Борба за власт извън човешкото общество: Побеждават не само силните, но и хитрите
Как тактиките за доминиране при животните могат да хвърлят светлина върху политическите практики при хората
Стратегията „ сполучлив удар или неуспех “, дебненето на съперници, обществената игра и желанието да бъдеш прикрит зад тила на по-активни близки същества - животните в битката за владичество демонстрират доста повече досетливост, в сравнение с нормално се счита. Доколкото властта на практика се явява основа на общуването във всички скотски общества, това не значи, че тя е обезпечена за най-големите, мощните и свирепите. За да бъде завзета и удържана властта, трябват разум и ловкост. Стратегиите зависят от особеностите на типа и салдото сред преимуществата на властта и нейната цена.
Лий Алън Дугаткин, етолог и професор по биология в университета в Луисвил, приказва за изненадващи констатации в проучването на този проблем в публикацията си „ Късметът благоприятства умните “.
Животните, както и хората, също се борят за власт, само че при тях тя постоянно е единствено средство за реализиране на цели. А те също имат задоволително цели - храна, полови сътрудници, заслон. Според създателя на публикацията „ постигането и задържането на власт, като дарба за надзор или въздействие върху държанието на други същества и завземане на запаси, е в основата на съвсем всички скотски общности “. Интересът към тематиката за битката за власт измежду животните поражда още от времето на Чарлз Дарвин. Неговият съвременник и разгорещен апологет на еволюционната доктрина, британският зоолог Томас Хенри Хъксли, назовава животинския свят „ гладиаторско зрелище “, в което няма благосклонност и оцеляват единствено най-упоритите и хитри, „ най-добре приспособените към събитията, само че не е най-хубавите в никакъв различен смисъл “.
През 70-те години на ХХ век (времето на образуване на теоретичните основи на актуалната етология – просвета за държанието на животните) биолозите формулират този проблем малко по-различно, като се концентрират върху „ ресурсно-задържащата мощ “ Те я дефинират като „ мярка за способността за придобиване и отбрана на ресурсите “. В същото време тогава се счита, че колкото по-силно и по-голямо е животното, толкоз по-голям капацитет има то. Въпреки че размерът не постоянно има връзка с уменията за доминиране, но и „ меки “ тактики като дебнене и създаване на групи за поддръжка се са обсъждани нерядко в работата по тази тактика.
До разбирането, какъв брой са значими те в действителност, откривателите доближиха напълно скоро. Да си " най-якият " не е всичко, значимо е да си и " най-умният ". Дугаткин отбелязва, че „ животните дебнат други кандидати за власт, демонстрират мощ по разнообразни способи според от аудиторията си, образуват обединения за повишение в йерархията, маскират се, с цел да се изкачат по стълбата на властта.
Всичко това изцяло трансформира нашето схващане за битката за владичество отвън човешките общности и ни води стъпка по-близо до интегриран и концептуално мощен модел на еволюцията на властта. Каквато по някакъв метод може да се забележи и в човешкотото общество.
Една от радикалните тактики „ удар или неуспех “ се показва от черноклюните гарги (Gavia immer). Техният основен актив е територията, тъй като единствено при нейното съществуване е допустимо чифтосването. В резултат на това мъжките, които имат територия са атакувани от тези, които не я имат. И единствено в случай че придобиването й е сполучливо, тогава женската основава двойка с спечелилия. Тези гарги са моногамни и техните брачни съюзи не престават с години.
Въпреки обстоятелството, че единствено едно от 10 завладявания на територия е сполучливо, доста от прогонените самци се скупчват на границите на тогавашната си територия и за малко време умират, заради непрекъснатите смъртоносни борби с новия притежател. Макар че смъртоносните борби не са типични за дълголетните типове, само че при тези гарги, които живеят приблизително 25 години, боевете са изключение. Възниква въпросът за какво?
Обикновено жертвите на такива борби, съгласно Дугаткин, са по-възрастни мъжки с комфортни територии. Проблемът е, че с придвижване на възрастта те губят телесна маса, което корелира с височината на звука, който мъжките употребяват, с цел да прогонват нашественици и претенденти за територията им. Така в действителност, с изключение на желанието да защитят територията, те осведомят съперниците и за своето физическо положение. И стават по-уязвими за офанзива.
