Д-р Николай Михайлов: Политиката не раздава щастие и не решава екзистенциални въпроси
Известният ни психиатър, богослов и политически анализатор доктор Николай Михайлов трансформира този дискурс в идея за всичко това, през което в този момент минава индивидът, престижите и светът, който чака новия си избавител. Но дали е допустимо, когато " най-лесният метод да се самоубиеш, както споделя един интелигентен съвременник, е да си теглиш един патрон в душата. И да не забележиш.. . "
Какво научихме от предишното, какво е сегашното и какво би било бъдещето ни. Д-р Михайлов за света и индивида във безконечната борба за душата.
Какъв е светът ни през днешния ден, доктор Михайлов - жертван, подвластен от хайлайф, отрекъл се от публичните си отговорности, или на крачка от нова епоха, която за мнозина е още по-плашеща вероятност, точно поради неизвестността и даже упованието на ново зло.
Хегемонията на Америка завършва, а с нея и нейните " правила ". Това трансформира всичко. Светът е изтощен от разпоредбите на Америка, които тя не съблюдава, само че които " би трябвало " да се съблюдават, тъй като тя го желае. Това не е явно и отникъде не следва. С моралното водачество на Америка е свършено (Збигнев Бжежински), а това е злополука на главната рекламация. Това значи и завършек на " американския век " и начало на нов, чийто облик е неразбираем. За всички е ясно обаче, че светът се нуждае от многополюсна система на интернационална сигурност, учредена на ценене на ползи, а не на диктат.
Снимка: персонален архив
Грубата мощ не взема решение нищо, тъй като и други имат груба мощ. Америка падна жертва на своята победа в Студената война, на така наречения " еднополюсен миг " . Вместо дълготрайни стратегически решения за световна непоклатимост избраха неприятно стимулирани военни интервенции и еднотипни цветни революции, завършили с безпорядък и съсипия. Нека кажем непосредствено: за положително или за неприятно, еднополюсният свят завърши, само че осъзнаването на следствията закъснява.Това е бедата.
В Украйна, концепцията за " мир след военна победа " се трансформира в проточена война без мир, в чудовищно пропиляване на човешки живот . А имаха Мински контракт. После Истанбулски. Интересно, какво мислят за тези пропилени благоприятни условия в този момент? Едно е ясно: светът е в турбулентна фаза с капацитет за съдбовна ескалация . Това признават всички, само че нямат решение. Включително и за Близкия изток.
Мнозина анализатори настояват, че към този момент сме в трета международна война и това към този момент не е борбата даже за територия и запаси, а за душата на индивида. Каква е вашата прогноза, само че и вяра за бъдещето ни?
Днес, душата на индивида се възприема като " летлива " поетическа субстанция, като метафора на сантиментални безредици. Мила дума, която носи и известна подигравка. Душата е това, което актуалната научна логика на психиката снизходително " търпи ". А в миналото са мислили, че душата е " задача " на индивида, негово предопределение. Човекът без душа е като човек без Бог. И назад.
Модерното умонастроение мисли " иначе ", в неговата рекламация за " умереност ". Каквато е логиката на психиката, такава е и теологията. Теологията е към момента академична дисциплинираност, само че Бог е по-скоро културологичен, в сравнение с философски въпрос. Нетактично е да се приказва за Бог, тъй като Той е " неудобството на актуалния човек ", стаената му вина. Масовата теология на " вярващите от междинната класа " споделя за Бог, който предизвиква света, само че се отдръпва внимателно, предоставяйки на индивида историческото време, за свободно предписание.
Бог е добър, концепцията е да бъдем " щастливи ". Това е версията на една облекчена буржоазна теология, скроена по мярата на индивида, постоянно подготвена за на практика безграничен културен конформизъм. Този богословски декор " погълна " обичайните западни конфесии до Римския трон, в това число. Традиционното християнството е приспособено към господстващата идеология, с нейната теория за толерантността и правата, в смайваща толерантност към до неотдавна немислими безобразия. " Моралният напредък " нахлува и в олтарното пространство. Християнската доктрината за " спасението и аскетическите добродетели " е дисквалифицирана като интровертна и егоцентрична, за разлика от " любовта ", която е " всичко от което се нуждаем ", както пееха Бийтълс, и както тананикаме до през днешния ден. Традиционното християнство е търпяно единствено в степента на неговата подготвеност да се откаже от себе си. Доброволно или наложително.
