Как един неочакван инцидент може да преобърне живота ни за

Как един непредвиден случай може да преобърне живота ни за секунди? На какво е способна една майка за своето дете? Кои са същински значимите неща в живота? В дебютния си разказ „ Стаята на чудесата ” (ИК „ Сиела ”) младият френски създател Жюлиен Сандрел търси отговорите на тези всемирен въпроси, разказвайки ни трогателна история, преведена на повече от 20 езика в границите на по-малко от година след излизането си във Франция!

Младата парижанка Телма е отдала напълно живота си на своята кариера и от дълго време е спряла да се занимава с нещата, които вълнуват дванадесетгодишния й наследник Луи – за нея детето е просто спънка по другояче гладкия й кариерен път. Ненадейно тежък случай сполетява момчето, което изпада в кома и животът му виси на косъм. Неочакваната и шокираща обстановка прекатурва живота на студената кариеристка, провокирайки я да премисли всичко, което е постигнала – или пропуснала – до момента.

Докато лекарите се борят обезверено за живота на Луи, майка му открива в детската му стая лист с неговите фантазии – неговия „ бележник на чудесата “. Мечти, които той надали ще успее да извърши някога… Затова Телма взема решение да ги реализира вместо него, като записва на видео всяко от провокациите и ги пуска в болничната стая на детето с вярата то някак да ги чуе и да продължи да се бори. Скоро тази стая става известна като стаята на чудесата, а всички към дребния пациент съпреживяват приключенията, в които майка му се забърква.

Докато пробва да избави сина си Луи, Телма открива и неосъзнато чаканото от години избавление за самата себе си..

„ Стаята на чудесата ” е затрогваща история за същински значимите неща в живота – тези, които постоянно пропущаме неумишлено, или на които не обръщаме внимание, улисани в забързаното си всекидневие.

Жюлиен Сандрел е роден през 1980 година в Южна Франция. Щастливо женен татко на две деца, Сандрел дебютира на литературната сцена в родината си през март 2018 година със „ Стаята на чудесата ”. По-малко от година след излизането на романа правата за книгата са продадени в 20 страни по света.

Преводът на „ Стаята на чудесата ” от френски език е на Валентина Бояджиева, а дизайнът на корицата е на Фиделия Косева.

***

Откъс от описа „ Стаята на чудесата ”, Жюлиен Сандрел

10 ч. 32 мин.

– Луи, време е! Хайде, няма да дублирам повече! Ставай, в случай че обичаш, и се обличай! Страшно закъсняваме, към този момент е девет и двадесет.

Горе-долу по този начин стартира това, което щеше да се трансформира в най-страшния ден в живота ми. Все още не го знаех, само че щеше да има „ преди “ и „ след “ съботата на 7-и януари 2017-а година, 10 ч. и 32 минути. Вечно щеше да остане това „ преди “, тази предишна минута, която щях да желая да спра вечно, усмивките, дребните наслади, неизличимо запечатаните в най-дълбоките гънки на мозъка ми фотоси. Неизменно ще го има и „ по-късно “-то – с всичките „ за какво “ и „ единствено в случай че “, сълзите, писъците, чудовищно скъпата серпантина, потекла по бузите ми, виещите сирени, погледите, цялостни с непоносимо състрадание, неконтролируемите присвивания на стомаха ми. Разбира се, тогава всичко това не доближаваше до мен, загадка, която само боговете – в случай че съществуваха, в което мощно се колебая – можеха да знаят. Какво тъкмо си споделяха въпросните богове в 9 и 20? Един повече, един по-малко, какво толкоз? Сигурен ли си? Не напълно, само че за какво пък не? Наистина в действителност, за какво пък не, лицето на света въобще няма да се промени. Аз бях надалеч от всичко това, надалеч от боговете, надалеч от сърцето си. Точно в оня миг обаче, по този начин непосредствен до точката на прекатурване, разкъсване, невръщане, бях единствено аз. Просто аз и ругаех Луи, който явно въобще не си даваше напън.

Тогава си споделях, че това дете ме побърква. От половин час се мъчех да го измъкна от леглото му, само че на вятъра. На обед имахме среща с майка ми за нормалния ни брънч – моята месечна голгота, а бях решила преди този момент да минем през бул. „ Осман “, с цел да си купя кървавочервените обувки, за които си мечтаех още от началото на разпродажбите. Исках да се издокарам с тях в понеделник за съвещанието с огромния началник на „ Хегемония “ – козметичната компания, за която работех непрекъснато от петнадесетина години. Ръководех екип от двадесет чиновници, посветили се на благородната идея да развиват и усъвършенстват марка шампоан, премахващ до 100% от пърхота – „ до “ означаваше, че един от двестате мобилизирани доброволци беше видял скалпа си изцяло изчистен от белите прашинки. Една от огромните ми гордости по това време беше, че съумях да издействам, след яростни борби с юридическия отдел на „ Хегемония “, да използваме това изказване. Решаващо за продажбите, за годишното покачване на заплатата ми, за лятната почивка с Луи и за новите ми обувки.