Но за разлика от по-младите и по-силни противници, възрастните самци са тези, които са подготвени да се бият до гибел. „ За един по-възрастен мъжки, който към този момент се е нанесъл в комфортна и продуктивна територия, залозите към този момент са по-различни. Просто той съвсем няма какво да губи с изключение на региона си на обитаване. Ако бъде изпъден, самецът надали ще има задоволително сили, с цел да завземе друга добра територия, изяснява създателят. „ Което значи, че в случай че е належащо, тактиката на обезверена борба до гибел, се трансформира във вид за оцеляване “, прибавя той.
Но в случай че битката за власт при животните беше обвързвана единствено с разгорещени дуели, щеше да съществува лимит до каква степен те може да обяснят общественото другарство, тъй като животните въпреки всичко в главната част от времето си не се бият. Как стои ситуацията при сините пингвини (Eudyptula minor) - най-малките представители на това семейство, които прекарват доста време в дебнене и шпиониране на своите съперници.
Проф. Дугаткин цитира резултатите от проучване на Джоузеф Вааз и сътрудниците му, които объръщат внимание на обстоятелството, че от изходът на борбата сред двама самци нормално интересуват освен нейните директни участници, само че и техните съседи. По време на опита се оказа, че близките мъжки, които чуват „ триумфалния зов “ на спечелилия, имат внезапен скок на пулса, до момента в който викът на изгубилия борбата пингвин не провокира такава реакция у тях. В допълнение, мъжките наблюдаващи също извършват ролята си, като интензивно издават звуци в отговор. Освен това, множеството викове са адресирани до губещия, който те евентуално стартират да възприемат като по-малко рисков състезател.
Удивителната самостоятелна тактика – обществена игра, беше открита при шимпанзета. Дугаткин цитира проучването на Карл Зубербюлер и сътрудниците му, които били изумени от обстоятелството, че шимпанзетата, подложени на забележителна експанзия, крещяли по-силно в наличието на наблюдаващи, в сравнение с в тяхно неявяване – като че ли се опитвали да „ преувеличат своите нещастни условия и премеждия “.
Освен това значимо било освен наличието, само че и качеството на публиката. По-продължителни и по-интензивни писъци са били издавани от жертвата, когато измежду наблюдаващите е имало лице, равно по сан или по-висше от агресора. В резултат на това във всеки пети случай потърпевшият получава поддръжка - шимпанзе с по-висок сан се намесва и стопира сбиването.
„ Ако ви нападат постоянно, единственият метод да го избегнете е да привлечете някой различен и това може да преобърне обстановката. Ако викът на жертвата оказва помощ за набиране на единомишленици, то тогава е доста значимо кой е наоколо. Особено в случай че става въпрос за алфа -мъжкар, който не толерира принуждение измежду другите “, написа Зубербюлер.
Но в битката за владичество вземат участие освен човеци, а и групи. И в това отношение е забавно да се следят груповите и персоналните тактики на маймуните Белочели капуцини (Cebus capucinus). Те живеят в сплотени общности и имат много ясни граници на своите територии. Дугаткин цитира данни от проучване на Маргарет Крофут и нейните сътрудници, които откриват, че нормално в междугруповите конфликти успеха остава за по-многобройните общности в техните си територии, само че и дребните групи стават забележителна мощ. И противоположното, колкото повече огромна група навлиза в непозната територия, отдалечавайки се от центъра на личната си, толкоз по-малки са възможностите й за победа - те понижават с една трета на всеки 100 метра.
За да се изясни това несъгласие, беше изработен опит, по време на който се оказа, че, от една страна, появяването на непознати в центъра на територията разгневявява капуцините доста повече, в сравнение с наличието им в покрайнините. Следователно, има повече подготвени да я защитят и по-малко дейни родственици, които желаеха да „ седят зад тила им “. От друга страна, колкото повече капуцините се отдалечаваха от центъра на своята територия и навлизаха в територията на своите съседи, толкоз повече нещата се обръщаха и тези, които се крият ставаха повече.
Въпреки че изчерпателен, интегриран модел на власт в отвън човешките общества е към момента надалеч от основаване, съгласно Дугаткин, той евентуално ще има следните характерности.
Първо, опиране само на новите софтуерни достижения, като GPS следенето е „ единствено върхът на айсберга “. Второ, би трябвало да се употребяват данните за вътрешното положение на животните, определяйки взаимното въздействие на физиологичните реакции на организма върху динамичността на властта. И най-после, би трябвало да се регистрират еволюционните сили и да се фокусираме върху цената и преимуществата от притежаваната власт в съответен подтекст за дълъг интервал от време.
А това значи, че посредством струпване на от ден на ден и повече данни за динамичността на властта и разкриване на все по-широки модели, ние ще разберем повече за еволюцията на социалността, освен при животните, само че може би даже и в самите нас – човешкото общество и даже и човешките политически упоритости.
