Живеем в общество, което се самоунищожава, което върви към собствения

Живеем в общество, което се самоунищожава, което върви към личния си край. Единственото значимо нещо за множеството хора през днешния ден е да са готини и богати, нищо повече. Да, това е началото на края. Не желая да съм неприятен оракул, само че е по този начин. Някои споделят, че това е просто краят на една ера, а не на човечеството изобщо, че идва нов свят, само че аз съм песимист. Защото съм тук и в този момент и виждам по какъв начин цялата тази сила се трансформира в нещо ужасяващо.

Това споделя режисьорът Александър Морфов в изявление пред латвийското издание nra.lv малко преди премиерата на представлението „ Тържеството “ по претекстове от от пиесата на Томас Винтерберг в Театър „ Даилес “ в Рига на 20-ти септември. Интервюто на български език е публикавано в уеб страницата morfov.com. Агенция БГНЕС разгласява цялостният текст от диалога с известния български режисьор.

“Преди всяка премиера постоянно идва рецесията, когато си мисля, че нищо не се получава, нищо няма да стане, усещам се изправен пред пропаст и не мога да открия вярното решение... И внезапно се появява една мисъл, една концепция, гърмеж... Имаш чувството, че някой ти оказва помощ. Разбира се, би трябвало да си приключил своята работа преди този момент, да си я обмислил, да си построил концепцията. Но спектаклите не се раждат от концепцията. Преди премиера знам, че ме чака едно знамение... Когато диря своя ангел пазител. ”

- От една страна, връзките сред деца и родители са универсална тематика, която е постоянно настояща, само че от друга, през днешния ден наподобява по-важно или даже модернo да се приказва за всичко друго, само че не и за полова употреба на деца в фамилията. Защо избрахте този материал?

A.M.: Това, за което става въпрос в този текст, е особена метафора за актуалния политически хайлайф и за актуалното общество. Ако погледнем по-мащабно, може да се каже доста. Всички знаем – има секрети, които се прикриват, въпреки и да са обществени секрети, за връзките сред корпорациите и мафията. Те обаче в никакъв случай не признават тези връзки, тъй като цялата общественост ще разбере за това. Вярвам, че през днешния ден се разиграва една ужасяваща игра сред обществото и ръководещия хайлайф – всеки знае, че се случва нещо чудовищно, само че евентуално по инерция продължаваме да живеем, както до момента. Странно е, хората постоянно сами се успокояват, като си споделят – е, можеше да бъде и по-зле. Затова и не престават да избират все същите кретени, идиоти, нарушители даже. За страдание, това е месомелачка – никой не се е отървал жив и здрав, тъй като машината ги е смляла до гнила купчина. Онези, които се престрашават да приказват истината, или са унищожавани, или сами си предизвикват това, като се затварят в личната си черупка. Имам доста почтени другари, които влязоха в политиката, само че бързо напуснаха тази среда и повече не си демонстрираха носа. Защото този развой ги е унижил, даже унищожил.

- В наше изявление преди две години, Вие казахте, че във всеки театър има по един персонаж, с който се отъждествявате. С кого се отъждествявате в този театър?

A.M.: Не мога да се отъждествя с един от тях, по някакъв метод в този театър аз съм всички тях. Този театър тежи на душата. Попадаш в някаква креативна шизофрения, което стартира да ме плаши, тъй като креативният развой свършва, само че шизофренията остава. Способен съм да схвана претекстовете и прекарванията на всеки един персонаж, като пропущам техните страсти да минават през мен. Преди елементарно можех да се отъждествя с положителното или с неприятното, само че тук има по доста от всичко, тъй като всеки от тях е перверзен по собствен метод. В този театър всички са заболели, прокажени. Този театър е притча за актуалното общество – едно болно общество, което се ръководи от заболели хора. Безнадеждна обстановка, без излаз. И въпреки всичко би трябвало да има излаз. Трябва. И той е сантиментален, доверчив и сантиментален – ключът е обич. И това въобще не е неприятно, нали?

- В спектакъла единствената сестра в семейство с четири деца е починала неотдавна. Вие също сте изгубили сестра и брат в тийнейджърските си години.

