Кой ще воюва, ако България бъде въвлечена във война
Изследване на " Галъп Интернешънъл ", извършено в края на предходната година в 45 страни по света, демонстрира притеснителна картина - че огромна част от европейците, в това число и българите, не са подготвени да водят война за родината си.А България като че ли е повече страна от Западна, в сравнение с от Източна Европа - едвам 30 на 100 от българските жители заявяват, че биха се били за страната си, в случай че тя бъде въвлечена война, против 42% изрично отказващи. Все отново патриотичната готовност у нас наподобява по-висока в сравнение с в Германия, където 23% са подготвени да заловен оръжие, против 57% " пацифисти ". Да не приказваме за Италия, която така и така не беше изключително ефикасна във военно отношение през предишния век, а през днешния ден цели 78% не биха се сражавали за родината си, против едвам 14 на 100, които са подготвени да я поддържат с оръжие в ръка.
Трудно е да се вършат заключения от данните
От сходно проучване обаче не могат да се вършат огромни изводи, тъй като подтекстът във всяка страна е друг. Какво да кажем да вземем за пример за индикаторите при сърбите, които са сходни с нашите (там 36% са подготвени да водят война, против 50% отказващи) - дали поради опита им от юговойните и въздушните офанзиви на НАТО преди четвърт век те към този момент не са толкоз боеготови?
Интересно е, че 48 на 100 от руснаците въобще не могат да отговорят на този въпрос (най-висок дял в цялото изследване). Дали зад това не се крие голямо болшинство от нежелаещи да водят война, което те не могат да заявят намерено, тъй като неодобрението на " специфичната военна интервенция в Украйна " е неразрешено? И дали Турция и Гърция, които не са включени в проучването, не биха се доближили до оптималната патриотична готовност на страни като Армения и Азербайджан, които са в открит боен спор? Най-сетне, макар високата патриотична готовност в Украйна, какви са тези една трета от изследваните, които не желаят да се бият за страната си, която е жертва на експанзия?
И по демографски характерности данните може да са подвеждащи. Половината от популацията е от женски пол и като се изключи страни като Израел не се допуска, че от него се чака всеобщо да води война. Значителна част пък са възрастни хора, евентуално мнозина от които или биха дали отговор с " не ", просто тъй като са възрастни, или пък биха споделили " да ", със съзнанието, че не могат да допринесат с нищо в пердах, само че тъй като в миналото са били в казарма, придвижват от предишното си боеготовност.
Участие във всяка война или единствено в отбранителна
Най-ключовият проблем в проучването обаче е, че в него не става дума за каква война иде тирада. За арменците опасността е и исторически, и настоящо явна и по тази причина съвсем единомислещо заявяват подготвеност за включване в пердах. За руснаците, в случай че подтекстът е войната в Украйна, справедливата идея очевидно не е самоочевидина, само че пък има заплаха тя да бъде разширена до война с НАТО - и това може да е главната причина единствено една трета от жителите на тази (също и мултиетническа) страна да са подготвени да водят война за страната си.
В недалечното минало воюването оттатък личните граници постоянно се е считало за заслужено - като война за национално обединяване или избавление на сънародници под непозната власт. Но след Втората международна война в Европа рядко имаме оборване на граници и най-безспорна би била единствено войната в отбрана на личната територия. Затова дали в случай че въпросът беше - ще се биете ли за страната си, в случай че тя бъде нападната, отговорите в България и на всички места в Европа не биха били други? Защото един италианец, да вземем за пример, от кои тъкмо съседи да се притеснява, че да желае да брани страната си и за какво да е подготвен да се бие за нея някъде отвън Апенинския полуостров? А какво да кажем за един немец, носещ комплекса за виновност поради немския милитаризъм след нацисткия му разцвет.
Поради всички тези, а и доста други, въпроси картината, която дава проучването на " Галъп интернешънъл " не предлага добра почва за заключения и по отношение на проучването 10 години по-рано, макар идентичността на въпроса. Въпреки това то може да е насочна точка, паралелно с данни от доста други проучвания на публичното мнение, с цел да се проблематизира до каква степен европейците, и в частност българите, сме подготвени да пазиме свободата си. Имаме ли сериозна маса национално единение, тъй че повелята на член 59, алинея 1 от Конституцията на Република България - " Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български жител ", да не е единствено благопожелание. Или консуматорските общества (и искащите като нашето да ги догони) са изпаднали в такова блаженство, че не са способни да си скапват рахатлъка даже, с цел да го запазят?
Закрилата от НАТО може да не е цялостна
Следващ въпрос е дали сигурността на нашите страни може да се подсигурява единствено от професионални армии и в случай че някой ден се наложи готовност, дали тя няма да е най-вече насилствена заради липса на родолюбив възторг. И дали в случай че за тази сигурност можем да сме патриоти единствено в границите на личните си граници, прословутият член 5 от контракта за НАТО - че въоръжено нахлуване против една страна-членка се счита за такова над всички, няма да се изпразни от наличие? Той задължава всяка от съюзничките да окаже незабавна помощ на жертвата, само че единствено като подхваща " такива дейности, каквито счита за нужни ". Няма ли националният нарцисизъм и страхът от замесване във война да лимитират тези дейности до дипломатически демарш, филантропична помощ и някакво оръжие? Както през 1939 година, когато Англия и Франция оповестиха война на Германия поради нахлуването ѝ в Полша, само че без да вземат участие в действителни военни дейности в нейна отбрана, даже не ѝ пратиха оръжие.
