Голямата изложба в малък формат – картини от Калин Терзийски
Изненадващо е по какъв начин положителни създатели към момента съществуват в нашето консуматорско, антикултурно, оглозгано време. Те – също като всички останали – крачат по оловните улици, вайкат се и се смеят на живота: през днешния ден, както във всички времена.
И през днешния ден, както в миналото – да вземем за пример, както когато Данийл Хармс е бил изпратен на гладна гибел в съветска психиатрия – има и такива гении, на които никой не е държал ръката, до момента в който са правили своите придвижвания с четката или пък никой не е възпитавал в поетично изложение. Но те са били. Били са гениите на своето време, приети тогава или епохи по-късно. Споменах Данийл Хармс, тъй като той е един от гениите, които Калин Терзийски признава за свои учители – паралелно до Джон Ленън, Джим Морисън, Гоя, Гоген, Ван Гог, Чарлз Буковски, Джак Керуак, Ницше. И други.
А загатнах Калин Терзийски, тъй като той ни кани на галерия. На своя галерия. Учудващо е по какъв начин геният се оказва полифонична материя – не можеш да я изядеш, само че може да й се наслаждаваш, да се възторгваш от нея, да се учиш от нея; освен това тя идва от разнообразни изразни средства. И ето – Калин Терзийски написа велики стихотворения, чутовни романи, мощни есета… и рисува. Чувала съм го и да пее, само че тук полифонията леко издиша, хаха. А писането и рисуването са другите изразни средства на една енергия; на един талант; на една дълго премисляна и подхранвана с доста опит – собствен и към този момент изведен от другите – философия.
Можем да видим по какъв начин Кайо Терзийски не е просто рисувач, нито просто художник. И думата актьор не го разказва до дъно. Може би тъй като е монах, а не безгрижник. Може би тъй като мисли. А да умееш да мислиш и да обичаш да мислиш са значими, толкоз значими качества, – а и редки освен това! – че няма по какъв начин, притежавайки ги, изкуството да се окаже самоцел или елементарна нервност.
Та, на 28 юни – четвъртък – ще забележим „ Всичко от последните години, излязло отдолу под ръката на Терзийски. Не напълно всичко. Най-доброто. “ Заповядайте от 19:00 ч в клуб Апартамента на ул. Неофит Рилски 68 в София. Ще можем да погледаме картини, да послушаме създателя и… Дали ще прозвучи като прекомерна похвала, в случай че кажа, че ще можем да се разберем? При всички случаи това събитие е пробив на самобитните гении над рестриктивните мерки на академичността, подправената елитарност и конюнктурата. Защото Кайо е човек, изскочил от живота – но напряко от живота! – и с възприятие за комизъм ще ни вкара в неговия бездънен, забавен, занимателен и в това време умен художнически живот.
„ Ще очаквам с наслада всеки, що знае какво е Жан-Франсоа Миле (и не го бърка с прерафаелита Джон Миле!), тъй като френският Миле е реалист и занаятчия на чепатите, работен фигури, от който Ван Гог се е възхищавал, а доста по-късно - и аз (и от двамата всъщност). Ще чакам и всеки, който не знае какво е Жан-Франсоа Миле, само че копнее да научи, тъй като знае, че знанието е единственият метод да си благополучен. (И това е неоспоримо - тъй като, с цел да си благополучен, би трябвало най-малко да Знаеш какво е благополучие!). Ще се веселя и на всеки, който не желае да научи нищо, тъй като като пристигна, коства ми се, поне ще се промени и към този момент ще желае. Да научи всякакви неща ”, споделя Калин Терзийски във връзка на идното събитие.
В чест на Миле и всички останали негови бащи - Дьолакроа, Ван Гог, Домие, Гоген, Шагал, Сутин – той рисува тази дребна картина, наречена Изгонване на Адам и Ева като текстилни служащи.
И още някои други, които всеки присъстващ на изложбата ще може да види.
А ето защо си поговорихме с Калин малко преди откриването на изложбата.
