Как се живее без Антон Дончев, казано ли е всичко

Как се живее без Антон Дончев, казано ли е всичко за книгите му, кой сътвори свадите към " Време разделно ", борбата в креативните съюзи за екранизацията на епоса, ролята на Тодор Живков, международният интерес към творбите на писателя, по какъв начин писателят се размина с Нобеловата премия - за всичко това споделя брачната половинка му Райна Василева пред Епицентър бг.

Епицентър. бг ще разгласява в ТРИ ЧАСТИ изповедта на Райна Василева, която самата тя озаглави: " ИНТЕРВЮ СЪС САМАТА МЕН ".

Днес ви предлагаме първа ПЪРВА ЧАСТ

 

КАК НАПИСА " ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО ". БАБО, КЪДЕ Е ЕЛИЦА?

Райна Василева

 

След като акад. Антон Дончев ни напусна, с цел да поеме безконечния си път през звездите, към мен - неговата брачна половинка се отправяха разумни въпроси като този: по какъв начин минава времето ми без неговото магическо наличие и какво мога да споделя за креативния му живот, останало по някакъв метод незадоволително известно в публичното пространство.

Антон Дончев

Сн. Личен списък

 

От мен се очакваше да споделя несподеленото, а несподеленото, по ред аргументи, може да се каже и спестовно, и обстоятелствено.

Така че би трябвало да реша по какъв начин да постъпя, какъв брой да бъда откровена…, тъй като това е и моят живот.

 

Райна Василева, сн. Личен списък

Но първото, което би трябвало да кажа - както и да минават дните, месеците, а към този момент стартират и годините, наличието му не ме напуща и за момент, а вътрешното ми чувство е, че времето за мен не се движи… И по-важното е, че не мисля, че той не е тук. Кой както желае да го схваща. Дори допускам, че на науката ѝ следва да се сблъсква с още много изненади, а „ неназовани сили “ да се окажат, че остават да участват в пространството, сходни на „ кълбовидни мълнии “ – казано като облик.

 

КАК съдебна експертиза ЖИВЕЕ БЕЗ АНТОН ДОНЧЕВ

 

Препрочитам текстовете му, чувам аудио-записите и той е до мен, и с гласа, и с погледа, и с внушението си. Но истина е, че за пръв път го правя оценка и някак в профил, а той продължава да печели позиции в съзнанието ми. За следващ път се учудвам, по какъв начин умееше на всяко съдбоносно събитие да даде съответен облик и по най-разбираем метод да го приближи до фена, до слушателя, до читателя.

Талантът беше негов. Разбира се, в същото време, което ще назовем " неявяване ", се постарах да направя всичко необходимо – да го изпратя както заслужава, да групирам приятелите му, да направя последното му жилище почтено за него… не можех да оставя и последната му книга, въпреки и незавършена, неиздадена…

 

 

За творчеството на Антон Дончев е писано не по-малко от страниците на някои от творбите му, само че истина е, че надалеч не всичко е казано …
Не знам по какъв начин се написа за това…

Истина е, че не знам и от кое място да стартира...

Просто да обърна взор обратно, да погледна живота ни в противоположна посока ли, или да го извървя алегорично отново… и това да бъде като изявление със самата мен…

Но, ще пиша единствено за процеса на творчеството му!

 

 

Райна Василева, Антон Дончев и брачната половинка на Любомир Левчев - Дора Бонева, сн. Личен списък

 

Личният ни живот успяхме да опазим съвсем петдесет години и ми се желае да го запазя единствено за себе си…въпреки, че в последния месец ми сподели: „ Защо не вземеш да напишеш една пиеса за живота ни? Ще бъде хубава пиеса. “ Сега се възнамерявам … каква красива концепция! А може ли животът ни да се побере в една пиеса, в час и половина на някоя сцена!? Не мисля!

 

Райна Василева, сн. Личен списък

 

Но в случай че той беше описал, от елементи, живота си, това можеше да бъде – книга на книгите! В нея щеше да има всичко – дух, държавност, история, живот цялостен с страсти, другарства, свят, върхове, върхове от триумфи и не изчезнали изменничества. Но на първо място, книгата щеше да бъде наситена с отговорност и човещина.

