Скитниците са жени
Жени! Досущ като всички други. На пръв взор. На втори си удавник. Без сламка. Много мъже са поемали този поход. Краят – драматичен. Не плувай против течението. Не можеш да се бориш с вятъра. Единственото, което би могъл, е единствено да се оставиш да те носи със себе си. Ясно осъзнал, че един ден ще се стигне до някоя висока канара, от която ще те хвърли без противоположен път, без право на избор. Тоест самичък ще ти се желае да скочиш. Това ще е краят. За теб! За нея е просто ново хвърчене в по-широк небосвод. За такива дами не се желае логичност. Душа ти би трябвало и самоуверено сърце.
“ Повечето хора на моята възраст са напът да се задомят, напът да станат родители, напът да стартират работа, напът да построят нещо. А аз….. абе да речем, че все съм на път. Да, само че пък съм една от дребното, които могат с лека ръка да си съберат багажа, да изтрият предишното, да побегнат в нова посока, в нов дом, в нов град с изцяло непознати хора. Мога да го направя с боязън и неспокойствие. Без да се тормозя, че е непознато. Гледам си пакетирания куфар и си мисля… Къде ли не бях влюбена, под дърво и камък назовах у дома, под дърво и камък се размотава най-малко една моя четка за зъби, под дърво и камък преливах от благополучие? После тръгвах още веднъж, с нови хора, с нови очаквания и постоянно същата – разчувствана. Никога не бях сигурна каква ще е противоположната посока. Така и не се връщах там, откъдето бях пристигнала. Мисля че най-хубавото от пътуването не е това, че ще се върнеш. Човек постоянно се връща някъде. Най-хубавото от пътуването си остава самото пътешестване. Някой хора нямат дом, тъй като сами по себе си намират топлота на всички места или си носят цирка. Нещо като костенурки. А може би всеки би трябвало да извърви своя път! ” – написах преди време във фейсбука си и го признах гласно.
Не ме връзвай. Не ми взимай свободата. Не ме карай да се срамя от същността си. Не искай от мен да бъда положителната брачна половинка. Да пера, да шетам, да сготвям. Да се грижа за дома, до момента в който ти работиш, с цел да изхранваш фамилията. С приведена глава да споделям: „ Да, скъпи! “. Не го умея този спектакъл. Правя го по избор, не ме задължавай. Аз не съм твоя. Не съм ти жена. Мога да ти бъда единствено равна. С теб, до теб, само че не и твоя. Понякога съм си задоволителна. Понякога не мога да вдишвам без теб. Боготворя те. И до момента в който се обърнеш към този момент съм си събрала куфара и съм тръгнала. Ако ми кажеш, че съм луда, ще ти отговоря, че знам. Ти тъкмо за това ме обичаш.
Мъжете все споделяха „ Има нещо в теб! “ и ме молеха през сълзи да остана вечно. В това беше нещастието. За тях. Аз се усещах задоволително свободна да си потегли. Те желаеха да бъда тяхна безкрайност, а аз изпадах в смут от сходна вероятност. „ Ако останеш с мен, ще те обичам вечно! “ – споделяха. Точно тези думи ме караха да обезумявам и да излитам. Каква смешка! Та кой човек обича вечности?
Такава съм. Голяма съм колкото цяла една галактика, само че съм и толкоз дребна, да мога да се събера в два куфара и няколко кашона. Достатъчно мъничка съм да се побера в двете ти шепи вечер, когато ми е студено, и съм задоволително огромна да мога да завладява цялостен един свят. Ако ме питаш каква бях през вчерашния ден – не помня. За на следващия ден и на мен ми се желае да знам. Такава бях. По малко на всички места. И всичко едвам допряно, след това бързо забравено. Пориви към друго. Страст към хаоса. Към непознатото. Едва доядени ястия. Едва обикнати хора. Едва непокътнато другарство. Едва подредени къщи. Едва почистени ъгли. Едва дорисувани картини. Едва дочетени книги. Едва довършени хрумвания.
Не ме превземай. Не можеш да спечелиш тази борба. Не можеш да се бориш против някого, който го няма. Мираж. Нирвана. Докато мигнеш и към този момент се е свършило. А си влюбен. В мен ли? После цялостен живот ще питаш… Аз ли съм? Не мога да бъда аз. Не съм аз. Точка.
Инфо: https://glamgirls.bg
