Как така! Нима в нашия модерен, глобален и толерантен свят

Как по този начин! Нима в нашия съвременен, световен и търпелив свят политиката не е благородно състезание сред разнообразни носители на положителното, състезание сред един тип положително и различен тип положително? Нима в политиката е останало някакво място за зло при цялата тази нормативна регулация, разделяне на управляващите, ефикасни механизми за надзор и прочие? И въобще имат ли нещо общо положителното и злото, когато става дума за политика, не се ли отнасят те единствено за героите в детско-юношеската литература? Нашият съвременен, световен и търпелив свят се е отказал да мисли положителното и злото като нещо действително и ги е свел до хартиени етикети, до условни публични сделки, при все това положителното и злото са се приемали за безспорни категории през всичките хилядолетия преди последните 2-3 века. Ами в случай че бъркаме? Ако положителното и злото са освен справедливи, само че и личностни проявления и не зависят от културните ни особености? Ами в случай че тънем в илюзия, заслепени от личната си надутост, мислейки, че ние сме тези, които дефинират какво е положително и след това го следват за всеобщо удивление? Но в случай че въпреки всичко ние сме мерилото с цялата си дребнавост и заблуденост, по какъв начин може да сме сигурни, че преценката ни за публичните процеси, за всичко, което се случва сред хората, в това число и политиката, е съответна? Ние, които се съмняваме във всичко, всичко ревизираме, за всичко позволяваме всевъзможни разновидности и считаме това за висша интелектуална добродетел, за какво отхвърляме да допуснем, че към нас и най-много вътре в нас непрекъснато се води Армагедонска борба сред силите на сътворението и реда и силите на разрушението и хаоса? И че тази борба дефинира резултата на всяко наше начинание? Защо яростно отхвърляме да допуснем това, а позволяваме всичко останало, колкото и необикновено да наподобява? Може би тъй като злото не желае да имаме вяра, че съществува. Мнозина не биха правили зло, в случай че знаят че е зло, обаче в случай че се заблуждават, че е положително и – още по-добре – че не е нито положително, нито зло, тъй като те не съществуват отвън нашите условности, тогава съвестта им е чиста. Политиката не прави изключение. Надали са доста политиците, които се изправят пред огледалото, когато никой не ги гледа, и с Мефистофелев смях споделят: „ Ето в този момент ще сторя зло, тъй като съм същински изверг! “. Напротив, множеството си мислят, че правят положително (и за премия им се поставя да топнат пръстче в меда). Осмислянето на положителното и злото като личностни сили в непрестанен спор прави християнския светоглед неповторим и ревизира погледа към политиката. И наподобява този ревизиран взор е съответен, тъй като разрешава да се доближат ненадминати политически върхове в историята на страните. Наистина, имало е велики езически страни, само че най-великата от тях – Римската империя – доближава своя лимит и е допустимо да продължи само като православна. Константин го е схванал за благополучие на всички през идващите хиляда и петстотин години, през които християнските страни превземат света и го образуват подобен какъвто го познаваме през днешния ден. И какъвто поставяме неимоверни старания да го разрушим. Империята при Юстиниан – идеологът на симфонията сред страна и черква в така наречен „ теократична диархия “ – се простира от Персия до Испания и е може би най-могъщото и напълно политическо образувание, познато на човешката история. Защо се отрекохме от тази идеология? Може би тъй като злото не желае да имаме вяра, че съществува. Нещо повече: злото желае да вярваме, че не съществува. Което напълно не е като да не имаме вяра, че съществува, замислете се. Все по-рядко гледаме на политическите битки като на конфликт сред положително и зло, а този взор е верен и потребен, той може да ни докара до изненадващи изводи. Всяка политическа битка може да се сведе до конфликт сред положително и зло, само че има една специфичност. Вижте какъв брой е забавно! Въпреки че е конфликт сред положително и зло, политиката не е война сред ангели и демони, сред положителни и зли политици. Всеки носи положително и зло, усърдно разбъркани и размесени. Големият въпрос е кое от тях ще прояви в един или различен значим миг. Вярно, има хора, у които положителното е повече или по-често го демонстрират. Има и такива, у които повече и по-проявено е злото. Затова споделяме, че едни хора са положителни, а други - неприятни. Но всеки носи и двете начала, даже когато е политик, даже когато с властта, която е придобил, взема решение значими публични въпроси. Всеки човек е облик Божи, само че този облик може да е покрит с толкоз тиня, че от него към този момент да не се вижда нищо. И въпреки всичко можеш да изстържеш калта и изпод да се покаже Образът, само че не можеш да „ изчегърташ “ Образа и да остане единствено калта. Ако унищожиш Образа, калта ще се трансформира в нищо, няма да има свое независимо съществуване по-късно. Защото, както и различен път е ставало дума, положителното е същина, а злото – единствено краткотрайно положение. Нека използван неправилното разбиране, че хората са единствено положителни или единствено зли, че човечеството се дели на положителни и неприятни индивиди, без значение в каква съразмерност. Нека го използван в частност към хората, които се занимават с политика, и да забележим какво ще се получи. Кои са положителните политици? Корнелия Нинова добра ли е или зла? Ами Мустафа Карадайъ? Според