 

Сн. Личен списък

Мисля, че е разумно, първо да поговоря за последната му книга, тъй като тя се сътвори отвън правилото на креативния му развой и би трябвало да се отдели. Аз присъствах от самото начало на писането, заради условия, които не бяха положителни. Понятието „ пандемия “ обърка света, направи го непредсказуем, тъй че всичко беше друго от всичко до този миг.

 

 

Но макар изолацията, Антон Дончев не можеше още веднъж да не даде нещо стойностно на читателите си.

За да отговоря на въпроса – по какъв начин я написа, би трябвало да кажа една детайлност, която не доста хора знаят.

Той обожаваше фантастиката, обожаваше я с нейните необятни параметри и благоприятни условия за литературно въображение, която още в детството му е събудила литературния му гений. Той пазеше в съзнанието си не малко космични сюжети и когато ги разказваше, не ти се искаше да има край. Не ги написа, за жалост тъй като споделяше: „ …все отново съм исторически публицист, не фантазьор “. Сега от отдалеченост на времето виждам, че се получи една рамка в творчеството му.

 

ВЪЛЧАН ВОЙВОДА

Новата тематика беше Вълчан челник, а Вълчан беше облик, който идваше от легендите за златото. А легендите са творчество, основани не от субекта, героя, а от хората, които симпатизират, боготворят и в множеството случаи действителността е пречупена през фантазията им.

И щом ставаше въпрос за доста злато, Дончев се питаше, допустимо ли е войводата с характера си и опциите, които е имал, да не се е докосвал до знанията, преданията за великата историческа персона Лизимах. Да не се е интересувал от златото му заровено по нашите земи. Логиката сподели – невероятно! И той сътвори своята фантастична литературна легенда „ Вълчан челник и златото на Лизимах “, неразделно, подчинена на комплицираните исторически моменти на Руско-турската война на Дибич Забалкански – 1828-29г. – времето на войводата. И с усмивка споделяше: „ За такава фантастична фигура като Вълчан челник, за какво да не дадеш полет на фантазията си? И за какво да бъде фикция, че Вълчан е търсил златото на Лизимах, откакто то е на наша земя? И какъв брой хора знаят, че то още се търси и още не е намерено? “

 

 

Ето, по тази причина Антон Дончев написа своята, наблягам „ своята “, литературна легенда. Жалко, че не съумя да напише втората ѝ час, тъй като тя щеше да осветли една неразучена страница от историята ни – емиграцията на огромен брой българи след изтеглянето на съветските войски предвождани от пруския военачалник Дибич Забалкански.

 

ПИШЕШЕ НЕ-О-БИК-НО-ВЕНО

А на въпроса, какъв беше процесът на писане в цялото му творчество, мога да отговоря единствено с една дума: „ Необикновен! “ Творческият развой при Антон Дончев беше не-о-бик-но-вен! Дори ми се желае да го извикам. Пишеше съответния текст на книгите си – бих споделила бързо – тъй като подготовката, предварителната работа по материала, информацията, която му трябваше за времето, действието, героите – беше дълъг развой, толкоз дълъг, колкото беше належащо да се знае безусловно всичко.

Казваше нееднократно: „ Никога не сядам да пиша преди да знам и най-малките подробности… “ „ Докато по една тематика не прочета всичко, което мисля, че мога да прочета и до момента в който не знам всеки от моите герои, какво ще направи, до момента в който не трансформира цялата история в мой спомен, мой минал живот…не сядам да пиша. “ И друга негова фраза: „ Авторът на исторически романи е оракул, писането на исторически романи е предсказване обратно “. А по в миналото допълваше: „ …а пророкуването разумно се допира и до фантастиката. “

 

Целият му извънреден креативен развой беше белязан и с негови персонални особености, и негови персонални осъществявания. Немаловажно е да се знае, че при него, числата имаха изключително място. Обичаше ги. Например: в телефона му нямаше имена, а единствено номера и той знаеше всеки на кого е. Трябва да се означи и фактът, че беше доста добър шахматист и имаше високо правно обучение. Факти, които дават отговори за организацията на работата му.

