Kак да отгледаме децата си, без да налагаме над тях

Kак да отгледаме децата си, без да постановяваме над тях надзор, превъзходство и позор? Има метод: посредством осъзнато родителство. Основният принцип на осъзнатото родителство е връзката на първо място. Често пъти подсещам на клиентите си това доста значимо нещо: свържете се, преди да коригирате. Връзката преди корекцията: това е основополагащият принцип на осъзнатото родителство. В цялата книга редим тухлите на тази основа. Когато се запитаме: „ Как да се свържа с възприятията на детето си в този миг? “, цялата ни сила се трансформира от доминация към партньорство. Ключът към задълбочаването на връзката ни с децата ни е в поддържането на този фокус. За да бъда още по-детайлна и да приложа това на процедура, аз употребявам акронима ПГП: договаряния, граници, последици. Когато се осланяме на тези три стълба на осъзнатото родителство, ние освен образоваме децата си по един прелестен метод, само че и резервираме връзката си с тях. По-важното е, че по този начин резервираме връзката им със личната им стойност и вътрешна мощ. Нека разгледаме по-подробно всеки един от тези стълбове.

Преговори

Когато приказвам за преговаряне с децата, родителите постоянно се отдръпват. Защо? Защото изискват прекомерно доста старания, има прекалено много придвижване напред-назад. И знаете ли какво? Прави са. По-трудно е да преговаряш с детето си, в сравнение с да го командваш. Но договарянията са доста по-здравословна тактика, в сравнение с сляпо да даваш команди, тъй като това разрешава на децата ни да се почувстват окрилени и признати. Всички човешки същества се развиват най-добре, когато усещат, че имат надзор над личния си живот. Дори и да нямат същински надзор, за тях е значимо да считат, че го имат.

Нашите деца копнеят да усещат, че имат надзор върху живота си. Когато, без да се замисляме, ги обстрелваме със заповеди и чакаме да се подчинят, ние им лишаваме личния им престиж и ги учим да не се осланят на вътрешната си мъдрост. Но влизайки в разговора на договарянията, ние им разрешаваме да се почувстват уважавани и ценени. Ние демонстрираме на децата си, че са задоволително значими за нас, с цел да вземем поради мнението им и да приемем гледната им точка. Вместо да подценяваме мнението им, ние демонстрираме, че те са задоволително значими за нас, с цел да забавим темпото и да влезем в разговор, в който мислим за добруването им и поддържаме това, че имат своя позиция. Бихме се държали по този начин с най-хубавите си другари – тогава за какво не и с децата си?

Ето по какъв начин биха могли да наподобяват едни договаряния: Ако младежът ви желае да направи ваучър у дома, когато не сте в града, а вие не сте съгласни, по какъв начин ще се справите с казуса? Дали ще кажете: „ Да не си вманиачен? В никакъв случай! “, или ще извършите пауза и ще помислите върху молбата му, по този начин като бихте го създали за другар? Може, да речем, да кажете: „ Знам, че искаш да направиш ваучър, само че не мисля, че е безвредно, когато не съм у дома. Как да намерим решение, което ще е положително и за двама ни – ти да направиш ваучър, а аз да осигуря сигурността за теб и приятелите ти? “ Може би детето ви ще се съгласи да направи ваучър, когато сте в града, а вие – да му осигурите усамотение, като стоите в друга част на къщата. Или пък ще намерите друго решение. Независимо от резултата, значимото тук е самият развой на преговаряне сред детето и родителя. Той оказва помощ на детето да се усеща уважавано и обвързвано с родителя, а не да бъде сляпо следено и заставяно.

Когато децата ни видят, че сме отворени да обсъждаме с тях нови решения, те се усещат чути и зачитани. Всички печелят от това. Нашата подготвеност да преговаряме им разрешава да смъкват отбраната си и да се отворят към положително и за двете страни съглашение. Те схващат, че това не е борба и че ние като родители сме на тяхна страна. Вместо да се борят с нас, те се отварят за опцията да работят дружно с нас. Това е превъзходен метод да изградим връзка и да подхранваме връзките си.

