Жорж Санд (1 юли 1804 – 8 юни 1876) е

Жорж Санд (1 юли 1804 – 8 юни 1876) е именита френска писателка. Това е литературният псевдоним на Амандин Орор Люсил Дюпен, по мъж баронеса Дюдеван. Начинът й на живот – стремежът към самостоятелност, отбрана на правата на дамата да си избира възлюбления, свободните обноски, мъжкото име и облекла – всичко това прави Санд предтеча на феминизма през XX век.
Тя е създател на „ Зима на Майорка ", „ Индиана ", „ Леон Леони ",  „ Мопра ", „ Последната Алдини ", „ Орас ", „ Консуело " и мн. други Жорж Санд има топли връзки с Ференц Лист и Фредерик Шопен, Проспер Мериме, Гюстав Флобер. Нека си напомним няколко епизода от най-красивитите любовни писма на Санд. До Алфред дьо Мюсе.

Опора ли ще ми бъдеш или стопанин? Ще ме утешиш ли за злините, които изстрадах, преди да те срещна? Ще узнаеш ли за какво съм тъжна? Познаваш ли състраданието, търпението, другарството? Ти си бил учтив може би да вярваш, че дамите нямат душа. Знаеш ли, че имат?… Другарка ли ще ти бъда или робиня? Желаеш ли ме или ме обичаш? Ще съумееш ли да ми благодариш, когато пристрастеността ти бъде задоволена? Ще съумееш ли да ми кажеш, че съм те направила благополучен?… Знаеш ли какво е нравствен блян, който никаква човешка милувка не може да приспи, нито да умори? Когато твоята държанка заспива в обятията ти, стоиш ли безсънен да я гледаш, да се молиш на бога и да плачеш? Оставаш ли запъхтян и затъпял след любовните наслаждения или изпадаш в божествено замайване? Чувствуваш ли към момента, че имаш душа, когато изтръгваш тялото си от обятията на твоята обичана?…

 Аз ще мога да схвана твоята замисленост и да придам сладкодумен език на твоето безмълвие. Ще припиша на постъпките ти такова желание, каквото пожелая. Когато ме погледнеш нежно, ще помисля, че душата ти приканва моята… Нека всичко си остане, както е: не научавай моя език; аз не желая да диря в твоя ония думи, които биха ти споделили моите подозрения и страхове. Не желая да зная по какъв начин минава твоят живот, каква роля играеш сред хората. Бих желала да не зная името ти. Крий от мене душата си, с цел да мога всеки път да имам вяра, че е прекрасна…
 

Ами в случай че изтичам, когато ме обземе неудържима обич? Ако отида да звъня, до момента в който ми отвори? Ако легна пред прага, до момента в който мине през мене?… Ако му кажа: Ти още ме обичаш, страдаш от това, срамуваш се, само че ме съжаляваш толкоз доста, та не можеш да не ме обичаш. Много добре виждаш, че те обичам, че мога да обичам единствено тебе. Целуни ме, не ми казвай нищо, дано не спорим; кажи ми няколко сладки думи; пожали ме, щом намираш, че съм още хубава… Когато усетиш, че възприятията ти линеят и раздразнението се връща, прогони ме, бъди недодялан, само че не изричай в никакъв случай ужасната дума: за финален път! Ще пострадвам колкото желаеш, стига понякога, най-малко един път в седмицата, да потърся при тебе една сълза, една целувка, която ще ми даде сили и храброст за живот. Но ти не можеш да го сториш. Ах! Колко скоро ти дотегнах и какъв брой бързо съумя да се излекуваш и ти!

 О, мои сини очи, няма да ме поглеждате към този момент! Не ще видя да се навежда към мене прелестната глава, забулена в сладостна нега! Мое гъвкаво топло тяло, няма да ме притиснеш, както Елисей притиска мъртвото дете, с цел да го съживи. Няма да докоснете към този момент ръката ми, както Иисус допира ръката на Иаировата щерка, с думите: «Стани, девойче!» Сбогом, мои руси коси; довиждане, мои бели рамене; довиждане на всичко, което е било мое! Сега през моите мъчителни нощи ще прегръщам борове и скали в горите, като викам името ви и откакто изживея въображаемо наслаждението, ще падна без свяст върху влажната земя…

Прочети още:
В живота има единствено едно благополучие – да обичаш и да бъдеш обичан
140 година от гибелта на първата феминистка Жорж Санд

Не е нужно да знаеш всичко - задоволително е да разбираш
Ако благополучен вятър ни отвее един към различен, ще се поразходим още веднъж из звездите