След като първичният интервал е приключен, преди да стартира да написа, той разказваше сцените, решенията… Може би по този начин оформяше в съзнанието си цялото произведение. А умееше да споделя – и от време на време усещах, че разказаното дори е било още по-добро от написаното по-късно. Също споделяше: „ Никога не стартирам да пиша преди да знам, по какъв начин ще приключи романът. “

 

 

Но кажеше ли: „ Готов съм “ – започваше ритуалът – негов си, несравним. В този развой, трябваше да бъде самичък, напълно самичък, тъй като писането щеше да бъде „ Изповед “ с основна писмен знак.

Родопите и Бачковския манастир бяха главните места за работа. Беше ли към този момент на мястото, първите два дни бяха дни за акомодация към ситуацията и мисловно приготовление на тази част от книгата, която щеше да написа докато е там. Те постоянно бяха специфични. Около него се завихряше една особена аура… А като споделям, че отиваше да работи самичък, не значи, че беше самичък в компанията, която си създаваше виртуално. Разхожда се, мълчи, само че диалогът е оживен…Храни се, само че слуша ария ли, изповед ли…Прехласва се на панорамата, само че навръх тази ли…? Хваща ръката ми и усещам подсъзнателно, че ме води някъде…добре, че знам, че в сходен миг не се задават въпроси. Разказвам това, тъй като с актьорската си природа съм го следила с голямо любознание, схващане и удивление. А с какво богослужение подреждаше мястото, където ще работи, което постоянно беше нищожно нормално.

Важно беше масата да се сложи по този начин, че светлината да е добра и да идва от ляво на дясно. Листовете се сгъваха на половина и се поставяха на избраното им място…, часовникът – да се знае от какъв брой до какъв брой ще се работи…, чашата с моливите и химикалките…, столът да не се клати, да е постоянен …защото след това, нищо не трябваше да го отвлича. Нищо не трябваше да го отвлича, когато стартира процесът на отъждествяване с другото време, в което отиваше с цел да живее с героите си. А той живееше с героите си в тяхното време, отъждествяваше се с тях или самия той си беше героя.

 

ПИШЕШЕ НА РЪКА, ДИКТУВАШЕ НА МАШИНОПИСТКА

Предполагам разбирате – пишеше на ръка, не обичаше техниката, споделяше че го разсейва.

Затова, когато чуех: „ Готов съм! “ – беше моментът да го оставя самичък, да се кача в колата и вечер да очаквам звъна на телефона. А той позвъняваше, диалогът постоянно беше трогателен, само че аз не можех да не попитам: „ Колко…? “ И отговорът постоянно беше – “…днес написах 11 страници…15…7…12… “ А след 10 дни или две седмици, следваше въпросът – „ Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? “ И беше благополучен когато усърдно прибираше тестето листове, гъсто изписани със ситния си еднакъв, стенографски почерк. И по този начин, след няколко излизания от София и усамотяване постоянно по един и същи метод – до написването на романа, който е почнал.

Със завършването на ръкописа завършваше креативния развой.
Започваше техническият и ръкописът трябваше да добие машинописен тип. Антон или го диктуваше или го записваше първо на касети, с цел да може машинопистка да го възпроизведе – обемна и напълно нелека работа – след което го четяхме за изчистване на позволени неточности и сбъркани имена. Какво благополучие беше за мен първа да се докосна до новото произведение…

 

Анод Дончев във времето, когато написа " Време разделно ".

Сн. Личен списък

Казвайки мнението си, което ясно какво е било, въпреки всичко от време на време си позволявах да кажа, че даден миг го е разказвал още по-добре и може да му обърне внимание, в случай че иска…, а той отсичаше: „ Права си, само че по този начин ми е дошло…казал съм го вече…изпял съм го…не мога да се връщам назад… “Най-особеното от особеностите в творчеството му беше фактът – веднъж написано, написаното не се поправяше. Каквото се сътвореше в процеса на медитация – не мога да го кажа с друго име – това четяха читателите!