Неотдавна заявихте, че у представителите на елита е загубен вътрешният надзор на логическото мислене и обикновената пристойност. Какво да чакаме и на кого и какво да се уповава тогава " елементарният човек "?
Действащата политическа власт обслужва " съюзнически отговорности ", това е нейната заявена задача. Бедата е, че обслужват тези отговорности с неуместно провинциално ентусиазъм, в което няма нищо " европейско ", тъй като няма самоуважение. Управляват ни с " навита пружина " и автоматизирано единодушие . Какво мисли суверенът няма никакво значение. Нашият ръководещ хайлайф е решил, че " идеята " съответствува с директивата, изпълнявана без коментар и дори предугаждана. В това сме първи, от руско време насам. Който не вижда прилики сред " тогава и в този момент ", се разсейва преднамерено. По неразбирателство някои назовават това положение " преданост ", та дори и " честен компас ". Водени от този компас вършат и това, което не се желае от тях, тъй като не могат да управляват инстинкта си за рефлекторно смирение и трупане на " кариерни точки ". И тъй като няма кой да ги спре. Народът дреме равнодушен, тъй като му е все едно или тъй като си е дал сметка, че ситуацията с тези хора е непоправимо. Пази хляба, останалото е орис. Балкански предразсъдък по геополитически аргументи.
" Обикновеният човек " би трябвало да знае, че политиката няма избавителна мощ и не взема решение екзистенциални въпроси. Политиката няма душепастирска функционалност. Осъзнаването на това предписание икономисва разочарования, свързани с неумерени очаквания. Ще е добре, в случай че политикът успее да резервира завареното състояние, в случай че то е търпимо и в случай че съумее да извърши скромни усъвършенствания. Политическият минимализъм е реалистична политика. Политиката не раздава благополучие . Но най-малко " намек " за достолепие е трагично необходим, с цел да не заседнем в дефинитивно самопрезрение.
Възможна ли е воля за смяна, имаме ли мощ да се съпротивляваме на това, което толкоз дълго време дефинираме като злополука, обир, корупция?
Корупцията е повсеместна, тя е битова и елитарна, " изтънчена " и груба. Ако е изтънчена се таксува като майсторство и заложба, в случай че е груба е " човечност ". Естествена неучтивост на живота. Елегантната корупция не оспорва закона, а го " усъвършенства " и заобикаля. Корупцията " по закон " е авторитет за опитния политик, назовават го " състезател ". Има и едно ново " събитие ": Стратегическата цел на това ръководство е да " дерусифицира " България, да изтрие всяка материална и идеална съветска диря от българския пейзаж. Този революционен порив протича " над равнището на закона ", той е свободен от съмнения, в качеството му на " съюзническа " акция от първостепенно значение. Играта, споделят е на друго равнище. На това равнище корупцията става геополитически въпрос. " Висшите съображения " анулират правото или го отсрочват. Ако убедиш Посолството в преданост и поемеш отговорности, имаш всички шансове да се преселиш от " Магнитски " в Народното събрание, като модератор на конституционната промяна. И да станеш де факто министър-председател. Това към този момент е художествено приключена корупция, жанров шедьовър . Общо взето, протестният капацитет на българите е слаб, не се трогват.
Авторитетът е предназначен да бъде посредник, водач. Но съществува ли подобен и по какъв начин да го познаем измежду всеобщата олелия?
Авторитетът е очевидец на истината, в свят, който е решил, че може и без нея. За разлика от политика, престижът е самостоятелен от " публиката ", той не я ласкае. Солженицин беше известен на Запад като герой против комунизма, до своята Харвардска тирада, в която разкритикува Америка за нейния честен крах и стана затова доста неизвестен, " прекомерно закостенял ". Неговото слово беше авторитетно, пророческо. Авторитетът не е власт. Властта принуждава, престижът задължава. Авторитетът е глас на съвест, която приказва на съвести . Припомня забравена истина. Борбата против традицията, като хранилище на безконечни полезности е битка и против престижа, като неин изразител. Съвременният човек не търпи истината не тъй като има своя, а тъй като няма никаква. Съвременният човек не има вяра в нищо или по-точно има вяра в нищото, като в истина. Това нищо обосновава " свободата без граници " и се претърпява като огромно демократично достижение, като връх на актуалната цивилизация.