След няколко нечленоразделни изръмжавания Луи се реши най-накрая да извърши заповедта ми, навлече едни прекомерно тесни дънки с повече от прекомерно ниска талия, плисна си малко вода на лицето, отдели пет минути вещо да роши косата си, отхвърли да си постави шапка макар ледените утринни температури, измърмори нещо напълно неясно, чийто смисъл обаче аз знаех (ама за какво би трябвало да пристигам с теб...), постави си слънчевите очила, взе скейтборда си – мръсна, изрисувана по цялата дължина дъска, за която трябваше да закупувам спортни колелца всяка четвърта заран, постави си ултралеката алена пухенка „ Юникло “, сграбчи пакет бисквити с шоколадов заряд, приемайки в това време да изпие шише гъст плодов нектар, както когато беше петгодишен, и най-сетне извика асансьора. Хвърлих взор на часовника си. 10 и 21. Чудесно, към момента имахме опция да осъществим разграфения ми до секунда проект. Бях планувала премного време, тъй като в никакъв случай не беше ясно какъв брой ще отнеме ритуалът по събуждането на негова светлост Луи Велики.

Времето беше прелестно, безоблачно синьо зимно небе. Винаги съм обичала студената светлина. Не съм виждала по-синьо и по-чисто небе от това по време на служебната ми командировка в Москва. За мен съветската столица е кралицата на зимното небе. Париж беше придобил московския си тип и небето му ни отправяше сияйните си намигвания.

След като излязохме от жилището си в десети регион, с Луи тръгнахме към Източната гара, около канала Сен Мартен, като се провирахме сред разхождащи се фамилии и туристи, хипнотизирани от гледката на корабче, минаващо пред шлюза при моста Йожен-Варлен. Гледах Луи, който препускаше начело на скейтборда си. Бях горда с дребното мъжле, в което се превръщаше. Трябваше да му го кажа – сходни мисли се раждат, с цел да бъдат казани, другояче за нищо не служат – само че не го направих. В последно време Луи доста се промени. Под напора на растежа, присъщ за неговата възраст, тялото му на нежно малко момче се трансформира в почтена за младеж фигура, а по към момента бебешките му бузи, към този момент пощадени от акнето, беше покарал лек мъх. Прекрасна оформяща се снага. Всичко се случваше прекомерно бързо. За момент си припомних по какъв начин се разхождах по кея Валми и с дясната ръка бутах петроленосинята бебешка количка, а в лявата държах телефона. Почти съм сигурна, че гледката ме накара да се усмихна. Или пък си я бях измислила по-късно? Паметта ми изневерява, доста ми е мъчно да си спомня какво мислех в оня миг, при все това беше толкоз значимо. Ако единствено можех да се върна с няколко месеца, няколко години обратно, щях да трансформира толкоз неща.

Чух да отеква последният акомпанимент от Дъ Уикенд – Луи го беше конфигурирал на моя айфон вместо звънец. Беше Ж. П. По дяволите. Защо високопоставеният ми шеф ми звънеше в събота сутринта? Е, случвало се беше и до момента, не може да работиш за дружество като „ Хегемония “, без да се постанова да се справяш със незабавни случаи. Оттогава като си помисля или чуя някой да произнася думите „ незабавен случай “, те получават напълно различен смисъл. Никога повече няма да мога да разреша те да се употребяват за показване, което би трябвало да бъде приключено, за потребителски тест, който би трябвало да се стартира или за флакон, чийто дизайн би трябвало да бъде утвърден. За каква неотложност въобще става дума тук? Кой е в смъртна заплаха? Но тъкмо в оня миг не знаех това. Питах се просто какво толкоз незабавно има, та Ж. П. да би трябвало да се свърже с мен и предчувствах, че е обвързвано със съвещанието в понеделник. Следователно, неотложна неотложност. Жизненоважна. Отговорих без съмнение, като единствено мернах Луи, който беше понижил и бе застанал до мен, явно с желанието да ми каже нещо. Направих му знак в смисъл: „ Не виждаш ли, че приказвам по телефона? “ Той предъвка нещо в покарващата си брада, смънквайки, коства ми се, че е значимо.