Аз не съм нито литературовед, нито анализатор, само че мисля, че за всяко произведение би трябвало да се приказва поотделно, тъй като то се основава и осъществя в друго време, при разнообразни условия и постоянно има неща, които или са помагали, или са пречили. Неща за живота на Антон Дочев знам от споделеното, а на множеството съм очевидец.

Донка Правдомирова и екипът й сътвориха „ Библиография на Антон Дончев “ – указател, до неговата 75 годишнина, само че повсеместен разбор по какъв начин се е развивало творчеството му последователно през годините няма, няма и цялостна биография до този миг. Самият той трябваше да я напише, само че скромността му и безпределно многото условия, които по доста аргументи не можеше да се кажат в прав текст, отлагаха непрестанно момента това да се случи.

 

Антон Дончев предава ръкописа на " Време разделно ", в наличието на вицепрезидента Илияна Йотова, на ректора на УниБИТ, проф. Стоян Денчев.

Сн. Личен списък

Може би, най-малко в този момент би трябвало да се опитам да спазя някаква поредност, провокирайки спомените си.

Ако се съобразя с хронологията на писане, петнайсетте тома на романите му не са в подобен ред. Когато издателство „ Захари Стоянов “ стартира да ги издава, стартира от четиритомника „ Сказание за Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес “ и продължи съгласно събитията, само че поредицата не включва доста значима част от творчеството му – сюжетите. И да вземем за пример №15 романа „ Пробуждане “, не е последният, а първият. Но и креативното писане не стартира от него, а от най-ранна детска възраст.

ЕДИНАДЕСЕТГОДИШЕН ПЕЧЕЛИ КОНКУРС ЗА „ ДАРОВИТИ ДЕЦА “

Единадесет годишен той е един от дребното спечелили състезанието за „ даровити деца “, учебното заведение в което ги занимават с изобразително изкуство и литература. В едно изявление споделя, че на 12 години, в коледната почивка 1942–43 година написва първото си същинско произведение - фантастика „ Хора от три планети “. И напълно не се е чувствал дете, тъй като доста бързо се е узрявало в тези времена – трупове по площадите, хайки, затворени улици, глад… После, бомбардировките над София 1944 година са причина за закриване на учебното заведение и връщане на децата по домовете им – тъй че, трагичните събития се запечатват трайно в будното му схващане. Разказваше многообразието на младите си години с най-малки детайлности.

 

Оттогава може би е заобичал и обичания си спорт футбола. Ритали топка първо с немските бойци, след това с съветските и е разбирал какво в действителност е войната. Петнайсет-годишен написа разказ за живота и живота на съучениците си. В гимназията се занимава с културна активност, радва се на първите си изявления, а Царевец е мястото за размисъл и ентусиазъм. Време изпълнено с положения и завършения, които образуват характера и мирогледа му още в най-ранните години.

По-късно ще каже: „ Ако не бях живял в Търново, нямаше да съм исторически публицист “. А летата по време на следването му – „ Право “ в Софийския университет – са белязани с тежък физически труд, с цел да си помогне материално в годините 1948 – 1953.

След сполучливото си дипломиране на 23 години е арбитър в Търновския областен съд, нелеки моменти за възприятието му за правдивост. Същата година се основава и книжовен кръжок в града, на който е началник в продължение на седем години. Член на кръжока е и Димитър Мантов. Дончев и Мантов замислят и се уговарят да пишат и издадат взаимно поредност романи за великите български владетели – като вземат решение, че Антон ще написа събитията от българска страна, а Мантов от византийска. Първият е за Асеневци – „ Пробуждане “. Антон изписва своята доста по огромна част от романа, подпрян на перваза на един от прозорците в постройката на съда и романът излиза от щемпел в съавторство 1956 година

 

Следват диалози, разисквания и подготовка за втория разказ – Калоян. Но още по време на взаимната подготовката и взимане на решения по тематиката Калоян, изненадващо излиза от щемпел „ Калоян “ – като независим разказ на Мантов в 1958 година Темата, която се създава от двама души, излиза независимо. Мисля, че сходен случай не се нуждае от коментар. Антон не искаше да се връща към този миг от живота си, само че обликът на Калоян до сетните му дни не напусна съзнанието му. Оттогава е и първият му сюжет за филм, който написа, както споделят, „ по книгата на Мантов “, в съавторството с режисьора Дако Даковски за реализация на кино лентата „ Калоян “.

