Къде е наказанието, което да принуди собствениците поне да обезопасяват

Къде е наказването, което да принуди притежателите най-малко да обезопасяват парцелите си, да зазиждат, да ограждат, да стопират достъпа?

От години сигнализираме. Пишем. Сигнализираме. Говорим. Посочваме с пръст една съответна постройка на ул. „ Св. св. Кирил и Методий “, притисната сред предишното си и новата библиотека – храм на знанието, до който зее бордей на разпада. Наричат я „ Къщата на ужасите “ не от литературна волност, а от чиста градска действителност. Там от дълго време не живеят положителни хора. Там се крият тъмни сенки.

Днес осъмнахме с новината, че в тази къща откриха мъртвец.

Какво още би трябвало да се случи, с цел да се задейства страната?
Каква още граница би трябвало да бъде премината, с цел да стане ясно, че това не е „ частен проблем “, а социална бомба със закъснител?

В този бордей да бъде замъкнато дете, тръгнало към библиотеката?
Сектанти да извършат жертвоприношение в полуразрушена стая?
Терористи да сглобят бомба измежду рухналите греди и боклуците?

„ Къщата на ужасите “ от дълго време е превърната в леговище за бездомници, наркомани, престъпни видове – за оня градски мрак, който не обича светлината, само че чудесно употребява институционалната слепота. Това не е загадка. Това е хроника. Повтаряна година след година. Системно пренебрегната.

Да, Община Бургас прави каквото може в границите на закона. Помага на притежатели. Стимулира. Насърчава. Има значително положителни образци за възобновени остарели здания. Но в случаи като този излиза наяве нещо мъчително просто: законът е беззъб.

Затова през днешния ден питаме не риторично, а обвинително:

Къде е страната?
Къде е законодателят?
Къде е наказването, което да принуди притежателите най-малко да обезопасяват парцелите си, да зазиждат, да ограждат, да стопират достъпа?

Само с морков явно не става. Нужна е и сопа. Нужна е глоба, която боли. Защото другояче бездействието е по-евтино от отговорността.

Сега още веднъж ни остава познатото българско упражнение: да чакаме. Да се надяваме, че някоя партия, някой народен представител, някой „ угрижен “ ще внесе читава законодателна смяна. Такава, която да въоръжи закона освен с доброжелателни рекомендации, а с действителна насила. Защото собствеността не е единствено право. Тя е и обвързване. И когато това обвързване се погазва, обществото заплаща цената.

От през днешния ден, по всички правила на литературата и киното на ужаса, тази бургаска къща към този момент си има същински фантом – дух на труп.

Стискайте палци да не се появят още.
Защото отрепките на града няма да спрат да я посещават.
Докато някоя институция най-накрая не направи това, за което е основана.