Не съм виждал синовете си от 10 години. И те не ми липсват нито за миг
Живея в чужбина от 10 години. И не желая да се връщам вкъщи. Без значение, че синовете и снахите ми са там. Не, не съм опечалена майка, която е оставила децата си да се грижат сами за себе си. Намерете миг от свободното си време и прочетете историята ми до дъно, а по-късно можете да си извършите изводите. Едно нещо ще кажа в своя отбрана сигурно – единствено Бог е моят арбитър.
Защо отпътувах за чужбина? Отговорът е елементарен – пари. Съпругът ми ни напусна от дълго време, оставяйки ме с две деца на ръце. Аз родих близнаци. Дълго време не желая да разказвам детството им, тъй като ми е мъчно да си спомня тези години. Нямаше задоволително пари за облекла и храна.
И тогава моята другарка, която беше и кръстница на най-голямото, пристигна на посетители. Тя работеше в чужбина от много дълго време.
Съгласих се без съмнение. Синовете ми преди малко бяха приключили учебно заведение, бяха възрастни и независими момчета, способни да се грижат за себе си и за жилището. Приеха ме добре.
Всяка вечер се обаждах на синовете си. И те постоянно питаха единствено за пари:
– Изпрати малко пари за картата.
– Преведох ги през вчерашния ден. Къде я загубихте?
– Ами купихме хранителни артикули, платихме за комунални услуги. Що за глупави въпроси са това?
Не знаех, че хазяйката чува всичките ни диалози.
– Децата не те правят оценка. Те към този момент са възрастни, дано сами си търсят работа. Гледай да не съжаляваш за тази постъпка – научи ме старицата.
Не обърнах внимание на думите ѝ. В края на краищата тя нямаше нито брачен партньор, нито деца. Откъде би могла да знае по какъв начин да живее вярно?
След три години тя умря. Помислих, че това е знак и би трябвало да се върна вкъщи.
– “О, здравейте, за какво сте тук? ” – сподели синът ми, когато ми отвори вратата.
– Това ли е методът да посрещнеш майка си на прага на дома? ”. – Пошегувах се.
Радостта обаче не търпя дълго. От една година насам приятелката на сина ми живее в нашия апартамент. Тя ме погледна встрани и не ме поздрави.
– Дали ще остане за дълго? – прошепна момичето в кухнята.
– Не знам, само че се надявам, че скоро ще си тръгне.
– Не желая никой различен да живее тук с изключение на нас!
Това е такава вест – т.е. някакво момиче ще дава отговор за жилището ми. А по-големият, става известно, е отишъл на екскурзия с другари – по тази причина непрекъснато ми желае пари.
Накратко, не устоях и една седмица. Всичко в жилището беше толкоз непознато, а не мое. Дори не можех да дремя умерено на леглото. Между другото, младежите ме “избутаха ” в хола и ми взеха спалнята.
Момичето ме обвиняваше за всичко – за неверната чаша, за това, че вървя шумно или просто вървя до тоалетната през нощта. Последната капка беше, че тя изхвърли всичките ми фамилни реликви – остарели албуми, книгата с предписания на баба ми и искаше да занесе златото си в заложна къща.
– Не ми трябват такива отпадъци у дома! А синът ѝ я поддържаше във всичко. Беше явно, че тя си е направила петаче от него.
Изнервих се, събрах си нещата и си купих билет. Не, тук никой не ме обича и не желае да ме види. Аз единствено преча на всички.
Оттогава минаха 10 години. Синовете ми се обаждат доста рядко, може даже да не ме поздравят за рождения ми ден. Не се интересувам от живота им. “Синове ” е просто дума, нищо повече. Надявам се, че най-малко тук ще намеря своето благополучие.
Съгласни ли сте с думите на дамата? Защо?