Дончев когато реши да преиздаде „ Пробуждане “ като 15-ти том, взе позволение от наследниците на Мантов, съблюдава всички правни правила, в профил страниците на съавтора си и остави единствено своя текст. Така че в поредицата „ 15 тома “, „ Пробуждане “ е разказ на Антон Дончев и няма съавторство.


Сн. Личен списък

ЗАВЪРШВА ПРАВО, НО ИСТИНСКАТА МУ ЛЮБОВ Е ИСТОРИЯТА

Антон Дончев приключва „ право “. Имало е случаи преподавателите първо да напишат отличната му оценка, след което да го подканят да развие въпроса си с думите: „ Говорете сътрудник “. И макар, че правото е негова същина, същинската му обич остава историята… историята на българите… на света… на античността… на земята… Познанията, които има още в тези моменти, са толкоз всеобхватни, феноменални – биха споделили някои от анализаторите му, че откакто му е отнета опцията да пресъздаде Калоян под перото си, се обръща към времето на Самуил и основава това украшение – „ Сказание за времето на Самуила “ („ За Самуил и брата му Аарон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан, старейшината Горазд Мъдрия и за доста други хора, живели преди нас “) – история с неповторими колоритни облици, енциклопедични детайлности, лирика и благосъстояние на изразните средства.

Пише тези 700 страници в дребната им къща в Търново вечер, откакто сестричката му заспи, тъй като са споделяли една и съща стая.

Започва нов интервал от живота му. Новата книга отпътува за София. Чака се отговор…, само че подобен не се получава дълго време…, след това някой бил споделил, кой не се знае, че липсват „ художествени качества “..., второ мнение няма, цялостно безмълвие и книгата потъва в неопределеност две години и седем месеца.

Интересно, кое е лицето и какъв е мотивът да се вземе такова решение!?
Имам мнение, само че за жалост не мога да го споделя.
Дончев неведнъж пътува от Търново до София с нищожни средства, постанова се да спи по пейките на гарата тъй като няма пари за хотел, само че нищо не се трансформира, единствено здравето се срутва без време.

Колкото и притеснително е да се каже, само че постоянно се е знаело, че в креативните среди са съществували, а и съществуват настроения на жестоки неудовлетворения и нежелани усеща.

 

Но в 1961г. някой или някои, още веднъж по-някаква причина, или за реализиране на нещо, взема решение или вземат решение да са непростимо нетолерантни и към великия Димитър Талев. Заявяват му, че един недодялан създател е написал по-добър разказ за Самуил от него. На това се споделя – некрасива работа, само че значи, и че е имало мнение за романа на Антон Дончев. Поинтересувах се за ориста на Талев в тези години. С изненада и страдание разбрах, че значително са били ударите и върху него, и то от много „ забавно “ изявени групи.

 

Нако Наковски, може би е употребявал този миг и на своя отговорност, изважда книгата на Антон Дончев от някакво чекмедже на бял свят.

В най-кратки периоди на „ Сказание за времето на Самуила… “ се дава заслужената оценка, излиза от щемпел, получава премията „ Най-добър разказ на годината “ на Съюза на българските писатели и заслужения си голям тиражен и читателски триумф. Младия създател начаса е признат в Съюза на българските писатели, назначен е за редактор в издателство „ Народна юноша “ и му е даден пътя за дейна активност в региона на българската просвета!

НАЧАЛОТО НА „ ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО “: БАБО, КЪДЕ Е ЕЛИЦА?