Сега ви слушам по какъв начин възразявате: „ Но ние не можем да преговаряме с тях за всичко. Някои неща не подлежат на договаряне. “ И сте прави. Има някои неща, които не подлежат на коментар, и е извънредно значимо да знаем кои са те. Но преди да започнете да се вълнувате за съставянето на листата с неподлежащи на договаряния тематики, дано ви предупредя, че единствено няколко неща в живота попадат в тази категория. Когато споделяме, че за нещо не може да се договаря, това значи, че то не предстои на коментар – то е закон божи. Искаме ли децата ни да порастват в дом, зависим на непоклатими закони? Или желаеме да усещат, че живеят в дом, в който всичко предстои на полемика и отворен разговор? В какъв дом бихте живели вие?

Приемането на родителството като поредност от договаряния в действителност се крие в отношението, с което подхождаме към връзката с децата си. Реалното осъществяване на тези договаряния се случва на идващото равнище – равнището на границите.

Граници

Всички ние желаеме да сложим потребни и гъвкави граници пред децата си, без да ги зазиждаме зад стени от боязън и надзор. Но по какъв начин да създадем такива граници? Ами, първата стъпка постоянно е да се обърнем към вътрешния си свят: Трябва да седнем сами и да бъдем същински откровени със себе си. Трябва да осъзнаем естеството на границите, които желаеме да създадем. Помнете, че вместо несъзнателно да строим стени сред нас и децата ни, би трябвало да прилагаме житейски правила, които естествено се демонстрират като граници, само че сами по себе си нямат доста общо с държанието на децата ни, а по-скоро с нашия метод на живот и битие.

Например не трябва да лишаваме децата си от шоколадови бисквити, тъй като ядат прекомерно доста от тях и качват килограми. Тъй като осъзнаваме, че те не са здравословни за никого у дома, ние стопираме да ги купуваме и точка. Не забраняваме единствено на едното си дете да употребява електронни устройства, тъй като не се оправя в училище; вместо това ограничаваме времето пред екраните на цялото семейство, тъй като прекомерно дългото стоене пред електронни устройства ни отдалечава едни от други. Затова слагаме ограничаване за стоене пред екраните за всички и никой от нас не може да употребява електронни устройства в спалнята. Забелязвате ли разликата? По първия метод се основават граници вследствие на реакцията към нечие държание. По втория се построяват с помощта на житейска философия, която е по-устойчива и използвана за всички в дома.

Когато сътворяваме граници вследствие на реакцията си към някой различен, ние имаме наклонността да отстояваме границите си по един неразбираем и замайващ метод. Те не са нито добре премислени, нито са част от някаква базисна философия. А границите, основани след умишлено и деликатно обсъждане на по-дълбоката им връзка с нас, са по-ясни и дълготрайни. За да реализираме съзнателен смисъл на нашите граници, ние би трябвало да си зададем следните четири въпроса:

1. За кого в действителност е тази граница?

Дали тя се основава на потребностите на личното ми его, или на потребностите на детето ми? Това е основен въпрос, на който би трябвало да си отговорим, въпрос, който доста родители не си задават, тъй като просто одобряват, че го вършат за положителното на детето си. Но както всички към този момент знаем, в огромна част от случаите това не е напълно правилно. Смея да кажа даже, че границите ни се основават най-много на нашите упования и стремежи и доста рядко на тези на децата ни. Да вземем казуса с лягането вечер. Дали сме определили часа на лягане въз основа на действителната нужда на детето ни от отмора и неговия цикъл на сън, или тъй като желаеме да гледаме обичаното си предаване и самите ние да си починем?

Това ни води до идващия въпрос:

2. Дали моите граници поддържат егото ми, или усъвършенстват живота ми?

