Жестоко, но вярно! Изискванията на съвременния свят към жената
Животът в актуалното общество диктува на дамите куп условия и правила. Тя би трябвало да съумява във всичко: да бъде постоянно красива, млада, сполучлива, добра стопанка, да отгледа умни и послушни деца, да се грижи за мъжа си, да се грижи за дома, да се развива, да печели пари, да натрупа триумфи на работа… От всички страни изскачат десетки неща, които би трябвало да прави дамата, с цел да бъде конкурентноспособна. Но да погледнем на обстановката трезво. С една история от живота:
Днес ни пристигнаха посетители. Обикновени хора, както се споделя, със междинни достижения. Започнаха да разискват своя служителка и по-точно обстоятелството, че старостта я е “достигнала ”. Седяха и гръмогласно се хихикаха, държейки се за бирените си шкембета и с проблясващи мазни муцунки.
Не знам за какво счетох, че тази жена е на към 70, само че след това взех решение да уточня… Оказа се, че е на…
Едва 35 години. Нея са наричали “старица ”?! После продължиха да пият. А аз отидох в другата стая. Седях и плаках поради несправедливостта: за нея, за себе си, за всички дами.
Понякога ми идва да проклевам оня ден, когато съм се родила жена. Още от раждането си се оказва, че съм длъжна за всичко. Длъжна съм да бъда самостоятелна (в никакъв случай нечия държанка).. Длъжна съм постоянно крепко да заставам на краката си. Длъжна съм да умея да заплащам сметките си и да спечелвам за живота си, с цел да не крънкам пари от мъжа. И най-добре изобщо нищо да не желая от него.
В същото време съм длъжна да изучавам наедно с момчетата, да надупчвам в живота наедно с младежите, да спечелвам наедно с мъжете. Но тук има една огромна несправедливост… Знаете ли в какво се състои тази колосална неправда? Ще ви кажа. Всичко това съм длъжна да го върша “на токчета ”.
Не става въпрос за това, че постоянно би трябвало да отивам на токчета (защото в случай че не го върша, няма да ме сметнат за “женствена ”). Длъжна съм да не позволявам “растителност ” върху краката си, да държа в съвършен порядък ръцете си, да демонстрирам на света единствено безупречно поддържано лице и, несъмнено, да не запускам фигурата си.
Длъжна съм заран да си поставям грим, да си обличам красива дреха, да сготвям необикновено вкусни неща и непрекъснато да се грижа за реда у дома. И да ставам един час по-рано, с цел да съумея с всичко.
И сигурно би трябвало да върша това със свои пари. А в случай че взема назаем за “красотата ” си от своя мъж, могат да кажат, че съм любовница. В същото време аз не трябва да разходвам прекомерно доста. Макар козметиците да не са благотворително сдружение, а добър маникюр никой не прави на заем.
А в случай че у дома царува хаос, то във всеки случай (оправдания поради болест не се приемат), то отговорна ще съм аз, тъй като девойката априори е длъжна да следи за чистотата.
Ако съм болна и наподобявам зле, не би трябвало да се демонстрирам пред хора, тъй като момичето би трябвало да бъде единствено красиво. Ако отстранявам малко време за децата, незабавно се прави извод, че съм неприятна майка, а дамата е длъжна да… И този лист е безконечен.
При това мъжете постоянно не ни вземат на съществено – “Все отново е жена ”. А някои си разрешават надменно-снизходително отношение.
Те могат придирчиво да ме учат, безусловно под лупа. Да ми гледат зъбите, да ревизират положението на кожата ми, както и трицепсите. Да вземат решение за себе си какъв брой съм привлекателна, “в строя ” ли съм още, заслужавам ли тяхното внимание.
Постоянно ме съпоставят с тези, които са малко по-млади. Но аз не мога да ударя с пестник по масата, да се напия (заради стреса) и след това да се сбия. Аз съм момиче, аз съм дама. Длъжна съм постоянно да бъда сдържана и да умея да прощавам.
Отвратителни тлъстаци ще се смеят на мен без да виждат своите дефекти. Ще разискват всяка моя гънка, само че няма да виждат 100-килограмовите си кореми. Придирчиво ще “сканират ” задника ми, само че множеството от тях не могат да минат без кола и 500 метра.
А в случай че пък моите триумфи се окажат по-съществени от техните, ще подшушват след мен: “Знае с кого да преспи ”. Списъкът с отговорностите ми от дълго време са наедно с мъжете. А привилегията е неугледна чашка кафе в ресторанта (той черпи!). И това, естествено, при положение, че още “ставам ”.
Сещам се един анекдот: “Тежка е женската орис: мозъкът би трябвало да бъде мъжки, ръцете – нежни, би трябвало да наподобява млада и да работи като кон. И да се усмихва освен това, да се усмихва! ”
И ето аз търча на токчета, в тясна ажурна рокля, с дълги нокти, на същото разстояние, на което мъжете бягат в комфортни обувки и панталони. Студеният вятър пронизва дантелата ми. От токчетата ме болят краката. Тънките ми чорапи са толкоз красиви! Но не топлят… А аз тичам…
Тичам, понесла върху себе си житейските проблеми, които си разделихме почтено на половина.
Тичам в изначално неподходящи условия. Но се усмихвам. Все отново съм се родила в ерата на равноправието!
Аз съм жена, най-силното създание на земята… Но, Боже мой, по какъв начин ми се желае да рева!
