На страха очите са големи
Известна е българската сентенция „ На страха очите са огромни “. Идентични поговорки откриваме в съвсем всички езици, да вземем за пример в британския („ Fear has big eyes. “), съветския („ У страха глаза велики. “) и испанския („ El miedo tiene ojos grandes. “). А китайците споделят: „ Веднъж хапан от змия, 10 години се плашиш от въжето на кладенеца. “ Житейската поука е ясна – страхът преувеличава проблемите, нещо, което в умерено положение би ни се сторило управляемо, в миг на суматоха ни се коства непреодолимо, съвсем ужасяващо. Но тук откриваме и една универсална психическа истина: най-големите чудовища постоянно са артикул на нашето въображение, разпалено от страха.
Тази доказана през вековете мъдрост сочи, че
в живота, в частност в политиката, страхът е неприятен консултант.
Но, колкото и да е необичайно, точно политиците постоянно се изкушават да употребяват страха и по тази причина още по-често сами попадат в неговите клопки. Един от най-древните и към момента необятно прилаган прийом е „ обликът на врага “, чиято цел е да нарисува и внедри в всеобщото схващане отблъскващ облик на съперника. Независимо дали става дума за прилежаща страна, вътрешна съпротива или идеологически съперник, политическата агитация редовно изобразява „ врага “ като всесилен, злоумишлен и съвсем пъклен. Реалните му благоприятни условия се уголемяват до епични размери, с цел да се оправдае личната експанзия или да се провокира готовност на обществото.
Но актуалните политици, най-много българските, се отличават с патологично равнище и активност на личните им страхове. Това непрестанно „ страхуване “ от всичко и от всеки води след себе си тежки, даже пагубни последствия за успеваемостта и цялостната им кариера. На сегашния стадий от българския политически живот евентуално няма различен политик, от който толкоз да се опасяват и по тази причина толкоз да ненавиждат, като президента Румен Радев. Краткият начален интервал на подигравателно подценяване и потрес от изненадващата му (първа) победа бързо отстъпи място на надигаща се вълна от боязън и ненавист, изразяващи се в колкото брутални, толкоз и безплодни нападки.
Впечатляващо е,
какъв брой бързо се разрасна фалангата на мразещите Радев
(и страхуващи се от него), която в един миг включи на практика всички парламентарно показани партии. Първоначално това бяха ГЕРБ и Бойко Борисов, които не можаха да преглътнат унизителното проваляне през октомври 2016 година. Скоро към тях се причисли управлението на партията, издигнала Радев – незабавно щом Корнелия Нинова разбра, че президентът няма да бъде дисциплиниран реализатор на нейните заръки. Последва ги „ Възраждане “, издигнали се на гребена на протестната вълна от 2020 година, които видяха в него съперник. Твърде малко продължиха топлите връзки сред президента и „ Продължаваме промяната “, които сметнаха, че са взели от него каквото е било нужно, незабавно откакто влязоха във властта, а след „ сглобяването “ си с ГЕРБ се трансфораха в най-непримирими негови врагове. Накрая, след завладяването на Движение за права и свободи от Пеевски, строяването анти-Радев се оформи дефинитивно.
Изброените, а несъмнено и други, ненавиждат Радев и се опасяват от него заради няколко явни аргументи. Първо, той не е един от тях, по тази причина не могат нито да го купят, нито да го уплашат. Второ, за разлика от изброените, президентът има чест и даже когато бърка, го прави с достолепие. Трето, към края на втория си мандат Радев остава най-подкрепяния и най-одобрявания български политик, който явно огромна част от българите биха последвали. Накрая, най-важното – поради всичко изброено той остава
единствената (засега) действителна опция на политическата класа.
Алтернатива, чието идване дава отговор не на питането „ дали “, а „ по кое време “ и „ по какъв начин “.
Логично поражда въпросът – в случай че българските политици имат учредения да се опасяват от Радев и по тази причина го ненавиждат, за какво е определено посланието на поговорката „ На страха очите са огромни “. Отговорът е: тъй като в своя патогенен боязън главните съперници на президента позволяват непрекъснато както тактически, по този начин и стратегически неточности, които на процедура работят за него, а не против него. Разбира се, задачата на сегашния разбор не е да помогне на страхуващите се от настоящия президент да преодолеят уплахата си – просто тъй като това е непостижима цел. Ако бяха способни на такава смяна, Пеевски, Борисов и останалите „ радевомразци “ от дълго време щяха да престанат да правят нелепост след нелепост. Просто това, което се случва сега, може да бъде източник на поучения за новото потомство български политици, които скоро ще излязат на сцената – какво не трябва да вършат никога.
