме за НАТО). Поради което може да се допусна, че като цяло Радев по-скоро подкрепя възхода на националпопулизма в България.
Има обаче и друго: защото със своите ксенофобия, хомофобия и антиевропейски позиции Българска социалистическа партия залитна още повече към кафявото, от тази позиция Радев може и да мине за балансьор сред политическия център и крайните залитания на левицата. Именно неговото позициониране разрешава на Българска социалистическа партия да не наподобява напълно като „ Атака ": президентът въпреки всичко внася дребна доза сдържаност във времена на всеобщо подлудяване.

Радев продължава да се нарежда като проруски полюс в политиката и тук особени разлики с Българска социалистическа партия няма. Но след конфузните визити на съветския патриарх в България и на Радев и Борисов при Путин, президентът въпреки всичко загатва Русия с по-малко жар в очите. От тези визити стана ясно, че съветските ползи в България са главно два: пренос на газ и нуклеарна централа, както и да се показват слабостите на Европейски Съюз точно посредством България. В съветското медийно пространство страната постоянно се показва като недорасъл, несуверенен придатък на Европейски Съюз. Тоест, България се употребява за покачване на съветското самочувствие. Самият Радев - за негова неприятна изненада - също бе вплетен в сходни медийни схеми, което демонстрира, че за съветската страна родните елементи не са от голяма важност.
Въпреки това обаче Румен Радев не е трансформирал значително позициите си по основните въпроси - енергетика, наказания и, несъмнено, самолетите: единствено и единствено да не са американски.

Като цяло Радев се старае да подкрепя левицата и по главните ѝ цели работи в благозвучие с нея. Проблемът е, че част от тези цели са сбъркани. “Патриотизацията” на лявото да вземем за пример го измества от центъра в политическата външна страна и не му дава опция да пораства. Докато Радев се старае да остане повече в центъра, партията му притежател от ден на ден се радикализира. А с амбивалентните си дейности президентът в последна сметка не стопира, а по-скоро способства за този развой.
Освен това Радев не оказва помощ на Българска социалистическа партия да се съобщи като действителна опция на ръководството “Борисов”. Антикорупционната му “жестокост” е към този момент сломена, а фантазиите му не стигат по-далеч от подмяната на ГЕРБ с Българска социалистическа партия в съдружно ръководство с Движение за права и свободи. Това са чиновнически фантазии под генералски мундир, които няма по какъв начин да вдъхновят хората. Да, към момента има значително гласоподаватели, които гледат с вяра към Радев като вероятен вестител на политическа смяна. Но съответните известия, които е създал до момента, са по-скоро разочароващи.