Ако имах дете, никога нямаше да…
Извинете, че би трябвало да ви го кажа, само че както и да го довършите, това изречение ще бъде изцяло неверно. Една приятна илюзия, която да напомпва самочувствието на дамите и мъжете, които към момента не са станали родители. И да им дава успокоение за възможния миг, в който ще станат.
Преди време писах за правото на всяка жена да НЕ бъде майка и да се усеща напълно изцяло щастлива от това. Сега ще застанем от другата страна. Тогава ви споделих какъв брой е неприятно за една нераждала жена да чуе думи като: „ Ти не разбираш, тъй като нямаш дете! ”. Но би трябвало да знаете също, че съществуват доста реплики, които майките чуват всеки ден и от които се наскърбяват. Неслучайно най-трудният интервал за развъждане на едно дете е сред 1.5 - 4 години. Ето малко повече за този интервал през очите на майката и на страничните наблюдаващи.
1. Ако имах дете, в никакъв случай нямаше да му разреша да вика по заведенията/магазините/улиците/ градския превоз и така нататък
Дръжте се крепко за тази шокираща вест, само че би трябвало да ви оповестя, че децата обичат да викат. От еуфория, от наслада, от горест, от неодобрение, от засегнатост, от отчаяние, от противоречие. Още по-неприятната вест е, че децата не стоят затворени в пространства като детските площадки да вземем за пример или у дома, а се случва от време на време да посетят и „ цивилизованите ” места за възрастни като заведение, тъй като, представете си дързостта на родителите, решили да излязат с детето, в магазин, по улиците, в градския превоз и така нататък Понякога повода за детския яд е необяснима. Понякога майката е безсилна да се оправи с това и не, това не я прави неприятна майка. Детето може да крещи също толкоз мощно и от наслада. Понякога се радва с цялото си сърце, тъй като е видяло гълъб или си е намерило кестен. Тогава се втурва с щастливи писъци към мечтания обект.
Но: Дете, пуснато на воля да търчи в спектакъл, кино или друго място, където явно смущава близките, е демонстрация на неблагоприличие, несъобразителност, дебелокожие и индиферентност от страна на родителите. Случвало ми се е да виждам нечие дете на скамейка в НДК, което просто се залепва за нас, напълно без да схвана кои са родителите му. Случвало ми се е да участвам на театрално зрелище в зала 1 на НДК и група от 5-6-годишни деца (крайно несъответствуваща възраст за сходно мероприятие) да тичат с индиански крясъци току пред сцената, смущавайки освен феновете, само че и актьорите. Аз няма да посоча думата за това. Изберете си вие една. Но да знаете, не са отговорни децата.
2. Ако имах дете, в никакъв случай нямаше да му разреша да гледа телевизия, да играе на игри, да цъка по телефона ми или таблета и така нататък
Ех, каква прелестна заблуда, до момента в който не станеш родител! То ще си кротува, а аз ще му описвам приказка. Или ще му чета брошура. Или ще си оцветяваме. Или ще си рисуваме. Или ще гледаме цветенцата. Или ще си подреждаме играчките. Или… или… или… Да, опциите са доста и е значимо да се ползват, както и доста други неща отвън облъчването от екраните, само че то е неизбежно. Отлагайте го, доколкото можете, само че технологиите са на всички места към нас и не съм сигурна до каква степен е възпитателно и потребно едно дете до първи клас да вземем за пример да не е докосвало телефон или таблет. Освен това в действителност бих желала да стисна ръката на майката, която е съумяла да не даде нито един път сходна „ джаджа ” на детето си, когато желае да свърши нещо. Моля обаче да не подвигат ръка майките с помощници от баби, дядовци, лели и други, които оказват помощ на майката да си вземе въздух. И душ за повече от 3 минути.
Но: Телефонът, таблетът, компютърът са повече нездравословни, в сравнение с потребни. Изчакайте детето да стане най-малко на 2, преди да му пъхате в ръцете тези устройства. Също по този начин не се оставяйте по течението – я, по какъв начин хубаво се занимава, чакай да му пусна още нещо и след това още нещо, и още нещо… Поставете си тревога от 20 минути, до момента в който желаете да свършите нещо в действителност значимо, след това до края на деня нагласете още една от 20 минути. От значение е да не прекрачвате границата. Нищо не може да размени игрите на открито. Винаги когато имате опция, извеждайте детето си на открито. Или играйте у дома, само че не позволявайте да го завладее скуката.
3. Ако имах дете, в никакъв случай нямаше да му покачвам звук!
Още един мит на пух и прахуляк! Съмнявам се, че съществува родител, който да не е повишавал звук на детето си или искрено да не му е крещял. Мъчно ми става, когато виждам на улицата майка, изпаднала в бяс, която крещи на детето или го дърпа за ръкава, с цел да върви. Признавам си, че преди гледах на тези подиуми с повдигната вежда. Днес просто скърбя участниците и се надявам да не попадам на тяхно място. Но да знаете, това не значи безусловно, че майката е неприятна, дори съвсем постоянно значи противоположното. Та да кажа още нещо на хората, които клатят глава, че в никакъв случай няма да викат на детето си. Малкото диване може да ви докара до безсилие и да ви извади отвън нерви. Представете си по какъв начин денят стартира по мрачно, тъй като то става рано. Следват увещанията за обличане и преобуване. После ангажиментите за хранене. После следват някакви занимания, до момента в който стане обичайно време за излизане. Всички подредени от вас предходната вечер играчки (защо ли въобще си вършиме труда?) се разхвърлят за секунди, като никоя не задържа вниманието изключително дълго. Не можете да си вземете душ, не можете да си извършите закуска, не можете да си намерите облекла, не можете да се гримирате (Боже, това въобще е табу). Дори с кротките деца е разкош да имаш един час за себе си, до момента в който те будуват. Ако работите от у дома, тогава пъкълът е цялостен. После идва време да излезете на открито. Борба с пресичането, тъй като детето се отскубва и има навика да се клонира като че ли по едно и също време във всички направления. Трудно ще ви разбере, че по-късно ще стигнете в парка и там ще му пуснете ръката. Докато вървите, дебнете на всеки сантиметър за колоездачи, които хвърчат на всички места, хора с огромни чанти, с които биха могли да го тупнат по главата, и какво ли още не. После следват срещите и надлежно пререканията с други деца за играчки или кой знае. После комплицирана битка по надлъгване, с цел да го отскубнете от площадката, в случай че към този момент се е пуснало 3945 пъти по пързалката и се е наровило до джобовете на новите си дънки в пясъчника. После прибирането – с съпътстващ плач и заплаха от тръшкане заради разнообразни фактори: неспокойствие, че играта е прекъсната; глад; умора; унесеност (но в никакъв случай няма да си признае, че му се спи!) и др.неизвестни аргументи, за които науката мълчи. А и детето също! После повтаряне на нормалната процедура – миене, преобличане, хранене, тъгата с приспиването… Докато спи, майката би могла нещо да свърши (не за себе си, схваща се). След пробуждане се потретват към този момент познатите дейности и вечерта още един път. И да, през този уморителен 14-часов ден… е допустимо майката освен да увеличи звук на детето си, само че дори да му се разкрещи. Макар и след това да съжалява, тъй като всички движимости и не толкоз движимости експерти ще ви кажат, че не е потребно и напряко е нездравословно крещите на детето.
Но: В никакъв случай не толерираме родители, които непрекъснато нагрубяват, навикват детето си, да не приказваме за посегателство. Такова дете ще порасне нестабилно и в боязън. А за тези родители няма да дам определение.