едни са положителни, а съгласно други са зли и то поради едни и същи свои прояви. Да не приказваме за двамата Бойковци – Рашков и Борисов, – които издигнаха шоуто до непознати висоти. Кои са прави – тези, които споделят, че са положителни, или тези, които споделят, че са зли? Възможно ли е да са прави и двете страни? Релативизмът учи, че е допустимо, само че не е. Всъщност и деянията не са едни и същи. Които споделят, че Бойко Рашков е добър, имат поради, че битката за истина е добра и по това никой няма никакви подозрения. Които споделят, че е неприятен, имат поради, че е зле да се злоупотребява с обществено говорене, с цел да се компрометират други хора, тъй като насаждането на ненавист е зло. По това също никой няма никакви подозрения. Тоест с едно деяние Рашков (даваме го като напълно инцидентен образец, можем да илюстрираме тезата и с всекиго другиго) прави две напълно разнообразни неща: бори се за истина и буди ненавист. Зависи кое ще избереш за по-важно и за определящо. Тук към този момент релативизмът може да заповяда и да се развихри. Това е единствено напълно недодялан образец за това по какъв начин у един човек по едно и също време живеят и се демонстрират и положителното и злото и то смесени толкоз добре, че не можеш да ги отделиш едно от друго, както не можеш да отделиш млякото от кафето в капучиното. Някои се пробват да намерят излаз, изследвайки желанията. С какви планове Рашков се е изказал пред медиите: с желание да дири истина или с желание да насажда ненавист. Ако е първото, значи Рашков е добър; в случай че е второто, значи е злобен. Но и планове не всеки път са елементарни. Защо да не дириш истина, като в същото време удариш и съперника си под пояса, какво пречи едното на другото? И какъв си следователно – добър или злобен? Мнозина правят щедрост, с цел да си създадат реклама и да пожънат овации, което си е пристрастие и пустославие. Но от това изгодата от благотворителността става ли по-малка? Представете си талантлив и безрезервен хирург, който избавя по няколко живота на ден, обаче е алкохолик и пребива жена си. Какъв е той – добър или неприятен? Питайте пациентите. Питайте след това жена му. И двете страни ще бъдат прави. Значи ли това, че всяка от двете страни има своя истина? Не, не значи. Истината е една. Доброто е положително, злото е зло, просто участват у индивида дружно и размесени едно с друго. Жената вижда злото, пациентите виждат положителното, а истината въпреки всичко е една. Ето това е цялата драма на човешката история и невъзможната компликация пред човешкото избавление. Трудност, довела с отчаянието си до нуждата от Боговъплъщение. Виждаме, че е освен несъстоятелно, само че и невероятно да кажем кои политици и политически партии са „ положителните “ и кои са „ неприятните “, с цел да можем по-късно с чиста съвест да гласуваме за „ положителните “. Види се, би трябвало да постъпваме по този начин, че да предизвикваме у всички хора, в това число и най-много у властниците, доброто; да се обръщаме към положителното с положително, с цел да може то да се прояви за всеобща изгода и приятност. Възможно ли е това? На доктрина може би, само че на процедура не е. Тогава? Разработил съм за себе си практическа система, с която не желая да наемам никого, само че въпреки всичко ще я споделя. Моят светоглед е християнски (ама в действителност християнски) и изхождам от него. Знам че пъкълът не е нищо друго, с изключение на неявяване на Бог. Иначе казано, злото не е нищо повече от неявяване на положително. И защото Истина, Красота и Добро са синоними на Бог, то злото е неявяване на Бог. А Божията формулировка за положително се пази от Църквата[1]. Усещате ли по какъв начин стартира да става по-лесно? Оттук нататък съм приел за себе си практическата формула, че в никакъв случай не бих подкрепил политик или партия с безбожна идеология; в никакъв случай не бих подкрепил безбожник, тъй като при него Бог отсъства, затова е в режим на зло. Отказвайки да поддържам безбожни политически субекти при никакви условия, естествено няма да поддържа и многочислените техни производни – комунисти (класически и нови марксисти); джендъри (казвам го по този стегнат метод, тъй като съм сигурен, че знаете какво съдържа това понятие), които се кланят на творението, изземайки обаче за себе си ролята на Твореца, и са трансформирали свободната си воля в изпъчено своеволие; климатични алармисти, пандемични паникьори и други сходни, домогващи се да подменят естествения ред в света с някакви свои приумици. Така ми е по-лесно пред сергиите на политическия пазар, по този начин, съгласно идеологията на този или оня, мога да предположа какви плодове ще даде, в случай че се добере до властта. Разбира се, вие ще си изработите свои логаритми, с чиято помощ да се ориентирате. Ето това са аспектите на положителното и злото в политиката. Гледайте политиката все едно че е Армагедон и няма да сбъркате. Бъдете сигурни, че става дума за действителен конфликт сред положително и зло, даже да не сте се научили да ги разпознавате. И евентуално ще обидя интелигентността ви, в случай че припомня, че в последна сметка нормално от положителното произлиза положително, а от злото – зло. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен. Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “. Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община. [1]В изискванията на народна власт Църквата приветства всяка власт, определена от народа, надявайки се, че обръщайки се към положителното у индивида, индивидът ще отговори с положително.