Кайо, измежду своите същински учители в рисуването ти споменаваш и Марк Шагал. Смяташ ли – като него, – че с цел да си добър художник, би трябвало да си добър човек? Или може би индивидът на изкуството е наложително егоцентрик и нахален вид, малко гамен с каскет и фас сред зъбите?
Калин Терзийски: Твърдо уверен съм, че творчеството е надълбоко обвързвано с личността. Всички тия приказки за „ създателя, който бил извънреден като създател, пък бил непоносим човек ” ми звучат неуместно. Остави, че ми звучат неуместно, само че и някак подло, с тая измама на незнанието, която владее толкоз постоянно хората. Тоест, видиш ли, може да си непоносим човек, само че като си вършиш добре работата – ставаш отличен създател. Това е неосъзнатия блян да оправдаем мръсника. За да ни е разрешено и ние да бъдем мръсници. Така постоянно впиянчени хора приказват с екстаз за велики хора, които също са пиели доста. Така, естествено, те се пробват да се приравнят с великите. „ Хемингуей пие, аз пия, значи аз и Хемингуей сме едно и също. ” Да, да, само че не е по този начин. Да одобряваме че великият човек може и да е долен и презрян е метод да го създадем дребен като себе си. Да да, само че не е по този начин. Пушкин споделя доста хубаво: Той (великият) може и да прави подлости, да прави низости, да пиянства и да развратничи, само че не като вас...не, не като вас, оскъдни хора! В предишното, когато с цел да си добър в изкуството е било задоволително да си изключително умел и доста добре подготвен (използвам такива прилагателни точно с цел да придам пейоративен смисъл на казаното) е можело някак да излъжеш хората и да си противоположен човек, само че добър занаятчия. Но в този момент, във време, което (грубо казано) всеки студент от някоя академия е доста „ по-ошлайфан ” като техника, като майсторство на рисуването (или писането), просто няма по какъв начин да излъжеш хората. Защото в този момент към този момент не можеш да криеш същността си зад механически способи! Сега не можеш да правиш същинско изкуство, оставяйки себе си „ в скоби ”. Което – да отделиш личността си от процеса на творене, единствено по себе си е безусловно невероятно, в края нали рисуваш с ръцете си?! Та нали сюжетите идват от мозъка ти?! Та нали цветовете идват от душата ти! Как ще стане по този начин, че душата ти, ръцете ти и главата ти няма да си личат в нарисуваното? Това да не си проличава личността на създателя в творбата е една идея-изискване от Средновековието – отвратителна и антихуманна – през Средновековието картината трябвало да наподобява по този начин, все едно не е докосвана от човешка ръка, да не си личат мазките на четката и така нататък Тоест – все едно човек няма, а на платното (таблото) е положено единствено някакъво „ Божествено ентусиазъм ”. Как ли би изглеждала картина на Рембранд или на Ван Гог, в случай че не си личеше кой я е рисувал, в случай че не личеше великата и добра ръка на положителния художник? Та по този начин – в случай че изкуството е това – да отстраниш себе си, а да положиш в творението единствено това, което си усвоил като техника, като умения – то тогава вместо да има създатели просто можем да използваме компютри. А в случай че някой ми заприказва за това „ художникът е единствено проводник на върховен промисъл ” ще му се изсмея. Висшият промисъл е точно ръката на художника, личността на художника, мозъка на художника. Всяка молекула, всяко неутрино е висшият промисъл. Бог е всяко нещо, а освен тая мизерна концепция за душа или дух. Бог е в киселото мляко, в тоалетните, в хипоталамусите, в цветята, в хипофизите и в ноктите – във всичко! И всичко се отпечатва във всичко. Така че – творението е ясно (но ясно единствено за виждащия) отражение на същността на творящия!
- Рисуваш в цялостна капсула. Какво се случва в тези моменти?