Снимка: персонален архив
Ако въпреки всичко успеем някак да разобличим този хайлайф, успеем даже да самоконтролираме консуматорското си битуване, което бодряшки съществува, със затворени очи и приспана мисъл, ще преодолеем ли новия тоталитаризъм?
Новият тоталитаризъм е война против европейската традиция и християнското завещание, това е късата му формулировка. Патосът е антитрадиционен и антихристиянски, т.е. антиевропейски. Такова е убеждението и на създателите на Парижкия манифест от 5 декември 2017 година едва прочут у нас, само че важен документ на европейската консервативна мисъл. Сблъскват се два възгледа за Европа: Нова Европа на настоящата демократична доминация и Стара Европа на античното и християнското завещание.
Този тоталитаризъм е мъчно различим, тъй като дозира репресията и се движи с дребни стъпки. И още, тъй като осмислянето на тази динамичност не интересува всеобщия човек, заради изборното му нехайство към всичко, което не е в областта на непосредствения интерес. И несъмнено, тъй като идеологията е държавна политика, която образува " очевидностите " със средствата на пропагандата и политическия напън.
Детето е привилегированата жертва на това принуждение, там е концентриран основният удар. Училището споделя " свободата " от невръстна възраст, това е неговата " вероучителна " задача. Наричат го полово образование, а то е чиста индоктринация, посвещение в тайните на ероса, единственото оживяло и изцяло вбесено, демократично провидение .
Ранно осведомление за " залежите на наслаждение " скрити в човешкото тяло и свободно избираем джендър. Човешката природа е нереалност, желанието абсолют . Родителите имат право на единодушие, само че нямат право на несъгласие. Родителят следва детето, а детето страната. В детската учебна стратегия на Париж, да вземем за пример е включена обща наложителна сесия с " мил кралица " /drag queen/,един анатомичен мъж със характерни умения да бъде отзивчива и уродлива жена с колосален макиаж и инфернален " сексапил ".Тази непостижима " актриса " беседва с деца от три до седем годишна възраст за любовта и живота. Разчита се на шоков резултат, на незаличими следи от " урока " или просто на посвещение в естетиката на един съсипан човешки облик. Ранен вид на обичайното посвещение в зрялост. Процедурата е наложителна. Предстои да се нанесат и в българското учебно заведение, не би трябвало да си вършим илюзии. Засега ни пази българското " безчовечие ", нашата консервативна неразкаяност. Но докога?
Комунизмът и нацизмът дисквалифицираха индивида, по съсловен или породист симптом, новият тоталитаризъм прави същото по признака на принадлежност към " фашизоидния вид ", укрит в " леговището " на десните партии и консервативната традиция.
Фашизоидният вид е авторитарно-агресивен, десен " примитив " с асоциално държание. Разобличението на този " примитив " се прави с фройдистки и марксистки принадлежности, преподавани от Академията, като научна и идеологическа " истина ". Тази напълно политизирана " просвета " дефинира границите на разсъдъка и годното обществено държание, тя споделя какво е разум и какво е добродетел. Този, който отпада от идеологията, отпада от човешката норма. Става подчовек. Разговорът с тези подчовеци е неосъществим,самозащитата им безпредметна, доколкото тяхната дисквалификация е осъществена априорно от името на " науката, " като окончателна и способена оценка, с политически и юридически следствия. Присъдата на " провинените " се излежава в публичната маргиналия, в културна и медийна изолираност или непосредствено в затвор.
Марксизмът се завърна на Запад, в неговата татковина,в искрено извратен вид, след неговата болшевишка случка на Изток .