Първата неточност подбудена от страха, е, че съперниците на Радев от дълго време престанаха даже да се пробват да го възприемат и проучват обективно. Те започнаха да водят война не с действителния Радев, а със съчинени и несъответстващи негови облици. Който и да вземете от най-яростните съперници на президента, той наподобява на останалите в това, че реагира не на фактическите му дейности, а на личната си пресилена визия за тях.
Ето и съответен образец. Вцепенени от страха, че Радев ще направи партия и ще връхлети на техния терен, съперниците му
започнаха да съчиняват легенди за партийното строителство,
което сякаш се вихри в потайностите на президентската администрация. Това ги накара да употребяват излишно грубата мощ на екстреното законодателство (премахвайки обслужването на администрацията от коли на НСО), а по-късно се провалиха да отговорят съответно на същински рисковия ответен ход (когато Радев се качи на шкодата, правейки ги за посмешище у нас и в чужбина).
Втората, още по-сериозна неточност, подбудена от страха, бе, че вместо да нападат действителни недостатъци и неточности на съперника (Радев като всеки жив човек има такива), те хвърлиха големи финансови, институционални и медийни запаси, с цел да водят война с „ призраци “ – неща, които сами измислиха и сами повярваха в тяхното битие. Най-яркият образец бе многогодишната акция, „ разобличаваща “ президента като „ кремълски сътрудник “, „ путинист “, проводник на съветски ползи и разкази. Трябваше да минат съвсем 10 години, с цел да стане ясно, че Радев е бил един от първите, осмелили се да формулират тези и оферти, които през днешния ден са все по-широко споделени, в това число от американския президент Доналд Тръмп и неговата администрация.
На трето място, съперниците на Радев заплатиха безценен налог на страховете си, тъй като станаха извънредно предсказуеми. Вече не е проблем да се планува по какъв начин ГЕРБ, Движение за права и свободи „ Ново начало “, „ Възраждане “ или Българска социалистическа партия ще реагират на една или друга позиция на президента (друг е въпросът дали той се възползва оптимално от тази възможност). Това докара до цялостна загуба на надзор над разказа: да постановат личните тематики, те непрекъснато реагират на тезите на президента. Публичната им връзка се трансформира в
отговор на постоянно измислени или раздути до парадокс „ закани “
(достатъчно е да напомним изказванието на Борисов, че Радев персонално го шпионира с дрон).
На четвърто място,противниците на президента по този начин и не схванаха, страхът прозира в обществените изказвания и държания. Независимо дали наподобяват нападателни до ирационалност (Пеевски на свикания от него протест пред президентството) или назад, се оправдават и опровергават (като изказванията на Борисов, че не се познава с този или оня под земята бос), това непроменяемо е симптом за уязвимост, който е забележим за обществото.
Избирателите и обективните медии усещат по кое време такива политици са движени от страха. Това унищожава имиджа им на мощен, постоянен водач, кадърен да ръководи в рецесии. Никой не желае капитан на транспортен съд, който се паникьосва при всяка вълна.
Накрая, страхът разяжда съперниците на Радев и техните екипи, каквото и да ни показват те.
Екип, воден от изплашен водач, губи морал и кохезия.
Така стартира и се форсира ерозията на въздействието на Борисов над ГЕРБ и даже над близкото му обграждане. Освен това, хроническият стрес от непрекъснатия боязън води до безсилие, утежняване на мисловните качества и намаляване на физическото положение – все признаци, които стават все по-видими при Пеевски, Борисов и останалите.
Дори на моменти да наподобява противоположното, при съперниците на Радев страхът не е стратегическо основание, а слабост. Той ги прави слаби, предсказуеми и несъответстващи. Ако успяваха да овладеят страховете си, да запазят способността за трезва оценка, биха имали по-големи шансове да отвръщат съперника си по ефикасен и непредвиден метод. Както е известно, политическата битка постоянно се печели не от най-силния, а от този, който съхранява хладнокръвие, до момента в който съперникът му губи от своя личен изпепеляващ боязън.