Какво значи това? С граници, подкрепящи егото, сходно на тази, която преди малко описах, родителят слага границата, тъй като тя улеснява неговите проекти и упования. Границите, които усъвършенстват живота, са разнообразни. Това са граници, които в действителност са в полза на детето и устояват изпита на времето на всички места по света (през множеството време). Какви са образците за такива граници? Това са детето да поддържа добра хигиена, да получи обучение, да поддържа положително здраве, да не наранява себе си и близките и да бъде част от някаква общественост. Подобряващите живота граници са жизненоважни за себеусещането и добруването на детето ни в света, без които то би изпитвало големи усложнения.

Третият въпрос, който би трябвало да си зададем, е следният:

3. От какво са направени границите ми?

От какво са построени моите граници? От камък или от пясък? Трябва да решим какъв брой строги или гъвкави ще са границите ни.

Ако детето ви си прекарва изключително прелестно във ваната, вие може да се отдадете на смях и веселба. Няма потребност от каменни огради, нали? Отпуснете клапата на напрежението и се потопете в сегашния миг в неговото обилие и веселба. Ако децата ви са изключително кисели по времето за лягане и не могат да се успокоят, разчитайте на страстите им и им оставете пространство, с цел да намерят своя център. И в двата случая можете да изберете да запазите хладнокръвие и да се отпуснете, вместо да се стресирате и да контролирате. Виждате ли по какъв начин този нов метод „ да решавате съгласно обстановката “ – който включва граници от пясък, а не от камък – дава опция за толкоз доста независимост и игра? Подходът със прецизните стратегии може да провокира вътрешен вулкан от напрежение, който най-после няма различен вид, с изключение на да изригне.

Огромна част от обичайния метод на развъждане на деца са непрекъснатите ограничавания. Макар сходни граници да са на 100% идеалният вид, тази цел е нереалистична; просто е невероятно от самото начало да си пореден. Някои дни можем да се придържаме към правилото „ без телевизия “, само че в случай че мама е болна, няма гледачка разполагаем и детето не може да бъде оставено единствено, тогава може би този ден може да се гледа телевизия. Разбирате ли какво имам поради? Когато слагаме строги правила, ние биваме притиснати в ъгъла и след това мислим, че сме се провалили, като не отговорим на тези невъзможни стандарти. Гъвкавостта не значи да имаме неопределени възгледи, а по-скоро да бъдем гъвкави и игриви по отношение на момента.

И най-после, последният въпрос, който можем да си зададем, е:

4. Как да слага границите си?

Дали да употребявам надзор, или душа? Това е още един основен въпрос, който би трябвало да зададем при основаването на любящи и осъзнати граници. Тонът и силата ни любящи и грижовни ли са, или са контролиращи и преобладаващи? Дали се обръщаме към децата си със повелителен звук, или с подобен на съдружник и другар? Дали извикваме заповедите си? Или се ангажираме и каним децата си да ни бъдат сътрудници?

Да извикаш заповедите си звучи по този начин:

• Веднага си почисти стаята!
• На минутата да си напишеш домашното!

Предложението за партньорство звучи по-скоро по този начин:

• Ей, приятелче, знам, че сега си изтощен, само че дано да поговорим ще можеш ли да си почистиш стаята след пет минути, апелирам?
• Ей, обич моя, знам, че гледаш филм, само че става късно и скоро би трябвало да вечеряме. Кога смяташ да си напишеш домашните?

Виждате ли разликата? Кое от двете предпочитате да участва във вашите връзки? Бихте ли желали някой да ви вика заповеди, или с обич да ви подкани към общо решение? Децата ни желаят да се отнасяме към тях с почитание и ценене, тъкмо като нас.

Всичко зависи от тона и силата ни, тъй като те предават вътрешното ни осъзнаване и почитание към партньорството с децата ни. Дали са наши сътрудници в това странствуване, наречено живот, или са наши плебеи? Разбирате ли по какъв начин, вземайки поради тези въпроси, ние можем да създадем осъзнати граници, които обогатяват връзките и връзката с децата ни? Вместо да издигаме между тях бариери, можем да градим мостове, тъй че децата ни да усещат, че сме дружно в един тим, а не играем едни против други. Когато помним, че тази връзка с децата ни е главната цел, можем да бъдем ефикасни в това да създадем и удържим границите.

