Качих се на кораба, който ме доведе на остров Егина.

Качих се на кораба, който ме докара на остров Егина. Жадувах, с копнежа на Одисей, да опозная градовете и мозъците на доста хора и да отложа края на пътуването. Мечтаех да бъда на място, което душата ми сънува. Исках да знам какво е да живееш на остров и очите ти да бъдат цялостни с вода; да чуваш песента на морето нощем, когато стане черно; да виждаш в морето потънали легенди и да разказваш за богове и герои като за живи хора.Нося карти, които оценявам като изкусителните аромати, идващи от Ливан, Индия и Сирия, вардя като очите си кутии с бои, дневници и книги, тъй като те осветяват пътя ми под нощното небе като светлините на корабите из безкрайното море. Търся хора, които не усещат безволие в сериозни мигове. Копнея за думи, които плуват, а във въздуха летят; блестят като морето в утрото, с цел да опиша с тях острова и да го запазя в сърцето си. Най-много от всичко обаче желая да бъда покрай Казандзакис – поради любовта ми към книгите му, поради татко ми, който ми го сподели, поради опцията да се трансформира сянката на Казандзакис в човек от плът и кръв. Исках да бъда на същото място, на което най-големият гръцки публицист написа своята „ Одисея “, а аз рисувам моята. С вярата, че ще намеря отговорите, които вълнуват душата ми, слязох от кораба. И ето ме на острова. Денем Егина е огряна от светлина, която пленява, а нощем се взира в звездите, с цел да откри пътя си. Има ли тъга в душите на хората, които изпитват наслада, че виждат; че са живи? Изворът на тази наслада, който блика вътре в тях, ги прави щастливи даже в меланхолията. Художници и скулптори, поети и писатели, които са изгубили пера от крилете си, са тук, както в миналото, и се стремят да намерят път за бягство от действителността в полета на въображението. През зимата жителите на Егина чуват ветровете от четирите направления на света и стоят заключени в домовете си, радвайки се на тишината и спокойствието. Те чакат Еол да прибере в кожената си торба вихрушките и да я завърже крепко, с цел да изпълнят още веднъж улиците. През лятото пък се радват на хората. Целият им живот е зависещ на ритъма на морето. Мечтите им основават света им.Егина е най-големият остров в Сароническия залив. Има форма на сърце. Затова и хората са благи и приказват с ръка на сърцето. Ако човек огледа острова откъм морето, ще види по какъв начин голите хълмове на Егина се спускат гладко във водата, а вълните се разрушават в скалистия бряг с пяна и екот. Сякаш някой е сплел венец от къщите и е закичил острова с него. Хора вървят по крайбрежията с приятност и усещат покой в себе си. Свободни са. Онова, което са били, все някой помни. В душите на островитяните няма пустош. Те са разнообразни. Като острова. Егина дължи името си на дъщерята на господ Асопос (Азоп), който бил господ на реката със същото име. Син на Посейдон и Перо, той имал красива щерка Егина – русалка, отвлечена от Зевс. Той я завежда на остров Инони и островът получава нейното име. От връзката им се ражда Еак, който става цар на Егина и се прочува със своето благочестие и правдивост. Жителите на Егина споделят, че потеклото им е от него, с цел да се разграничат от Атина.Поданиците на цар Еак умират от чума. Оцеляват единствено Еак и синовете му и в припадък на тъга Еак измолва от своя татко Зевс нови жители. Зевс трансформира мравките край дънера на едно огромно дърво в хора, които са наречени мирмидонци. На острова има доста мравки – големи и без боязън от хората. Навярно и те описват мита между тях и чакат да се трансфорат в индивиди. Еак е татко на Пелей, а той пък на Ахил. През Архаичната ера островът се развива и от износа на глинени съдове и есенции реализира огромна комерсиална мощ. Егина се включва в Гръко-персийските войни, в Пелопонеските войни и се прочува с храбростта на своите поданици. Те първи секат монети.На острова можеш да чуеш истории за пирати, които дошли нощем и отмъквали млади девойки и дами, съкровища и скъпи одежди. Нападенията траяли и през 12. в. Кражбите не спирали, а и доста от жителите били застигани от жестока гибел. Затова по никакъв начин не било инцидентно, че по времето на Византия хората почнали да напущат крайбрежието, където били незащитени, с цел да отидат навътре в острова и да се предпазят от пиратите сарацини. На хълма на св. Нектарий – настойник на острова, обичан светец вълшебник, подложен на гонения и сложен живот приживе, един от най-големите модерни църковни създатели и богослови, който построява манастира – през 9. в. се появява и средновековният каменен град Палиахора, „ Мистрата на Егина “. В него жителите на града построяват към 365 дребни черкви за всеки ден от годината, от които през днешния ден са непокътнати към 40. Градът съществува цяло хилядолетие, а по-късно хората още веднъж се връщат на крайбрежието и Палиахора опустява. Днес е обхваната от тишина и пленява туристите, които бродят по каменните ѝ пътеки, с неповторимата си хубост. През 1828 година Егина става първата столица на новосъздадената гръцка страна с министър-председател Йоанис Каподистриас, който се заклева в Митрополитската черква, и се трансформира в нравствен и търговски център на Гърция. Жителите на острова, измежду които има доста храбреци от въстанието от 1821 година, доближават 10 000 души.