Думите на френския президент Макрон, че не може да бъде изключен разновидността да бъдат изпратени западни войски в Украйна препраща към забравените уроци от недалечното минало и разсънва европейците от уютната сънливост на немислимото. Уви, войната припарва още веднъж до дворовете ни и може да е късно за взаимен европейски национализъм, който вероятно да се появи едвам когато се подпалят и къщите.
Веселин Стойне,
Трудно е да се вършат заключения от данните
От сходно проучване обаче не могат да се вършат огромни изводи, тъй като подтекстът във всяка страна е друг. Какво да кажем да вземем за пример за индикаторите при сърбите, които са сходни с нашите (там 36% са подготвени да водят война, против 50% отказващи) - дали поради опита им от юговойните и въздушните офанзиви на НАТО преди четвърт век те към този момент не са толкоз боеготови?
Интересно е, че 48 на 100 от руснаците въобще не могат да отговорят на този въпрос (най-висок дял в цялото изследване). Дали зад това не се крие голямо болшинство от нежелаещи да водят война, което те не могат да заявят намерено, тъй като неодобрението на " специфичната военна интервенция в Украйна " е неразрешено? И дали Турция и Гърция, които не са включени в проучването, не биха се доближили до оптималната патриотична готовност на страни като Армения и Азербайджан, които са в открит боен спор? Най-сетне, макар високата патриотична готовност в Украйна, какви са тези една трета от изследваните, които не желаят да се бият за страната си, която е жертва на експанзия?
И по демографски характерности данните може да са подвеждащи. Половината от популацията е от женски пол и като се изключи страни като Израел не се допуска, че от него се чака всеобщо да води война. Значителна част пък са възрастни хора, евентуално мнозина от които или биха дали отговор с " не ", просто тъй като са възрастни, или пък биха споделили " да ", със съзнанието, че не могат да допринесат с нищо в пердах, само че тъй като в миналото са били в казарма, придвижват от предишното си боеготовност.
Участие във всяка война или единствено в отбранителна
Най-ключовият проблем в проучването обаче е, че в него не става дума за каква война иде тирада. За арменците опасността е и исторически, и настоящо явна и по тази причина съвсем единомислещо заявяват подготвеност за включване в пердах. За руснаците, в случай че подтекстът е войната в Украйна, справедливата идея очевидно не е самоочевидина, само че пък има заплаха тя да бъде разширена до война с НАТО - и това може да е главната причина единствено една трета от жителите на тази (също и мултиетническа) страна да са подготвени да водят война за страната си.
В недалечното минало воюването оттатък личните граници постоянно се е считало за заслужено - като война за национално обединяване или избавление на сънародници под непозната власт. Но след Втората международна война в Европа рядко имаме оборване на граници и най-безспорна би била единствено войната в отбрана на личната територия. Затова дали в случай че въпросът беше - ще се биете ли за страната си, в случай че тя бъде нападната, отговорите в България и на всички места в Европа не биха били други? Защото един италианец, да вземем за пример, от кои тъкмо съседи да се притеснява, че да желае да брани страната си и за какво да е подготвен да се бие за нея някъде отвън Апенинския полуостров? А какво да кажем за един немец, носещ комплекса за виновност поради немския милитаризъм след нацисткия му разцвет.
Поради всички тези, а и доста други, въпроси картината, която дава проучването на " Галъп интернешънъл " не предлага добра почва за заключения и по отношение на проучването 10 години по-рано, макар идентичността на въпроса. Въпреки това то може да е насочна точка, паралелно с данни от доста други проучвания на публичното мнение, с цел да се проблематизира до каква степен европейците, и в частност българите, сме подготвени да пазиме свободата си. Имаме ли сериозна маса национално единение, тъй че повелята на член 59, алинея 1 от Конституцията на Република България - " Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български жител ", да не е единствено благопожелание. Или консуматорските общества (и искащите като нашето да ги догони) са изпаднали в такова блаженство, че не са способни да си скапват рахатлъка даже, с цел да го запазят?
Закрилата от НАТО може да не е цялостна
Следващ въпрос е дали сигурността на нашите страни може да се подсигурява единствено от професионални армии и в случай че някой ден се наложи готовност, дали тя няма да е най-вече насилствена заради липса на родолюбив възторг. И дали в случай че за тази сигурност можем да сме патриоти единствено в границите на личните си граници, прословутият член 5 от контракта за НАТО - че въоръжено нахлуване против една страна-членка се счита за такова над всички, няма да се изпразни от наличие? Той задължава всяка от съюзничките да окаже незабавна помощ на жертвата, само че единствено като подхваща " такива дейности, каквито счита за нужни ". Няма ли националният нарцисизъм и страхът от замесване във война да лимитират тези дейности до дипломатически демарш, филантропична помощ и някакво оръжие? Както през 1939 година, когато Англия и Франция оповестиха война на Германия поради нахлуването ѝ в Полша, само че без да вземат участие в действителни военни дейности в нейна отбрана, даже не ѝ пратиха оръжие.
Думите на френския президент Макрон, че не може да бъде изключен разновидността да бъдат изпратени западни войски в Украйна препраща към забравените уроци от недалечното минало и разсънва европейците от уютната сънливост на немислимото. Уви, войната припарва още веднъж до дворовете ни и може да е късно за взаимен европейски национализъм, който вероятно да се появи едвам когато се подпалят и къщите.
Веселин Стойне,
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