Живея в непрестанен страх да не се върна в затвора,

Живея в непрекъснат боязън да не се върна в пандиза, там насилието е всекидневие

Коя е тя

Ивет Стайкова е на 21 години. На първа инстанция е наказана на 17 години затвор за убийството на баба си - известната актриса Виолета Донева. Според обвиняването старата жена е наръгана с нож цели 55 пъти по цялото тяло. Ивет, която е била наркозависима, отхвърля действието. Според нея доказателствата са изчезнали или неубедителни. Не е открита кръв под ноктите й. Не е разполагала с ключ от жилището на баба си. Записите от камерите в региона не са в положение да разпознаят изрично причинителя. На мястото на престъплението е открита и непозната ДНК, което не е разследвано. Стайкова упорства пред магистратите, че се нуждае от психиатрично лекуване. Внучката на Виолета Донева се съгласи да направи най-личната си изповед досега само за читателите на вестник " България Днес ". Ивет проговаря и разкрива душата си по най-съкровените тематики.

- Ивет, по какъв начин мина последното съвещание по делото против теб преди седмица?

- Бях под огромно напрежение през безусловно цялото време. В последна сметка съдът ми разреши да се церя.

- В какви връзки беше с баба си Виолета Донева?

- Ако би трябвало да бъда почтена, мъчно ми е даже да приказвам по тази тематика, тъй като тя е обвързвана със загубата на обичан човек... Баба ми беше един страховит и сияен човек, постоянно е държала на моето обучение и е желала да се развъртвам и да изучавам. Отношенията ни бяха положителни, въпреки че имахме своите разлики. Всеки ден баба ми ми липсва и си мисля за нея.

- Някога желала ли си да станеш актриса като нея?

- Като дете мечтаех да стана актриса. Даже участвах във кино лентата на татко си, само че когато пораснах, взех решение, че желая да оказвам помощ на хората и да бъда лекарка.

- Споделяш, че на 19 октомври 2022 година си се събудила в психиатрията в Пазарджик, цялата в синини, мощно упоена и с обвиняване в ликвидиране. Помниш ли нещо от това, което се е случило преди този момент?

- Не.

- Замисляла ли си се кой е възможният палач на баба ти?

- Да.

- Би ли седнала на детектора на лъжата?

- Да.

- Ще напуснеш ли страната, в случай че докажеш невинността си?

- Не, тук са околните ми.

- Приятелите ти останаха ли до теб след случилото се?

- Някои останаха, други не. Видях кои са същинските ми другари, а те не са доста...

- Искало ли ти се е в миналото да се събудиш и да можеш да започнеш да живееш изцяло нов живот?

- Да, желае ми се всеки ден. Мечтая нищо от това да не се беше случвало. Ужасно мъчителен е за мен фактът, че не мога да върна баба си, само че се надявам, че най-после правдивост ще има.

- За какво друго мечтаеш?

- Имам фантазия да стана лекарка. Понякога ми се коства невъзможна поради обстановката, в която съм. Но не спирам да се апелирам един ден да се сбъдне. Искам да мога да оказвам помощ на други хора, да давам вяра. Също по този начин се апелирам за околните си - да са живи и здрави, да бъдат в сигурност и успокоение. Те са всичко за мен. Приятелят ми също е в молитвите ми.

- На кого се молиш?

- Често се обръщам към Бог. Вярата ми е опора в моменти, когато всичко друго се разпада. Когато съм в невъзможност, се апелирам. Това ми дава вяра, че има някой, който вижда какво носим в себе си и ни води през компликациите. Моля се най-много за независимост. Моля се справедливостта да спечелва, тъй като имам вяра, че истината постоянно става ясно, даже и от време на време да лишава време.

- Какво е психическото ти положение?

- Не бих определила психическото си положение като най-хубавото сега. Паникатаки получавам през няколко дни, а от време на време и по-често, само че седмица-две преди делото зачестяват и някои са много тежки.

- Над 17 хиляди души са подписали петиция за оправдателната ти присъда. Надяваш ли се, че подписката ще ти помогне?

- Напълно имам вяра, че в случай че повече хора се срещнат с доказателствата и експертизите по случая, ще се убедят, че обвиняванията против мен са неоснователни. Колкото повече хора схванат истината, че не съм умъртвила баба си, толкоз повече ще се включат за поддръжка. Това е мощен публичен знак, който не може да бъде пренебрегнат. Вярвам, че колкото повече хора се обединят, толкоз по-голямо въздействие ще има този глас върху тези, които взимат решения.

- От какво се страхуваш?

