Изневярата е едно от най-тежките изпитания, пред което може да

Изневярата е едно от най-тежките тествания, пред което може да се изправи всяка една връзка. Обикновено след такова изменничество доверието сред сътрудниците изчезва, а мястото му заемат болката, съмненията и подозренията.

Трябваше да мине време, с цел да схвана, че в случай че обидата ти е нанесена от лукавец, безсрамник, непрокопсаник, безличие, гадняр, тъпанар, неблагодарник (останалите прилагателни добави ти, читателю), не си коства въобще да се терзаеш, да късаш нерви и си съсипваш сърцето. Разочарованието е сигнал, че си позволил неточност в избора на сътрудник, а породената болежка не заслужава амнистия, споделя персоналната си история читателката на „ Лична драма “ Маргарита от Плевен. Светът е цялостен с хора, които заслужават любов и почитание. А всеки от нас има право на втори късмет.

Сега се нервирам, като чета по какъв начин някои мъже и дами си унищожават душeвността и се поболяват, че половинката им ги напуснала, подала молба за бракоразвод или са я хванали в невярност. Ами дай му/й пътя, гледай си живота или си търси друго пристанище, където ще ти е умерено и несъмнено. Единствено ужасно е човек да загуби непосредствен или да не може да му помогне при болест. Но да се тръшка поради отхвърлена обич или провален брак, не си коства. Това го приказвам обаче в този момент, а преди пет години се поболях, когато разбрах, че съм подценена и отхвърлена.

Обичах брачна половинка си, въпреки да виждах, че не е изключително образован – беше се задоволил с гимназиалната тапия и книжката си за професионален водач. Онова, което харесвах у него, с изключение на хубостта, високия растеж и къдравите руси коси, беше радостният му темперамент и безконечната усмивка. А когато му споделих, че съм бременна, той за момент не се смути. Подсвирна като малчуган, почеса се по главата и стартира да се смее неудържимо: „ Значи ще ставам татко, а? Давай тогава бързо да се женим, горкото дете би трябвало да си има и мама, и баща! “ С което тотално ме завоюва.

В интерес на истината с него се живееше леко, стига да не му се нарушаваше персоналната независимост и пространство, защото бе най-безотговорният човек на света. Никога не ми направи записка дали е чисто, сготвено и изпрано, даваше ми половината си заплата, другото оставяше за себе си – за цигари и пиво с другари. Но не допускаше да му се държи сметка къде и с кого върви и по кое време ще се прибере. Примирявах се, тъй като го обичах, а и у дома с него в действителност ставаше радостно и занимателно. Казваше, че същинският мъж оставя проблемите си пред външната врата и внася в дома си единствено наслада и положително въодушевление за ближните.

Единственият му минус бе, че една жена не му доближаваше. Приказките за тази му уязвимост чух още откакто родих, само че не им се връзвах. Мислех, че ги пускат някогашни негови приятелки, които ми завиждат. Трябваше да видя с очите си, с цел да се убедя, че пребивавам с блудник.

Беше напролет, по това време. Някакъв грип ме смъкна изведнъж, заболя ме гърлото, носът ми потече, подвигнах и температура. Шефката подреди да си отивам у дома, с цел да не садя болестта, взех такси и се прибрах изненадващо. Щях да получа удар, като видях мъжа си и някаква жена с дълги черни коси да се мятат като разгонени животни върху спалнята.

Започнах да крещя като луда и да я пъдя, а той – вместо да каже нещо или я накара да се облече и изчезне – ми шибна два яки шамара. Хвана ме за косите, кресна да се разкарам и да не му преча на кефа. Изблъска ме към антрето и подреди да не се прибирам, преди да са минали два часа.

С последни сили се довлякох до кафенето на прилежащата улица, поръчах си чай, дамата на бара разбра, че съм зле, и ми даде два аспирина. Унасях се от високата температура, само че щом видях, че двата часа минаха, се прибрах като бито куче, с цел да легна. Толкова зле се усещах, че ми беше все едно кого ще заваря вкъщи. Нямаше никой, спалнята беше оправена, когато след няколко часа сън станах, открих, че облеклата и персоналните движимости на брачна половинка ми също липсваха.

Обадих се на щерка си, която следваше в София, с цел да й опиша случката и да я уведомя, че ще подам молба за бракоразвод. За моя изненада, не ме поддържа. Според нея всички мъже изневерявали – кой повече, кой по-малко, само че татко й имал доста позитивни качества. Посъветва ме да помисля, преди да се развеждам, а откакто заявих, че съм твърдо решила да се разделим, помълча, след това сподели: „ Твоя работа, прави каквото искаш! “ И ми затвори. Явно, че и тя, като татко си, не обича да си основава проблеми и да се натоварва – си помислих и ми стана още по-тъжно.

В началото страдах, ревях и се тръшках от засегнатост, оскърбление и самотност. Режимът ми бе: на работа, у дома, пред тв приемника и в леглото. Една вечер, до момента в който гледах някакъв сантиментален филм, усетих, че болката в сърцето ми е изчезнала и в него се е настанило някакво необикновено успокоение, че мъжа, който ме нарани, към този момент го няма. Че целият този смут с неговите изневери е зад тила ми, претърпяла съм го, а не ми следва.

Защото, рано или късно, щеше да се случи. Почувствах се като човек, прескочил трапа след тежка болест.
Нито за момент не съм съжалила, че се разведох. Оттогава въобще не се връщам към предишното. Но не преставам да диря отговор на въпроса: Защо, откакто го сварих с непозната жена в фамилната ни спалня, аз изядох шамарите?