К.Т.: Не, рисувам даже и в моловете, даже и на пристанище на Балтийско море съм рисувал. Тоест, да, в действителност, с цел да мога да рисувам и на такива места – очевидно се капсулирам. Но това не значи, че не приказвам до момента в който рисувам или не желая никой да гледа. Напротив. Капсулата е моето подсъзнание, на което аз услужливо предлагам ръката си, и тя стартира да прави това, което то и подреди. Несъзнаваната част от душата е лидер в сътворяването. Аз не върша скици, не възнамерявам в оня глуповато разумен смисъл: ей тука ще обрисувам къща, пък тук – магаре, пък тук – душата на поета... не, не върша по този начин и ми се коства, че човешкият разсъдък (тоест глупашката му прагматична душевна функция) е прекомерно пошло-елементарна за задачите на изкуството. Разумът е това, с което се оправяме при извършване на покупки или сковаване на кочина (или ракета), само че не става за изкуство.Само интуицията и несъзнаваните дебри на душата имат място в изкуството.
- Твоите картини са със сюжет, исторически и древен. А живеем в ерата на черния квадрат. Страхуваш ли се от неразбирането?
К.Т.: Черният квадрат на Казимир Малевич е също нещо библейско. В най-общия смисъл. Защото библията не е някаква оперета, в която актьорите играят облечени с шантави старовремски костюми, а просто книга за Всичко и книга за това Защо сме живи и Как сме живи. А от недоумение се опасявам в писането, само че в рисуването – не. Пък и шегите и закачките в рисунките ми не са по никакъв начин комплицирани.
Ти съумя да разбиеш мита за пропадналия актьор със своята воля – два пъти се преборваш с алкохолната болест след тежки рецесии. Живееш безшумно и мисля, надалеч от суетата. Как успяваш да преодолееш физическото?
К.Т.: Не превъзмогвам физическото. Нито трудовото, нито математиката, нито пеенето. Шегувам се. Всъщност аз се приписвам на физическото с тая приятност и осъзнатост, която всеки от нас му дължи. Виж, не в този момент, а преди отричах физическото и вредях на клетото си тяло с литри алкохол и тонове тютюн, килограми ксанакс, купища диазепам и какво ли не. Ако и това не е отказване на физическото! Това е противен протест против физическата ни същина, против това, че сме това, което сме. А в този момент се веселя на остаряващото си и в действителност доста чинно тяло, с което, при все че, мога на тичешком да изкача стълбите до осмия етаж. А не всеки на моята възраст може, нали по този начин? И не пребивавам надалеч от суетата. Отдавам й се. Но го върша по един спокоен и допустимо най-осъзнат метод. Без завист и обезсърчение. А озлоблението и отчаянието са основата на всяко наше буйстване, на всяко наше неприемане.
Приеми света подобен, какъвто е, и ще отметнеш глава, а смехът ти ще стигне до небесата! – нещо такова беше споделил Буда.
- Смяташ ли, че в университетските среди е допустима смяна? Какво би трябвало да се направи?
К.Т.: Ами множеството университетски хора към този момент напълно ясно декларират, че няма академична среда и че такава „ обстановка ” на одобрените правила и правила и така нататък неприятни неща към този момент няма. И това, апропо, е много объркващо. Хубаво си беше в социализма (майтап, естествено), когато дори единствено на един сантиметър да се отклониш от златния соц-стандарт на изобразяване или писане – и към този момент си огромен модернист, дори – отстъпник! Леле мале! Ти си споделил „ Другарят Живков е популярен ”, но с половин уста, а не с цяла, както е по норматив, и към този момент си популярен воин, авангардист, отстъпник и бунтовник. А в този момент няма ни приятел живков, ни гявол и няма по отношение на какво да си опция, и няма какво да отричаш и няма какво да събаряш, и няма против какво да се бунтуваш... Макар че, въпреки всичко, има!
Това, което е анти-изкуството в този момент е Статуквото на Пазара и на пошлото „ Това харесват хората, това се търси ”. Сега „ Другарят Живков ” е: слави трифонов, криско, чалгата, демагогията, простащината, войнстващата незначителност, патриотарството, постсоциалистическата мазна казионност (виж в литературата по какъв начин бъкат като мехури блатен газ едни глуповати, само че преференциални исторически романчета, които да „ затвърждават патриотичния дух ”). Та – в този момент няма академизъм, против който да се борят всякакви нови импресионисти. Има власт на полуграмотния потребител и неговите изкуствено основани от пошлата реклама стремежи и потребности. И ние се борим против това. А академичното обучение и университетският ред биха били добре пристигнали.