A.M.: Да, и добре помня това чувство – недоумение, обвинение на родителите, на обществото. Убеден съм, че в случай че човек носи един куп вътрешни дефекти, той ще ги прояви, попадайки в общество с болен морал или изобщо без морал. А моралът се изпарява, щом един стартира да се има за по-голям от различен, щом е възможно да използваш „ по-нисшия ” от теб, да го манипулираш, да го „ насилваш ” по най-различен метод, освен това безнаказано. Ако някой прави това и осъзнае, че няма никакви последствия, у него се появяват най-разнообразни стремежи и ламтежи. Това е началото на диктатурата, на фашизма. Това е моментът, в който отпадат всички забрани, които са поддържали обществото в продължение на хилядолетия, за които ни напомня даже и християнството, принуждавало индивида да се бои и да се подчинява на Божиите заповеди. Модерната народна власт разрешава и толерира всичко, не осъжда нищо, каквото и да било. Не знам къде е истината, само че признавам, че опълчването сред модерната народна власт и исляма, а в този момент и конфликтът сред двете, се основава на морал. Днешното западно общество напълно е изгубило морала си, разменило го е за облага и неограничени свободи – всичко е разрешено, няма никакви етични или човешки граници. Живеем в общество, което се самоунищожава, което върви към личния си край. Единственото значимо нещо за множеството хора през днешния ден е да са готини и богати, нищо повече. Да, това е началото на края. Не желая да съм неприятен оракул, само че е по този начин. Някои споделят, че това е просто краят на една ера, а не на човечеството изобщо, че идва нов свят, само че аз съм песимист. Защото съм тук и в този момент и виждам по какъв начин цялата тази сила се трансформира в нещо ужасяващо. Има два разновидността – човек или носи тази същина по природа, или е програмиран. Човекът е несъвършено творение, несъмнено. Има главно предписание – човешките старания постоянно следват най-малкото противодействие. Човекът избира оня път, който е най-бърз, елементарен и преференциален. В нашето общество това се смята за обикновено, а не трябва. Хората са не запомнили качества като почтеност, почитание и други сходни, в този момент те се смятат за „ кухи ”, въпреки и нашите предшественици да са ги намирали за значими. Цялата европейска литература от предходните епохи... Добре де, приказвам нелепости сега...

Знаете ли, от време на време имам апокалиптични видения какво би могло да се случи на следващия ден, напълно умерено би могло да се случи. Нещо дребно и тривиално би могло да срине цялата тази голяма система на печалбарството. Какво да вземем за пример би станало, в случай че всички банкомати откажат? Откъде вземаш пари? Колко носи човек в портфейла си спрямо това, което има в банката? Какво следва, в случай че се срине банковата система? За няколко дни хората ще стартират да се избиват по улиците, тъй като с цел да опази и отбрани личния си живот и живота на околните си, човек се трансформира в звяр. Само си представете една апокалиптична сцена, в която цялата тази голяма и красива система със всичките си вградени технологии бъде хвърлена във въздуха от някой случай или от хакерска офанзива, или от каквото и да било. Много хора ще стартират да се учат от нулата – по какъв начин се пали огън, по какъв начин се намира храна.

Обаче градският човек разбиране няма по какъв начин да оцелее без техника, без ток... Напоследък ме преследват такива „ черни ” мечти. А това е рисково, тъй като системата може да бъде взривена в недалечно бъдеще, даже бих споделил, в близко бъдеще. Историята, несъмнено, ни е научила на това – краят на една цивилизация стартира, когато тя е в подем.

- Това значи ли, че човек не може да живее в благополучие?

A.M.: Все по-трудно става. Мисля, че в подобен миг се появява новият човек, с ново мислене, с нови разбирания. Твърди се, че има вяра в новите генерации, индиго поколението, което ще поведе човечеството по пътя към неговото оцеляване. В това има известна логичност, защото всичко през днешния ден като че ли се е запътило към пропаст. Всеки опит е жертван на неуспех. Не споделям, че има осъзната и целенасочена форма на опозиция, тя е по-скоро на подсъзнателно равнище. Никой не може да каже какво следва. Повечето хора не се замислят над това. Сутрин отиват на работа, вечерите прекарват пред тв приемника, уикендите се забавляват. Трябва ли да се замисляме над това?

Трябва. Ако не осъзнава какво се случва, човек трансформира живота си в непозната измислена и програмирана функционалност, вместо самичък да взема решение и самичък да го живее. Хората би трябвало да знаят какво и по какъв начин се случва, с цел да могат сами да вземат решения и да не са подвластни от нечия воля, с други думи – податливи и лесни за операция. Кои „ функии ” са нужни на човек?