Източник:
Стратегията „ сполучлив удар или неуспех “, дебненето на съперници, обществената игра и желанието да бъдеш прикрит зад тила на по-активни близки същества - животните в битката за владичество демонстрират доста повече досетливост, в сравнение с нормално се счита. Доколкото властта на практика се явява основа на общуването във всички скотски общества, това не значи, че тя е обезпечена за най-големите, мощните и свирепите. За да бъде завзета и удържана властта, трябват разум и ловкост. Стратегиите зависят от особеностите на типа и салдото сред преимуществата на властта и нейната цена.
Лий Алън Дугаткин, етолог и професор по биология в университета в Луисвил, приказва за изненадващи констатации в проучването на този проблем в публикацията си „ Късметът благоприятства умните “.
Животните, както и хората, също се борят за власт, само че при тях тя постоянно е единствено средство за реализиране на цели. А те също имат задоволително цели - храна, полови сътрудници, заслон. Според създателя на публикацията „ постигането и задържането на власт, като дарба за надзор или въздействие върху държанието на други същества и завземане на запаси, е в основата на съвсем всички скотски общности “. Интересът към тематиката за битката за власт измежду животните поражда още от времето на Чарлз Дарвин. Неговият съвременник и разгорещен апологет на еволюционната доктрина, британският зоолог Томас Хенри Хъксли, назовава животинския свят „ гладиаторско зрелище “, в което няма благосклонност и оцеляват единствено най-упоритите и хитри, „ най-добре приспособените към събитията, само че не е най-хубавите в никакъв различен смисъл “.
През 70-те години на ХХ век (времето на образуване на теоретичните основи на актуалната етология – просвета за държанието на животните) биолозите формулират този проблем малко по-различно, като се концентрират върху „ ресурсно-задържащата мощ “ Те я дефинират като „ мярка за способността за придобиване и отбрана на ресурсите “. В същото време тогава се счита, че колкото по-силно и по-голямо е животното, толкоз по-голям капацитет има то. Въпреки че размерът не постоянно има връзка с уменията за доминиране, но и „ меки “ тактики като дебнене и създаване на групи за поддръжка се са обсъждани нерядко в работата по тази тактика.
До разбирането, какъв брой са значими те в действителност, откривателите доближиха напълно скоро. Да си " най-якият " не е всичко, значимо е да си и " най-умният ". Дугаткин отбелязва, че „ животните дебнат други кандидати за власт, демонстрират мощ по разнообразни способи според от аудиторията си, образуват обединения за повишение в йерархията, маскират се, с цел да се изкачат по стълбата на властта.
Всичко това изцяло трансформира нашето схващане за битката за владичество отвън човешките общности и ни води стъпка по-близо до интегриран и концептуално мощен модел на еволюцията на властта. Каквато по някакъв метод може да се забележи и в човешкотото общество.
Една от радикалните тактики „ удар или неуспех “ се показва от черноклюните гарги (Gavia immer). Техният основен актив е територията, тъй като единствено при нейното съществуване е допустимо чифтосването. В резултат на това мъжките, които имат територия са атакувани от тези, които не я имат. И единствено в случай че придобиването й е сполучливо, тогава женската основава двойка с спечелилия. Тези гарги са моногамни и техните брачни съюзи не престават с години.
Въпреки обстоятелството, че единствено едно от 10 завладявания на територия е сполучливо, доста от прогонените самци се скупчват на границите на тогавашната си територия и за малко време умират, заради непрекъснатите смъртоносни борби с новия притежател. Макар че смъртоносните борби не са типични за дълголетните типове, само че при тези гарги, които живеят приблизително 25 години, боевете са изключение. Възниква въпросът за какво?
Обикновено жертвите на такива борби, съгласно Дугаткин, са по-възрастни мъжки с комфортни територии. Проблемът е, че с придвижване на възрастта те губят телесна маса, което корелира с височината на звука, който мъжките употребяват, с цел да прогонват нашественици и претенденти за територията им. Така в действителност, с изключение на желанието да защитят територията, те осведомят съперниците и за своето физическо положение. И стават по-уязвими за офанзива.
Но за разлика от по-младите и по-силни противници, възрастните самци са тези, които са подготвени да се бият до гибел. „ За един по-възрастен мъжки, който към този момент се е нанесъл в комфортна и продуктивна територия, залозите към този момент са по-различни. Просто той съвсем няма какво да губи с изключение на региона си на обитаване. Ако бъде изпъден, самецът надали ще има задоволително сили, с цел да завземе друга добра територия, изяснява създателят. „ Което значи, че в случай че е належащо, тактиката на обезверена борба до гибел, се трансформира във вид за оцеляване “, прибавя той.