За българската неолиберална класа, комунизмът е заледен на Изток, където е роден, като расово характерен и безконечен. Комунизмът е записан в съветския геном, в западния липсва. Марксизмът изостави утопичните си цели, с цел да победи на Запад като приспособена идеология на сциентизма, еротизма и секуларизираната теология/Augusto del Noce/. Подробната история на това, което се мисли и прави в " цивилизования свят " е епикриза на болест или по-точно, на полуда. Освестяването стартира с осъзнаване на идеологическия плен и завръщане в действителността.
Говорите за културна уязвимост, за разделяне на говорещите и мислещите на бойни групи. Какво следва от това?
Мразят се и се презират, подвижниците от обществената мрежа, а това не е хубаво. Някои загатват за физическо премахване, за " ликвидационни групи ", факт, който шокира със степента на морално и умствено заслепение. Злословят неудържимо, клеветят безобразно и окото им не мигва. Превърнали са обществения донос в живописен род. Твърдят без всевъзможни доказателства, че враговете им получават рубли, евро или китайска валута/?/.Идейният претекст се изключва, всичко се свежда до " заплащане ". Интересно е, че изключително дейните не осъзнават какво вършат - не с другите, а със себе си, в каква миазма са скочили, надолу с главата. По всичко проличава, за свое наслаждение. Какви коси веят, какви метли яздят. А най-лесният метод да се самоубиеш, както споделя един интелигентен съвременник, е да си теглиш един патрон в душата. И да не забележиш...
Има ли вяра за истината и индивида в едно постистинско общество?
Човекът страда по наложителност, само че се отчайва по желание. Надеждата е дълг.
***
Както всяка година, и през 2023 година dir.bg насочва погледите на своите близо 2 милиона читатели към положителните образци в българското общество. Това е идеята на целия екип, посветил времето си в търсенето на най-подходящите лица от обществения живот.
He`s The MAN! се организира за пета поредна година след старта си през 2019-а. В първото издание на поредицата от срещи под мотото " Ум, дух и тяло " се включиха,,,,,,,, и
През 2020 година, макар международната здравна рецесия, Dir.bg продължи традицията със серията " Време за мъже ", в която влязоха,,, и
През 2021 година He`s The MAN! събра на загадка галавечеря,, и в селекцията " В обувките на триумфа! ".
През 2022 година He` The MAN показа разпоредбите на триумфа на,,,, и.
Ежегодното особено събитие He`s The MAN! може да следите и на
* He`s The Man! се реализира с поддръжката на Дейзи Тех АД и Филип Морис България
Какво научихме от предишното, какво е сегашното и какво би било бъдещето ни. Д-р Михайлов за света и индивида във безконечната борба за душата.
Какъв е светът ни през днешния ден, доктор Михайлов - жертван, подвластен от хайлайф, отрекъл се от публичните си отговорности, или на крачка от нова епоха, която за мнозина е още по-плашеща вероятност, точно поради неизвестността и даже упованието на ново зло.
Хегемонията на Америка завършва, а с нея и нейните " правила ". Това трансформира всичко. Светът е изтощен от разпоредбите на Америка, които тя не съблюдава, само че които " би трябвало " да се съблюдават, тъй като тя го желае. Това не е явно и отникъде не следва. С моралното водачество на Америка е свършено (Збигнев Бжежински), а това е злополука на главната рекламация. Това значи и завършек на " американския век " и начало на нов, чийто облик е неразбираем. За всички е ясно обаче, че светът се нуждае от многополюсна система на интернационална сигурност, учредена на ценене на ползи, а не на диктат.
Снимка: персонален архив
Грубата мощ не взема решение нищо, тъй като и други имат груба мощ. Америка падна жертва на своята победа в Студената война, на така наречения " еднополюсен миг " . Вместо дълготрайни стратегически решения за световна непоклатимост избраха неприятно стимулирани военни интервенции и еднотипни цветни революции, завършили с безпорядък и съсипия. Нека кажем непосредствено: за положително или за неприятно, еднополюсният свят завърши, само че осъзнаването на следствията закъснява.Това е бедата.
В Украйна, концепцията за " мир след военна победа " се трансформира в проточена война без мир, в чудовищно пропиляване на човешки живот . А имаха Мински контракт. После Истанбулски. Интересно, какво мислят за тези пропилени благоприятни условия в този момент? Едно е ясно: светът е в турбулентна фаза с капацитет за съдбовна ескалация . Това признават всички, само че нямат решение. Включително и за Близкия изток.
