Приказка за баба Марта
Живяла Марта със своите братя надалеч в планината. Братята й носели едно име – Сечко. Само че единият наричали дребен, а другия – огромен Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с богатствата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали радостно птичките.
Веднъж една млада пъргава булка подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, младоженка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде – думал й свекърът, остарял остарелия.
Преживял е доста той и умно може да поучи. По слънцето познавал старецът по кое време ветрове ще завеят, по месеца разбирал по кое време дъжд ще захване, по кое време град ще бие, по кое време зла зима ще вилнее.
– Кърпикожусите цъфтят в този момент, снахо – топло й напомнил старецът. – Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – споделила невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка тъга й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има мощ стихии и хали да посее, и тя знае по кое време безоблачен берекет да прати. Какво от това, че жена й думат!
Не минало доста. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, мразовит сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Непокорната млада овчарка по този начин и не се върнала към този момент. Тя останала вкаменена дружно с овчиците си горе в планината.
Така останал обичаят да се вършат мартеници, с цел да е радостна " баба Марта " и да носи единствено добрини на хората.