Но в случай че битката за власт при животните беше обвързвана единствено с разгорещени дуели, щеше да съществува лимит до каква степен те може да обяснят общественото другарство, тъй като животните въпреки всичко в главната част от времето си не се бият. Как стои ситуацията при сините пингвини (Eudyptula minor) - най-малките представители на това семейство, които прекарват доста време в дебнене и шпиониране на своите съперници.
Проф. Дугаткин цитира резултатите от проучване на Джоузеф Вааз и сътрудниците му, които объръщат внимание на обстоятелството, че от изходът на борбата сред двама самци нормално интересуват освен нейните директни участници, само че и техните съседи. По време на опита се оказа, че близките мъжки, които чуват „ триумфалния зов “ на спечелилия, имат внезапен скок на пулса, до момента в който викът на изгубилия борбата пингвин не провокира такава реакция у тях. В допълнение, мъжките наблюдаващи също извършват ролята си, като интензивно издават звуци в отговор. Освен това, множеството викове са адресирани до губещия, който те евентуално стартират да възприемат като по-малко рисков състезател.
Удивителната самостоятелна тактика – обществена игра, беше открита при шимпанзета. Дугаткин цитира проучването на Карл Зубербюлер и сътрудниците му, които били изумени от обстоятелството, че шимпанзетата, подложени на забележителна експанзия, крещяли по-силно в наличието на наблюдаващи, в сравнение с в тяхно неявяване – като че ли се опитвали да „ преувеличат своите нещастни условия и премеждия “.
Освен това значимо било освен наличието, само че и качеството на публиката. По-продължителни и по-интензивни писъци са били издавани от жертвата, когато измежду наблюдаващите е имало лице, равно по сан или по-висше от агресора. В резултат на това във всеки пети случай потърпевшият получава поддръжка - шимпанзе с по-висок сан се намесва и стопира сбиването.
„ Ако ви нападат постоянно, единственият метод да го избегнете е да привлечете някой различен и това може да преобърне обстановката. Ако викът на жертвата оказва помощ за набиране на единомишленици, то тогава е доста значимо кой е наоколо. Особено в случай че става въпрос за алфа -мъжкар, който не толерира принуждение измежду другите “, написа Зубербюлер.
Но в битката за владичество вземат участие освен човеци, а и групи. И в това отношение е забавно да се следят груповите и персоналните тактики на маймуните Белочели капуцини (Cebus capucinus). Те живеят в сплотени общности и имат много ясни граници на своите територии. Дугаткин цитира данни от проучване на Маргарет Крофут и нейните сътрудници, които откриват, че нормално в междугруповите конфликти успеха остава за по-многобройните общности в техните си територии, само че и дребните групи стават забележителна мощ. И противоположното, колкото повече огромна група навлиза в непозната територия, отдалечавайки се от центъра на личната си, толкоз по-малки са възможностите й за победа - те понижават с една трета на всеки 100 метра.
За да се изясни това несъгласие, беше изработен опит, по време на който се оказа, че, от една страна, появяването на непознати в центъра на територията разгневявява капуцините доста повече, в сравнение с наличието им в покрайнините. Следователно, има повече подготвени да я защитят и по-малко дейни родственици, които желаеха да „ седят зад тила им “. От друга страна, колкото повече капуцините се отдалечаваха от центъра на своята територия и навлизаха в територията на своите съседи, толкоз повече нещата се обръщаха и тези, които се крият ставаха повече.
Въпреки че изчерпателен, интегриран модел на власт в отвън човешките общества е към момента надалеч от основаване, съгласно Дугаткин, той евентуално ще има следните характерности.
Първо, опиране само на новите софтуерни достижения, като GPS следенето е „ единствено върхът на айсберга “. Второ, би трябвало да се употребяват данните за вътрешното положение на животните, определяйки взаимното въздействие на физиологичните реакции на организма върху динамичността на властта. И най-после, би трябвало да се регистрират еволюционните сили и да се фокусираме върху цената и преимуществата от притежаваната власт в съответен подтекст за дълъг интервал от време.
А това значи, че посредством струпване на от ден на ден и повече данни за динамичността на властта и разкриване на все по-широки модели, ние ще разберем повече за еволюцията на социалността, освен при животните, само че може би даже и в самите нас – човешкото общество и даже и човешките политически упоритости.
Източник:
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