Мнозина анализатори настояват, че към този момент сме в трета международна война и това към този момент не е борбата даже за територия и запаси, а за душата на индивида. Каква е вашата прогноза, само че и вяра за бъдещето ни?
Днес, душата на индивида се възприема като " летлива " поетическа субстанция, като метафора на сантиментални безредици. Мила дума, която носи и известна подигравка. Душата е това, което актуалната научна логика на психиката снизходително " търпи ". А в миналото са мислили, че душата е " задача " на индивида, негово предопределение. Човекът без душа е като човек без Бог. И назад.
Модерното умонастроение мисли " иначе ", в неговата рекламация за " умереност ". Каквато е логиката на психиката, такава е и теологията. Теологията е към момента академична дисциплинираност, само че Бог е по-скоро културологичен, в сравнение с философски въпрос. Нетактично е да се приказва за Бог, тъй като Той е " неудобството на актуалния човек ", стаената му вина. Масовата теология на " вярващите от междинната класа " споделя за Бог, който предизвиква света, само че се отдръпва внимателно, предоставяйки на индивида историческото време, за свободно предписание.
Бог е добър, концепцията е да бъдем " щастливи ". Това е версията на една облекчена буржоазна теология, скроена по мярата на индивида, постоянно подготвена за на практика безграничен културен конформизъм. Този богословски декор " погълна " обичайните западни конфесии до Римския трон, в това число. Традиционното християнството е приспособено към господстващата идеология, с нейната теория за толерантността и правата, в смайваща толерантност към до неотдавна немислими безобразия. " Моралният напредък " нахлува и в олтарното пространство. Християнската доктрината за " спасението и аскетическите добродетели " е дисквалифицирана като интровертна и егоцентрична, за разлика от " любовта ", която е " всичко от което се нуждаем ", както пееха Бийтълс, и както тананикаме до през днешния ден. Традиционното християнство е търпяно единствено в степента на неговата подготвеност да се откаже от себе си. Доброволно или наложително.
Неотдавна заявихте, че у представителите на елита е загубен вътрешният надзор на логическото мислене и обикновената пристойност. Какво да чакаме и на кого и какво да се уповава тогава " елементарният човек "?
Действащата политическа власт обслужва " съюзнически отговорности ", това е нейната заявена задача. Бедата е, че обслужват тези отговорности с неуместно провинциално ентусиазъм, в което няма нищо " европейско ", тъй като няма самоуважение. Управляват ни с " навита пружина " и автоматизирано единодушие . Какво мисли суверенът няма никакво значение. Нашият ръководещ хайлайф е решил, че " идеята " съответствува с директивата, изпълнявана без коментар и дори предугаждана. В това сме първи, от руско време насам. Който не вижда прилики сред " тогава и в този момент ", се разсейва преднамерено. По неразбирателство някои назовават това положение " преданост ", та дори и " честен компас ". Водени от този компас вършат и това, което не се желае от тях, тъй като не могат да управляват инстинкта си за рефлекторно смирение и трупане на " кариерни точки ". И тъй като няма кой да ги спре. Народът дреме равнодушен, тъй като му е все едно или тъй като си е дал сметка, че ситуацията с тези хора е непоправимо. Пази хляба, останалото е орис. Балкански предразсъдък по геополитически аргументи.
" Обикновеният човек " би трябвало да знае, че политиката няма избавителна мощ и не взема решение екзистенциални въпроси. Политиката няма душепастирска функционалност. Осъзнаването на това предписание икономисва разочарования, свързани с неумерени очаквания. Ще е добре, в случай че политикът успее да резервира завареното състояние, в случай че то е търпимо и в случай че съумее да извърши скромни усъвършенствания. Политическият минимализъм е реалистична политика. Политиката не раздава благополучие . Но най-малко " намек " за достолепие е трагично необходим, с цел да не заседнем в дефинитивно самопрезрение.
Възможна ли е воля за смяна, имаме ли мощ да се съпротивляваме на това, което толкоз дълго време дефинираме като злополука, обир, корупция?