 

Не след време в писателския съюз се слага и наболелия въпрос за написване на книга за помохамеданчването на българите в Родопите. Предложението върви сред огромните имена, само че никой не желае да се нагърби с тази непостижима задача, както я дефинират. Отказите са многократни и безапелационни. Разбира се, безусловно никой – наблягам го – не се обръща даже и с намек към неотдавна постъпилия член в съюза. Но Антон Дончев към този момент е имал усещания от гравюрите и картините в историческите музеи на гр. Егер и Будапеща, изобразяващи покъртителните зверства на турците от времето на войната им с Унгария и тематиката по никакъв начин, но по никакъв начин не му е непозната.

Но и най-големите неща не са започвали без мотив. Първият е, че го включват в едно пътешестване до Смолян. Това са групови креативен командировки, каквито са се правили когато и да е. Вторият, това което му се случва там…Последен след срещата с жителите го водят да го настанят за пренощуване – дъжд… черен мрак…умора…спират пред някакъв плет…и глас на стара жена: „ Елице, Елице, покажи на индивида къде ще спи “… изскърцва врата и на фона на непрогледната мрачевина на прага се явява привидение в бяло…роба до земята… косата разплетена, а дланите крепят свещ! Как се претърпява да ти се случи такова нещо?

 

 

На сутринта, несъмнено, въпросът е: „ Бабо, къде е Елица? “ „ Коя Елица? Аз съм Елица “– отвръща бабата. И третият, че се връща в Родопите да търси видението, тъй като Елица е към този момент част от него. Говори с попа на Смолян, само че в поменика на новородените няма такова име… След като не я намира, броди из прелестната планина запленен от панорамите ѝ, намира се с хората ѝ, слуша разказите им, омайва се от песните, събира исторически обстоятелства, посещава Босна – където събитията са били като тези по българските земи…

И откакто опознава правно, до най-малки детайлности „ Империята “, е подготвен още веднъж да се върне в Родопа планина, с цел да напише историята на помохамеданчването, да опише историята на планината на равнището на хубостта ѝ, на равнището на поезията на песните, на героизма и духа на хората, които са я обитавали. Връща се, с цел да надмине себе си, да сътвори творбата „ знамение “ както ще я нарекат по-късно…а в края на всеки ден, в дребен бележник ще записва написаното…

Пампорово:
„ 15 юни – (понеделник) Днес започнах романа „ Глава си давам, религия не давам “. Написах 7 листа „ Пристигането на Караибрахим “.
„ 16 юни – (вторник) Днес написах два фрагмента. За Манол – 5. Манол на гроба на жена си – 3. Общо 8 листа. “

…И по този начин всеки ден от седмицата, без неделята – тя е за отмора, до…
30 юни – (вторник) Написах фрагмента „ Маноловата женитба “ – 10 листа
Свърших избраните подиуми – общо 110 листа “

Но второто отиване в Родопите е осуетено – и бъбречните рецесии го изпращат в Търново. Там написа от 27 август – до 14 септември, рождения му ден.
За 16 дни (без неделите) – 165 листа.

Месец октомври – още веднъж в Пампорово. В бележника: „ идване, разходка за гъби и прибиране по мрачно.
„ 15 октомври (вторник) Започнах още веднъж романа „ Време разделно “. Написах фрагмента „ Момчил слиза в темната дупка “ – 10 листа “
………… до
„ 25 октомври (петък) Написах фрагмента „ Разказът на Венецианеца “ – 5 листа и фрагмента „ Погребението на Момчил “ – 1 лист. Всичко 6 листа. “
„ С това приключих романа „ Време разделно “ или за 11 дни в Пампорово написах 110 листа и (+275) Романът – 385 листа. “

И като се съберат дните от трите интервала – 41 дни. Романът е изживян, разказан, изпят, а на сутринта снегът чупи боровете с тон на избухващи гранати като за край на симфония.

Баща му го преписва на пишеща машина, тъй като единствено той единствен разчита почерка на сина си.

И – 1964г. – книгата излиза от щемпел.
Читателите са спонтанни: „ Книга, която се чете на един мирис. “

Първите оценки от литературните среди са на Янтай Ковалов – „... прелестен учебник по национализъм “.