Да получава заплата, децата му да са здрави, да има занимателни излъчвания по малкия екран и всичко това ден след ден го вкарва в месомелачката. Резултатът е един човек, който се е трансформирал във функционалност. Хляб на масата, покрив над главата, сериали, децата на учебно заведение... Какво повече му би трябвало? Нищо. Повече от ясно е, че това е неистина, че е операция, която ни трансформира в маса. Стадо овце. Винаги съм твърдял, че от стадото се прави кайма. Страхувам се от този развой. Корпорациите, които ръководят света, имат една цел – всички страни, всички нации, всички народи да се трансфорат в стада, с цел да се ръководят по-лесно. Разбира се, има към момента вяра, щом можем да се занимаваме с такива фантазми като театъра. Той ни дава опция да напомним на хората, че би трябвало да мислят и че не са длъжни постоянно да имат вяра на всичко и да одобряват всичко, което им се предлага. Не всяка истина е чиста монета, има и доста неистини измежду монетите. Театърът, несъмнено, не може да промени човек или да го трансформира във боец на истината, само че може да го накара да се замисли. Докато човек може да разсъждава, към момента има вяра за смяна. Хората са длъжни да задават въпроси и, когато не могат да намерят рационален, логичен и честен отговор, да се опълчват или, най-малкото, да показват мнението си. Когато човек се престраши да изрича мнението си, той намира съидейници, сплотява се с тях и става по-отговорен към личната си орис. Така не разрешава да го трансфорат в овца от стадото. Но има ли смисъл да изказваш мнението си? Дори и да си прав, отново ще си от губещата страна. Има смисъл да имаш мнение. Иначе си овца в стадото. Дори освен това – това в действителност е последното, което ни е останало – да съхраним достолепието си.

- За разлика от други постановки, България този път не стои в скоби след името Ви. Защо?

A.M.: Не знам дали е значимо. Вероятно тъй като в последно време понесох доста от „ страната ”, тази велика мощ. Това са мои персонални връзки с държавното управление, с обществото и не бих желал да се разпознавам с България. Син съм на майка си и татко си, това е всичко. Живеете ли в България? От време на време. Съпругата ми и двете ми дъщери са там. Какво значение има дали си българин, руснак, немец?.. В момента работя в Латвия, след това отпътувам за Русия, Румъния, Израел, Швеция... Важното е какво оставяш след себе си, хората те преценяват и съдят по това. Когато се справяш добре, хората не се интересуват от твоята народност, само че в случай че сбъркаш, те го оправдават с твоя генезис. Не бих желал да повеждам след себе си своите предшественици.

-Така ли?

A.M.: Да, не желая. Предпочитам да съм самостоятелен и свободен, без положителното или неприятното, което националността би могла да прибави. Човек е важен с това, което е.

-Успяхте ли да създадете собствен екип в спектакъл „ Даилес ”, където работите към този момент за трети път?

A.M.: Да, коства ми се, че в спектакъл „ Даилес ” към този момент имам „ свои ” артисти, с които работя добре и с които сме построили доверие. В същия миг малко се тревожа, че те ми се доверяват толкоз, тъй като може и да не оправдая техните упования. Връзката сред режисьор и артист се построява мъчно, а и не трябва да се прекалява. Преди всяка премиера постоянно идва рецесията, когато си мисля, че нищо не се получава, нищо няма да стане, усещам се изправен пред пропаст и не мога да открия вярното решение...

Толкова се опасявам, че нищо няма да се получи, само че въпреки това тези положения си наподобяват преди всяка премиера и това малко ме успокоява. Понякога брачната половинка ми, която е актриса, ме пита дали изобщо съм имал други министър председатели, тъй като не помня нищо от това. Тя ме успокоява, като ми напомня какво е било при други министър председатели, когато даже съм плакал като дете.

- Как идва решението?

A.M.: Кой знае! Изведнъж се появява една мисъл, една концепция, гърмеж... Имаш чувството, че някой ти оказва помощ. Разбира се, би трябвало да си приключил своята работа преди този момент, да си я обмислил, да си построил концепцията. Но спектаклите не се раждат от концепцията. Преди премиера знам, че ме чака едно знамение... Когато диря своя ангел пазител.

-Ангелът пазител постоянно ли идва?

A.M.: Досега е идвал. Преди премиера имам възприятието, че дори ми се кара: какво щеше да правиш без мен, а? /БГНЕС