Корупцията е повсеместна, тя е битова и елитарна, " изтънчена " и груба. Ако е изтънчена се таксува като майсторство и заложба, в случай че е груба е " човечност ". Естествена неучтивост на живота. Елегантната корупция не оспорва закона, а го " усъвършенства " и заобикаля. Корупцията " по закон " е авторитет за опитния политик, назовават го " състезател ". Има и едно ново " събитие ": Стратегическата цел на това ръководство е да " дерусифицира " България, да изтрие всяка материална и идеална съветска диря от българския пейзаж. Този революционен порив протича " над равнището на закона ", той е свободен от съмнения, в качеството му на " съюзническа " акция от първостепенно значение. Играта, споделят е на друго равнище. На това равнище корупцията става геополитически въпрос. " Висшите съображения " анулират правото или го отсрочват. Ако убедиш Посолството в преданост и поемеш отговорности, имаш всички шансове да се преселиш от " Магнитски " в Народното събрание, като модератор на конституционната промяна. И да станеш де факто министър-председател. Това към този момент е художествено приключена корупция, жанров шедьовър . Общо взето, протестният капацитет на българите е слаб, не се трогват.
Авторитетът е предназначен да бъде посредник, водач. Но съществува ли подобен и по какъв начин да го познаем измежду всеобщата олелия?
Авторитетът е очевидец на истината, в свят, който е решил, че може и без нея. За разлика от политика, престижът е самостоятелен от " публиката ", той не я ласкае. Солженицин беше известен на Запад като герой против комунизма, до своята Харвардска тирада, в която разкритикува Америка за нейния честен крах и стана затова доста неизвестен, " прекомерно закостенял ". Неговото слово беше авторитетно, пророческо. Авторитетът не е власт. Властта принуждава, престижът задължава. Авторитетът е глас на съвест, която приказва на съвести . Припомня забравена истина. Борбата против традицията, като хранилище на безконечни полезности е битка и против престижа, като неин изразител. Съвременният човек не търпи истината не тъй като има своя, а тъй като няма никаква. Съвременният човек не има вяра в нищо или по-точно има вяра в нищото, като в истина. Това нищо обосновава " свободата без граници " и се претърпява като огромно демократично достижение, като връх на актуалната цивилизация.
Снимка: персонален архив
Ако въпреки всичко успеем някак да разобличим този хайлайф, успеем даже да самоконтролираме консуматорското си битуване, което бодряшки съществува, със затворени очи и приспана мисъл, ще преодолеем ли новия тоталитаризъм?
Новият тоталитаризъм е война против европейската традиция и християнското завещание, това е късата му формулировка. Патосът е антитрадиционен и антихристиянски, т.е. антиевропейски. Такова е убеждението и на създателите на Парижкия манифест от 5 декември 2017 година едва прочут у нас, само че важен документ на европейската консервативна мисъл. Сблъскват се два възгледа за Европа: Нова Европа на настоящата демократична доминация и Стара Европа на античното и християнското завещание.
Този тоталитаризъм е мъчно различим, тъй като дозира репресията и се движи с дребни стъпки. И още, тъй като осмислянето на тази динамичност не интересува всеобщия човек, заради изборното му нехайство към всичко, което не е в областта на непосредствения интерес. И несъмнено, тъй като идеологията е държавна политика, която образува " очевидностите " със средствата на пропагандата и политическия напън.
Детето е привилегированата жертва на това принуждение, там е концентриран основният удар. Училището споделя " свободата " от невръстна възраст, това е неговата " вероучителна " задача. Наричат го полово образование, а то е чиста индоктринация, посвещение в тайните на ероса, единственото оживяло и изцяло вбесено, демократично провидение .
Ранно осведомление за " залежите на наслаждение " скрити в човешкото тяло и свободно избираем джендър. Човешката природа е нереалност, желанието абсолют . Родителите имат право на единодушие, само че нямат право на несъгласие. Родителят следва детето, а детето страната. В детската учебна стратегия на Париж, да вземем за пример е включена обща наложителна сесия с " мил кралица " /drag queen/,един анатомичен мъж със характерни умения да бъде отзивчива и уродлива жена с колосален макиаж и инфернален " сексапил ".Тази непостижима " актриса " беседва с деца от три до седем годишна възраст за любовта и живота. Разчита се на шоков резултат, на незаличими следи от " урока " или просто на посвещение в естетиката на един съсипан човешки облик. Ранен вид на обичайното посвещение в зрялост. Процедурата е наложителна. Предстои да се нанесат и в българското учебно заведение, не би трябвало да си вършим илюзии. Засега ни пази българското " безчовечие ", нашата консервативна неразкаяност. Но докога?