На Николай Хайтов: „ …в романа ясно проличава едно надарено въображение, което има свойствата да прави характери, да сбъдва човешки пристрастености и ориси по подобен метод, че се получават не отломки, а зидове “.

Георги Константинов: „ Дончев не е писал книга, с цел да угажда на шовинистични пристрастености, да подхранва лъжовен национализъм, а с всичките си сили на художник-хуманист се е старал да покаже, какъв брой скъпо е коствала и коства на народите кръвожадността, религиозния сатанизъм, духовната тъпотия, жаждата за власт “.

Въпреки позитивните оценки, доста по-късно акад. Иван Радев ще напише: „ …че „ Време разделно “ заварва неподготвена литературната рецензия за сходен естетически факт – с тези мащаби, с тази философия и поетика на художественото мислене. “

 

В президентството, поредна премия за Антон Дончев

Сн. Личен списък

В рамките на една година романът стартира да се превежда на всички съществени европейски езици.

Министерския съвет на НР България удостоява създателя с Димитровска премия за изключителни достижения в региона на изкуството. А Дончев взема почтено присъединяване в публичния живот, в теоретичните конференции на Съюза по проблемите на националното чудачество на литературата и написа прелестните си есета и репортажи за интернационалните културните събития в страната.

КАРЛО ПОНТИ ПРЕДЛАГА ЕКРАНИЗАЦИЯ НА „ ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО “

Петър Увалиев или Пиер Рув, български посланик, кино продуцент, теоретик на изкуството, преводач, академични учител, един от най-влиятелните български интелектуалци впечатлен от „ Време разделно “, превежда двайсет-трийсет страници, прави нотация на романа, дава я на британския си издател и с италианския продуцент Карло Понти, с който си сътрудничат в „ Бридж филм “, канят Антон Дончев в Лондон. По време на тези значително срещи Дончев се среща и сприятелява с най-видните представители, елитът на международното кино.

 

Веднага стартират договаряния по план за екранизация на романа с продуцент Карло Понти, режисьор Дейвид Лийч, който одеве е получил 5 Оскара за кино лентата си „ Доктор Живаго “и звезден актьорски състав: Сър Лорънс Оливие в ролята на Караибрахим, София Лорен, за която молбата е да се разшири ролята на Севда и Джейн Фонда – Елица…

В договарянията се включва и филмовата компания „ Парамаунт Пикчърс “ с продуцент Дино де Лаурентис и основен изпълнителен шеф Чарлз Блудорн. А по късно, Антъни Куин след големия си триумф на „ Зорба гъркът “ ще има предпочитание да получи ролята на Манол.

 

Окрилен от интереса и желанията на международния кино хайлайф да екранизират българската история, Дончев стартира усилена работа и върху тематиката за основаването на Българската страна. Да се споделя, да се популяризира историята на България със средствата на киното, в това той вижда големи благоприятни условия и не пести нито сили, нито очаквания за реализирането на тази концепция – историята ни да заеме достойното си място в съзнанието на света. Светът да приказва за нея. Световната история да се преценява, с това което са българите в нея. Разказваше: „ Исках светът да види нашите велики мъже. За филмовите компании, несъмнено, това ще бъде достижение в персоналните им проекти, само че ще се приказва за България, ще се акцентира значимостта на българите, древността на историята ни. Киното е толкоз наличен метод, изключително в случай че филмите се създадат от огромни режисьори и артисти, а тъкмо те го желаят. “

И погледите са вперени в България и в службите ѝ, от които се чака единствено да кажат „ съгласни сме “. Преговарящите упорстват, писмата и молбите валят, а Луиджи де Лаурентис в допълнение впечатлен от сюжета за Аспарух „ Началото на нашата безкрайност “, с голямото предпочитание да го осъществя, упорства за правата, като изрича персоналните си усещания от страната ни.

Но… времето минава… страната мълчи необяснимо и не реагира.

 

Утре четете ВТОРА ЧАСТ