И през днешния ден, както в миналото – да вземем за пример, както когато Данийл Хармс е бил изпратен на гладна гибел в съветска психиатрия – има и такива гении, на които никой не е държал ръката, до момента в който са правили своите придвижвания с четката или пък никой не е възпитавал в поетично изложение. Но те са били. Били са гениите на своето време, приети тогава или епохи по-късно. Споменах Данийл Хармс, тъй като той е един от гениите, които Калин Терзийски признава за свои учители – паралелно до Джон Ленън, Джим Морисън, Гоя, Гоген, Ван Гог, Чарлз Буковски, Джак Керуак, Ницше. И други.
А загатнах Калин Терзийски, тъй като той ни кани на галерия. На своя галерия. Учудващо е по какъв начин геният се оказва полифонична материя – не можеш да я изядеш, само че може да й се наслаждаваш, да се възторгваш от нея, да се учиш от нея; освен това тя идва от разнообразни изразни средства. И ето – Калин Терзийски написа велики стихотворения, чутовни романи, мощни есета… и рисува. Чувала съм го и да пее, само че тук полифонията леко издиша, хаха. А писането и рисуването са другите изразни средства на една енергия; на един талант; на една дълго премисляна и подхранвана с доста опит – собствен и към този момент изведен от другите – философия.
Можем да видим по какъв начин Кайо Терзийски не е просто рисувач, нито просто художник. И думата актьор не го разказва до дъно. Може би тъй като е монах, а не безгрижник. Може би тъй като мисли. А да умееш да мислиш и да обичаш да мислиш са значими, толкоз значими качества, – а и редки освен това! – че няма по какъв начин, притежавайки ги, изкуството да се окаже самоцел или елементарна нервност.
Та, на 28 юни – четвъртък – ще забележим „ Всичко от последните години, излязло отдолу под ръката на Терзийски. Не напълно всичко. Най-доброто. “ Заповядайте от 19:00 ч в клуб Апартамента на ул. Неофит Рилски 68 в София. Ще можем да погледаме картини, да послушаме създателя и… Дали ще прозвучи като прекомерна похвала, в случай че кажа, че ще можем да се разберем? При всички случаи това събитие е пробив на самобитните гении над рестриктивните мерки на академичността, подправената елитарност и конюнктурата. Защото Кайо е човек, изскочил от живота – но напряко от живота! – и с възприятие за комизъм ще ни вкара в неговия бездънен, забавен, занимателен и в това време умен художнически живот.
„ Ще очаквам с наслада всеки, що знае какво е Жан-Франсоа Миле (и не го бърка с прерафаелита Джон Миле!), тъй като френският Миле е реалист и занаятчия на чепатите, работен фигури, от който Ван Гог се е възхищавал, а доста по-късно - и аз (и от двамата всъщност). Ще чакам и всеки, който не знае какво е Жан-Франсоа Миле, само че копнее да научи, тъй като знае, че знанието е единственият метод да си благополучен. (И това е неоспоримо - тъй като, с цел да си благополучен, би трябвало най-малко да Знаеш какво е благополучие!). Ще се веселя и на всеки, който не желае да научи нищо, тъй като като пристигна, коства ми се, поне ще се промени и към този момент ще желае. Да научи всякакви неща ”, споделя Калин Терзийски във връзка на идното събитие.
В чест на Миле и всички останали негови бащи - Дьолакроа, Ван Гог, Домие, Гоген, Шагал, Сутин – той рисува тази дребна картина, наречена Изгонване на Адам и Ева като текстилни служащи.
И още някои други, които всеки присъстващ на изложбата ще може да види.
А ето защо си поговорихме с Калин малко преди откриването на изложбата.
Кайо, измежду своите същински учители в рисуването ти споменаваш и Марк Шагал. Смяташ ли – като него, – че с цел да си добър художник, би трябвало да си добър човек? Или може би индивидът на изкуството е наложително егоцентрик и нахален вид, малко гамен с каскет и фас сред зъбите?