Комунизмът и нацизмът дисквалифицираха индивида, по съсловен или породист симптом, новият тоталитаризъм прави същото по признака на принадлежност към " фашизоидния вид ", укрит в " леговището " на десните партии и консервативната традиция.
Фашизоидният вид е авторитарно-агресивен, десен " примитив " с асоциално държание. Разобличението на този " примитив " се прави с фройдистки и марксистки принадлежности, преподавани от Академията, като научна и идеологическа " истина ". Тази напълно политизирана " просвета " дефинира границите на разсъдъка и годното обществено държание, тя споделя какво е разум и какво е добродетел. Този, който отпада от идеологията, отпада от човешката норма. Става подчовек. Разговорът с тези подчовеци е неосъществим,самозащитата им безпредметна, доколкото тяхната дисквалификация е осъществена априорно от името на " науката, " като окончателна и способена оценка, с политически и юридически следствия. Присъдата на " провинените " се излежава в публичната маргиналия, в културна и медийна изолираност или непосредствено в затвор.
Марксизмът се завърна на Запад, в неговата татковина,в искрено извратен вид, след неговата болшевишка случка на Изток .
За българската неолиберална класа, комунизмът е заледен на Изток, където е роден, като расово характерен и безконечен. Комунизмът е записан в съветския геном, в западния липсва. Марксизмът изостави утопичните си цели, с цел да победи на Запад като приспособена идеология на сциентизма, еротизма и секуларизираната теология/Augusto del Noce/. Подробната история на това, което се мисли и прави в " цивилизования свят " е епикриза на болест или по-точно, на полуда. Освестяването стартира с осъзнаване на идеологическия плен и завръщане в действителността.
Говорите за културна уязвимост, за разделяне на говорещите и мислещите на бойни групи. Какво следва от това?
Мразят се и се презират, подвижниците от обществената мрежа, а това не е хубаво. Някои загатват за физическо премахване, за " ликвидационни групи ", факт, който шокира със степента на морално и умствено заслепение. Злословят неудържимо, клеветят безобразно и окото им не мигва. Превърнали са обществения донос в живописен род. Твърдят без всевъзможни доказателства, че враговете им получават рубли, евро или китайска валута/?/.Идейният претекст се изключва, всичко се свежда до " заплащане ". Интересно е, че изключително дейните не осъзнават какво вършат - не с другите, а със себе си, в каква миазма са скочили, надолу с главата. По всичко проличава, за свое наслаждение. Какви коси веят, какви метли яздят. А най-лесният метод да се самоубиеш, както споделя един интелигентен съвременник, е да си теглиш един патрон в душата. И да не забележиш...
Има ли вяра за истината и индивида в едно постистинско общество?
Човекът страда по наложителност, само че се отчайва по желание. Надеждата е дълг.
***
Както всяка година, и през 2023 година dir.bg насочва погледите на своите близо 2 милиона читатели към положителните образци в българското общество. Това е идеята на целия екип, посветил времето си в търсенето на най-подходящите лица от обществения живот.
He`s The MAN! се организира за пета поредна година след старта си през 2019-а. В първото издание на поредицата от срещи под мотото " Ум, дух и тяло " се включиха,,,,,,,, и
През 2020 година, макар международната здравна рецесия, Dir.bg продължи традицията със серията " Време за мъже ", в която влязоха,,, и
През 2021 година He`s The MAN! събра на загадка галавечеря,, и в селекцията " В обувките на триумфа! ".
През 2022 година He` The MAN показа разпоредбите на триумфа на,,,, и.
Ежегодното особено събитие He`s The MAN! може да следите и на
* He`s The Man! се реализира с поддръжката на Дейзи Тех АД и Филип Морис България
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