Живеем така, сякаш преди нас нищо не е съществувало. Единствено

Живеем по този начин, като че ли преди нас нищо не е съществувало. Единствено сегашното е забавно, единствено то има значение. Ако въобще обръщаме взор обратно, в романите и в нарисуваните картини нормално намираме нещо наивно или снизходително сантиментално. Живеем с концепцията за неповторимост.

Малцина са тези, които оставят трайна диря след себе си, сравнима с оживелите до през днешния ден древноримски павирани пътища. И в този момент към момента минаваме по тях, само че гледаме на дървета, места и хора с други очи. Това, евентуално, е изцяло естествено. В сегашното любовта минава за по-интересна, по-дълбока и по-значима, само че я претворяваме по друг метод, съгласно опциите и гения, които са ни дадени. Можем да нарисуваме лицето ѝ върху пай хартия да ѝ посветим къс стих, написан повърхностно върху забравена в джоба салфетка. В личните ни очи това ще си остане шедьовър.

От наша позиция любовта е почтено себична.

Да сме влюбени като в сонет на Шекспир, звучи като благопожелание от картичка за рожден ден или като обръщение над нечий подпис в книга. Но да обичаме точно по този метод е изцяло задоволително, тъй като всеки един от нас изпитва простичката потребност светът да стане очевидец на страстите, които населяват душата му.

В сегашното доста хора имат вяра, че изпитват обич. Говорят за нея по този начин, като че ли гравитацията зависи от думите, с които замерят безкрая на вселената. Любовта, обаче, си остава деяние. Тя постоянно припознава тишината за свое естествено положение и в никакъв случай няма да се трансформира в престация, зависеща от това какво и какъв брой ще дадем отсреща.

Мерките и теглилките трансформират любовта в нелюбов.

А какъв брой прелестно би било да се оставим да бъдем лирическия воин от сонет на Шекспир:

„ Защото в твойто хубаво лице

сърдечната ми наслада се оглежда.

Живееш в мен, аз в твоето сърце,

от теб по-стар по какъв начин мога да наподобявам?

Затуй не остарявай всеки ден!

Сърцето ми е в тебе. Предпазливо

носи го, както нося твойто в мен

и като майка вардя боязливо.

Да предположим — моето ще спре.

Нима и твойто няма да почине?”.

(Из сонет 22, превод Владимир Свинтила )

Поетът Добромир Банев особено за Lupa.bg