Калин Терзийски: Твърдо уверен съм, че творчеството е надълбоко обвързвано с личността. Всички тия приказки за „ създателя, който бил извънреден като създател, пък бил непоносим човек ” ми звучат неуместно. Остави, че ми звучат неуместно, само че и някак подло, с тая измама на незнанието, която владее толкоз постоянно хората. Тоест, видиш ли, може да си непоносим човек, само че като си вършиш добре работата – ставаш отличен създател. Това е неосъзнатия блян да оправдаем мръсника. За да ни е разрешено и ние да бъдем мръсници. Така постоянно впиянчени хора приказват с екстаз за велики хора, които също са пиели доста. Така, естествено, те се пробват да се приравнят с великите. „ Хемингуей пие, аз пия, значи аз и Хемингуей сме едно и също. ” Да, да, само че не е по този начин. Да одобряваме че великият човек може и да е долен и презрян е метод да го създадем дребен като себе си. Да да, само че не е по този начин. Пушкин споделя доста хубаво: Той (великият) може и да прави подлости, да прави низости, да пиянства и да развратничи, само че не като вас...не, не като вас, оскъдни хора! В предишното, когато с цел да си добър в изкуството е било задоволително да си изключително умел и доста добре подготвен (използвам такива прилагателни точно с цел да придам пейоративен смисъл на казаното) е можело някак да излъжеш хората и да си противоположен човек, само че добър занаятчия. Но в този момент, във време, което (грубо казано) всеки студент от някоя академия е доста „ по-ошлайфан ” като техника, като майсторство на рисуването (или писането), просто няма по какъв начин да излъжеш хората. Защото в този момент към този момент не можеш да криеш същността си зад механически способи! Сега не можеш да правиш същинско изкуство, оставяйки себе си „ в скоби ”. Което – да отделиш личността си от процеса на творене, единствено по себе си е безусловно невероятно, в края нали рисуваш с ръцете си?! Та нали сюжетите идват от мозъка ти?! Та нали цветовете идват от душата ти! Как ще стане по този начин, че душата ти, ръцете ти и главата ти няма да си личат в нарисуваното? Това да не си проличава личността на създателя в творбата е една идея-изискване от Средновековието – отвратителна и антихуманна – през Средновековието картината трябвало да наподобява по този начин, все едно не е докосвана от човешка ръка, да не си личат мазките на четката и така нататък Тоест – все едно човек няма, а на платното (таблото) е положено единствено някакъво „ Божествено ентусиазъм ”. Как ли би изглеждала картина на Рембранд или на Ван Гог, в случай че не си личеше кой я е рисувал, в случай че не личеше великата и добра ръка на положителния художник? Та по този начин – в случай че изкуството е това – да отстраниш себе си, а да положиш в творението единствено това, което си усвоил като техника, като умения – то тогава вместо да има създатели просто можем да използваме компютри. А в случай че някой ми заприказва за това „ художникът е единствено проводник на върховен промисъл ” ще му се изсмея. Висшият промисъл е точно ръката на художника, личността на художника, мозъка на художника. Всяка молекула, всяко неутрино е висшият промисъл. Бог е всяко нещо, а освен тая мизерна концепция за душа или дух. Бог е в киселото мляко, в тоалетните, в хипоталамусите, в цветята, в хипофизите и в ноктите – във всичко! И всичко се отпечатва във всичко. Така че – творението е ясно (но ясно единствено за виждащия) отражение на същността на творящия!
- Рисуваш в цялостна капсула. Какво се случва в тези моменти?
К.Т.: Не, рисувам даже и в моловете, даже и на пристанище на Балтийско море съм рисувал. Тоест, да, в действителност, с цел да мога да рисувам и на такива места – очевидно се капсулирам. Но това не значи, че не приказвам до момента в който рисувам или не желая никой да гледа. Напротив. Капсулата е моето подсъзнание, на което аз услужливо предлагам ръката си, и тя стартира да прави това, което то и подреди. Несъзнаваната част от душата е лидер в сътворяването. Аз не върша скици, не възнамерявам в оня глуповато разумен смисъл: ей тука ще обрисувам къща, пък тук – магаре, пък тук – душата на поета... не, не върша по този начин и ми се коства, че човешкият разсъдък (тоест глупашката му прагматична душевна функция) е прекомерно пошло-елементарна за задачите на изкуството. Разумът е това, с което се оправяме при извършване на покупки или сковаване на кочина (или ракета), само че не става за изкуство.Само интуицията и несъзнаваните дебри на душата имат място в изкуството.