- Страхувам се да не се върна в пандиза. Затворът е рисково и ужасно място. Насилието е част от всекидневието там, връзките сред пандизчиите са изпълнени с операции, а възприятието за сигурност липсва. Живееш в непрекъснат боязън - че някой ще те нападне, ще те унижи или ще ти открадне нещо. Всеки ден си на ръба, душевен и физически. Там няма място за уязвимост - тя се санкционира. Няма успокоение, няма независимост, няма бъдеще. Най-много ме плаши, че мога да изгубя околните си и опцията да изучавам и да се развъртвам.

- Какво сънуваш?

- Сънувам кошмари. За страдание кошмарите не стопират, не престават даже когато съм будна. Живея с непрестанния боязън, че мога да се върна в пандиза. Събуждам се и задрямвам с тази мисъл. Свободата е нещо, което множеството хора не правят оценка, до момента в който не го изгубят. Докато я имаш, не я забелязваш, приемаш я за даденост. Когато си самичък със себе си сред четири стени, тогава разбираш цената й, тогава разбираш, че единственият ти метод да оцелееш е да се бориш за нея. От даденост се трансформира в детска фантазия.

- Трудното ти детство, фамилните спорове и бедността ли те тласнаха към опиатите?

- Да, те бяха една от главните аргументи да стана наркоман. Семейната среда има извънредно огромно въздействие. Когато нямаш сигурност у дома, започваш да я търсиш на открито. Наркотиците ми даваха едно подправено чувство за сигурност и сигурност, а действително ме оковаваха в техния плен. Опитвах се да избягам от действителността с тях. Доста хора настояват, че съм израснала в разкош и родителите ми непрекъснато са ме глезили, само че това не е по този начин. С родителите ми живеехме оскъдно, беше ни мъчно да свързваме двата края. Баща ми беше извънредно непоколебим с мен, а с майка ми се караха всеки ден, по цяла вечер. Аз и родителите ми живеехме в двустаен апартамент, като аз, майка ми и татко ми спяхме в една стая. Не съм имала съвършения живот. Наркотиците в никакъв случай не са били решение, само че когато бях дете, не разбирах това.

- Говориш ли за това с млади, които са тръгнали по този неприятен път?

- Да, сега сътворявам фондация, наречена " Метаморфоза ", с задачата да оказвам помощ на младежи, които се борят със зависимости и психологични компликации. Това е идея, която идва от сърцето ми, тъй като аз самата съм предходна по този тежък път и знам какъв брой мъчно е да излезеш от него.

- Как тъкмо ще помагаш?

- Чрез персоналния си образец - споделям през какво съм предходна, какво съм схванала за себе си и за живота. Опитвам се да им покажа, че даже и да си паднал доста ниско, постоянно има път нагоре. Не е елементарно, само че не е невероятно. Понякога малко схващане могат да дадат вяра на някого, който към този момент е решил, че няма смисъл да се бори. Именно това се пробвам да върша - да им покажа, че не са сами и че има излаз.

Приятелят на Ивет е компактно до нея и я поддържа

- Ти си обвързана. Момчето до теб поддържа ли те?

- Той и фамилията ми за мен сега са най-голямата опора. Нищо друго в живота ми не ме кара да се усещам в сигурност. Те ми дават някаква непоклатимост. Той ме поддържа извънредно доста. Приятелят ми е индивидът, който ме държи изправена. Той ме обича същински - изслушва ме, схваща ме и не се плаши от болката и страховете ми. До него мога да бъда себе си. Той е до мен освен когато е елементарно, само че и когато е най-тежко. Благодарна съм, че го имам.

- Готова ли си да бъдеш майка?

- Искам да имам две деца. Вярвам, че след всичко, което съм претърпяла, мога да бъда майка, която не просто отглежда, а схваща, обича и слуша.

- Как ще предпазиш децата си от пороците на улицата?

- Ще приказвам с тях намерено за опиатите, за заплахите на открито и за изборите, които могат да трансформират един живот. Много родители заобикалят тези диалози, само че това е неточност. Ако не приказваш с детето си, улицата ще го направи вместо теб - и тя няма да го пощади. За мен най-важното е да изградя мощна и същинска връзка с децата си. Да знаят, че могат да ми се доверят, че могат да ми споделят всичко - без боязън, без позор, без наказание. Защото, когато детето се усеща чуто и обичано, то не търси поддръжка на неверното място. Ще бъда до тях освен като родител, а и като човек, който постоянно ще ги схваща и поддържа.

- Страхуваш ли се, че може да ти се наложи да отглеждат детето ти, до момента в който си в пандиза?

- Не възнамерявам да сътворявам семейство, до момента в който не свърши делото.