Последствия

Децата ни са тук, с цел да изживеят своя личен живот. Това значи, че ще би трябвало да понесат следствията от дейностите си. Ако са префекционисти, ще би трябвало да преживеят напрежението от това. Ако постоянно гледат да минат метър, тази наклонност си има своите последици. Ако непрекъснато отсрочват или прекалено много се конкурират, тези типове държание също имат последици. Всяко държание си има своите последици. Ние не можем да направляваме следствията за децата си.

Знаете ли кое е най-ценното в това да оставяме децата си да се оправят с следствията в своя личен живот, или както постоянно ги назоваваме – „ естествените последици “? Те израстват по-най-добрия метод, когато се учат от причинно-следствените връзки на личните си дейности. Най-добрата поука идва от непосредствения опит. На всички ни е явен този факт, само че когато става въпрос за родителство, сме склонни да го забравяме. Поддържаме лъжливото разбиране, че децата ни ни принадлежат и е наша отговорността да направляваме техните решения, каквито и да са следствията от тях. Каква голяма тежест носим!

Но знаете ли какво? Не е ваша работа или отговорност да контролирате избора на децата си и следствията от него, изключително след една избрана възраст – да речем, тринайсет или четиринайсет години. В някакъв миг би трябвало да пуснем юздите на децата си и да ги оставим да поемат отговорността за дейностите си. Не го вършим, тъй като сме жестоки, а тъй като от личния си житейски опит знаем, че това е единственият метод да се учиш и да израстваш. Когато с нашия метод демонстрираме, че децата ни се учат най-добре посредством личния си опит, можем да се отдръпнем и да оставим следствията да бъдат учителят. Вместо да считаме, че ние би трябвало да им даваме урок и да ги наказваме, ние оставяме следствията да свършат тази работа.

Например, в случай че шестнайсетгодишното ни дете не си напише домашните в точния момент, няма потребност да се намесваме и да го заплашваме с наказване. Защо да подкопаваме връзката посред ни? Учителят му ще отсъди какви ще са следствията, а то ще би трябвало да се оправи с това. Може би ще си кажете: „ Ами в случай че не му пука? “ Отговорът ми е: „ Не можете да го накарате да му пука. И наказването няма да го накара да му пука. Само ще предизвика възмущение и ще наруши връзката посред ви. “

Естествените последици са най-хубавият преподавател в живота, доста по-мъдър и ефикасен от която и да е пръчка и морков, които бихте могли да употребявате върху децата си. Когато те усетят естествената премия или наказване, това възприятие е най-хубавата тенденция за идващите им стъпки. Но с цел да настъпят тези естествени последици, би трябвало да се отдръпнете от пътя им и да оставите опита да бъде преподавател на детето ви. Само че на нас ни е мъчно да го създадем поради егото ни. Искаме да имаме надзор над децата си и техните решения, по тази причина не можем да понесем мисълта да им дадем пространство сами да вземат решение.

Ние, родителите, не знаем по какъв начин да пуснем децата си на независимост и не осъзнаваме какъв брой нездравословно е нашето вмешателство в живота им. Ние прекаляваме с родителските си упътвания – изключително в тези съвременни времена. Колкото по-охолен става животът ни, толкоз повече треперим над децата си. Това е нездравословно за тях. Когато стигнат юношеска възраст, ние би трябвало да стартираме да прерязваме пъпната шнур и да ги пуснем на независимост. Докато влязат в лицей, ние би трябвало съвсем напълно да сме спрели да ги направляваме. Трябва да стартираме да ги оставяме да вършат своите избори и неточности, без ние да ги спасяваме. Трябва да стартираме да ги провокираме все по-често да поемат отговорност и да реализират личните си проекти без нашата помощ или надзор. Животът е доста по-ефективен преподавател, в сравнение с ние, родителите, бихме могли в миналото да бъдем.

Д-р Шефали Тсабари из книгата .