- Твоите картини са със сюжет, исторически и древен. А живеем в ерата на черния квадрат. Страхуваш ли се от неразбирането?
К.Т.: Черният квадрат на Казимир Малевич е също нещо библейско. В най-общия смисъл. Защото библията не е някаква оперета, в която актьорите играят облечени с шантави старовремски костюми, а просто книга за Всичко и книга за това Защо сме живи и Как сме живи. А от недоумение се опасявам в писането, само че в рисуването – не. Пък и шегите и закачките в рисунките ми не са по никакъв начин комплицирани.
Ти съумя да разбиеш мита за пропадналия актьор със своята воля – два пъти се преборваш с алкохолната болест след тежки рецесии. Живееш безшумно и мисля, надалеч от суетата. Как успяваш да преодолееш физическото?
К.Т.: Не превъзмогвам физическото. Нито трудовото, нито математиката, нито пеенето. Шегувам се. Всъщност аз се приписвам на физическото с тая приятност и осъзнатост, която всеки от нас му дължи. Виж, не в този момент, а преди отричах физическото и вредях на клетото си тяло с литри алкохол и тонове тютюн, килограми ксанакс, купища диазепам и какво ли не. Ако и това не е отказване на физическото! Това е противен протест против физическата ни същина, против това, че сме това, което сме. А в този момент се веселя на остаряващото си и в действителност доста чинно тяло, с което, при все че, мога на тичешком да изкача стълбите до осмия етаж. А не всеки на моята възраст може, нали по този начин? И не пребивавам надалеч от суетата. Отдавам й се. Но го върша по един спокоен и допустимо най-осъзнат метод. Без завист и обезсърчение. А озлоблението и отчаянието са основата на всяко наше буйстване, на всяко наше неприемане.
Приеми света подобен, какъвто е, и ще отметнеш глава, а смехът ти ще стигне до небесата! – нещо такова беше споделил Буда.
- Смяташ ли, че в университетските среди е допустима смяна? Какво би трябвало да се направи?
К.Т.: Ами множеството университетски хора към този момент напълно ясно декларират, че няма академична среда и че такава „ обстановка ” на одобрените правила и правила и така нататък неприятни неща към този момент няма. И това, апропо, е много объркващо. Хубаво си беше в социализма (майтап, естествено), когато дори единствено на един сантиметър да се отклониш от златния соц-стандарт на изобразяване или писане – и към този момент си огромен модернист, дори – отстъпник! Леле мале! Ти си споделил „ Другарят Живков е популярен ”, но с половин уста, а не с цяла, както е по норматив, и към този момент си популярен воин, авангардист, отстъпник и бунтовник. А в този момент няма ни приятел живков, ни гявол и няма по отношение на какво да си опция, и няма какво да отричаш и няма какво да събаряш, и няма против какво да се бунтуваш... Макар че, въпреки всичко, има!
Това, което е анти-изкуството в този момент е Статуквото на Пазара и на пошлото „ Това харесват хората, това се търси ”. Сега „ Другарят Живков ” е: слави трифонов, криско, чалгата, демагогията, простащината, войнстващата незначителност, патриотарството, постсоциалистическата мазна казионност (виж в литературата по какъв начин бъкат като мехури блатен газ едни глуповати, само че преференциални исторически романчета, които да „ затвърждават патриотичния дух ”). Та – в този момент няма академизъм, против който да се борят всякакви нови импресионисти. Има власт на полуграмотния потребител и неговите изкуствено основани от пошлата реклама стремежи и потребности. И ние се борим против това. А академичното обучение и университетският ред биха били добре пристигнали.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